Йорданка Белева

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Авторка е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, „Централна емисия“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“, „Кедер“, „Таралежите излизат през нощта“, „Божията милост“. Книгата ѝ „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда Хеликон, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019.

Раните на празнотите

„Нашата поезия не се е докосвала до футуризма, поетизма, индивидуализма, сюрреализма. На мястото на тези течения зеят пред нас раните на празнотите, на белите полета, отсъствието“ – това споделя Вътьо Раковски през 1980 г. в интервю за в. „Антени“. В думите му има огорчение, безсилие и като че ли упрек към всички, които поддържат стабилна и непропусклива политическата граница на Желязната завеса (и) в литературата. Двайсет години преди това интервю поетът е заклеймен от социалистическата критика като „пътник без ясен път“. [...]

Тези разкази са червени

Преди три години излезе дебютната стихосбирка на Евгения Динева „Животните нямат бащи“ – ярка, запомняща се поезия, посветена на всички, които са се осмелили да си тръгнат. Дебютната ѝ книга с разкази „Калава“ няма посвещение, но то някак се усеща и като че ли е обратен прочит на посланието от стихосбирката – за всички, които са се осмелили да останат. И осмеляването, и оставането се регистрират от огледало за задно виждане, което не е за отсрещните светлини, а за тези, които ни настигат или от които бягаме. [...]

Снадената България

Политическият речник на прабаба ми не беше богат. По-скоро плод на повторението, отколкото на знанието, на скриването, отколкото на откриването, той съдържаше няколко турски думи, измежду които съм запомнила единствено барашък. Прабаба често цъкаше с уста и казваше, че няма барашък. Харесваше ми как звучи тази дума и се чудех защо нещо, което отсъства, може толкова силно да вълнува. Представях си барашъка като празник, за който хората се подготвят всеки ден, защото не знаят кога точно ще се появи. [...]

Да затвориш болката в бижу

Особено харесвам книги, които едновременно не позволяват широк интерпретаторски подход, но и не затварят хоризонта в изброими теми. Подбуждат и пръсват: фитил за свещ, но и фитил за взрив. „И леглото ни стана зеленина“ от Виолета Радкова е тъкмо такава книга, в която външното и вътрешното време, голямото и малкото трайно се пресичат в човека и човешкото, остават свързани, докато не ги покрие зеленият фитил (по Дилън Томас), който расте неудържимо, търси си пътища през уязвимото и покрива със себе си всяка крехкост. [...]