Юлия Огнянова

Юлия Огнянова е родена във Варна на 22 февруари 1923 г. Майка ѝ е учителка, а баща ѝ – експерт по финанси. През 1943 г. е арестувана за агитационна дейност сред офицери от армията и е жестоко измъчвана в Дирекцията на полицията и РО-2 (Разузнавателен отдел) на Министерството на войната. Осъдена е на смърт, но оцелява. През 1953 г. завършва театрознание в ГИТИЗ в Москва. Между 1957 и 1960 г. е режисьор заедно с Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов в Бургаския театър. Трите години на легендарната бургаска четворка предизвикват обновление в театралния език, посрещнато с остри критики от официозните медии. Четиримата са обявени за „формалисти“, за „проводници на чужди влияния“. В Бургас Юлия Огнянова поставя „Всяка есенна вечер“ от Ив. Пейчев, „Майка Кураж и нейните деца“ от Брехт. След като бургаската група е разбита, тя става режисьор в театър „Трудов фронт“, работи в Централния куклен театър, по-късно в Кукления театър в Пловдив, както и в театрите в Ямбол, Смолян, Хасково. Поставя в Латвия, Полша, Италия, Кипър и др. През 1981 г. започва да преподава във ВИТИЗ – сред учениците ѝ са Стефан Москов, Александър Морфов, Леонард Капон, Велимир Велев, Катя Петрова, Кръстю Лафазанов, Симон Шварц, Мая Новоселска, Мария Сапунджиева, Вяра Коларова, Нина Димитрова, Васил Василев-Зуека и други. Юлия Огнянова е създала над сто постановки, сред които са „Антигона“ от Ж. Ануи, „Ръченица за окарина и бас“ (по „Барутен буквар“), „Опит за летене“, „Лазарица“, от Й. Радичков, „Дремиградски смешила“ по Г. Кирков, „Бивалици-небивалици“ по П. Р. Славейков, „Мистерия Буф“, Вл. Маяковски, „Хоро“ по А. Страшимиров, „Брехтиада“ по Б. Брехт, „Процесът“, Фр. Кафка, „Железният светилник“ по Д. Талев, „Забравените от небето“ по Е. Томова и др.

Нашият Радичков

Той се появи в съвременната българска литература неочаквано, като дива фиданка, непосадена и неполивана от никого. Като предизвикателство срещу вековните представи за писателско майсторство. И докато се начудят специалистите що за плодове ражда това непознато дърво, докато наберат кураж да опитат вкуса на тези плодове, за да решат съдбата им, българският читател разграбваше сборниците с разкази на младия плодовит автор. Същия шок преживя и българският театър, когато излязоха на бял свят първите му пиеси. [...]

Брехт и ние

Клоунската критика има ведро, весело лице, но това не притъпява сатиричното ѝ жило. Клоунският смях не е лъжлива бодрост. Той може и да потриса. Всъщност само начинът, по който клоунът жигосва недостатъците, е жизнерадостен, защото смешникът на простолюдието не обича изразните му средства да са адекватни на съдържанието, заложено в тях. Той скрива сериозното в смешното, тъжното във веселото, грижата в безгрижието. Той омаловажава, за да подчертае. Одобрява, за да осъди. Утвърждава, за да опровергае. [...]