Оля Стоянова

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Духът на Родопите

Фотографията ми е вродена, желанието да снимам се появи още когато бях дете. Навремето нямаше откъде да се запали човек, нямаше социални мрежи или интернет, и когато родителите ми ме попитаха какво искам да ми купят за един рожден ден, аз спонтанно им отговорих, че имам желание да снимам и искам фотоапарат. Исках да снимам, да запазвам някакви моменти, когато сме заедно с тях. Във Велико Търново имаше едно магазинче, където продаваха фотоапарати и ленти, и оттам получих първия си фотоапарат „Вилия“. [...]

Жажда за нови места. Разговор с Радослав Свирецов

Искам да снимам природа, пейзажи, диви животни – там, където човекът няма намеса. Избягвам да включвам хора в кадрите ми и не снимам много портретна и улична фотография. Предпочитам природата, защото тези пътувания ми помагат емоционално и чисто психически. До момента съм бил в около 15 държави и малката цел, която си поставяме със съпругата ми всяка година, е да посетим четири нови страни. Стараем се да не повтаряме, да откриваме нови места. Това не е лесно, тъй като дестинациите стават все по-далечни. [...]

Хората на София. Разговор с Вихрен Георгиев

Целта е да предадеш нещо с една снимка – тя да предизвика емоция, да ни накара да се замислим, да поискаме да променим нещо. Дразня се на масовото навлизане на фотографията в социалните мрежи – всичко се прави за събиране на лайкове, да се тупаме в гърдите какви големи фотографии сме. Не сме. Всеки може да снима ето тези дървета. Но с каква цел го прави? Защо подсилваме цветовете и ги превръщаме в нереални? Това опошлява самата фотография като изкуство. Хората спират да ценят истинската фотография. [...]

Голяма драма за една комедия

Дали е остаряла пиесата „Човекът и оръжията“? Вероятно. Аз самата не знам дали щях да гледам спектакъла, ако не бяха събитията пред театъра. Но точно тези сблъсъци направиха гледането задължително. Защото оттук нататък вече не говорим за спектакъла и пиесата, а за онова, което се случи пред Народния театър. Вероятно и затова голяма част от протестиращите бяха изненадани по-късно, че са се изправили срещу една романтична комедия, а не срещу опасна пропаганда, която застрашава българския дух. [...]