Константин Павлов

Константин Павлов е едно от най-ярките имена в българската поезия от втората половина на ХХ в. Роден е на 2 април 1933 г. в с. Попово, Пернишко, което днес се намира под язовир „Студена“. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ „Кл. Охридски“. Последователно работи като редактор в Радио София (1957–1959), издателство „Български писател“ (1961–1962; 1964–1965), в. „Литературен фронт“(1963) и в „Мултифилм“ (1965–1966). Издава книгите „Сатири“ (1960) и „Стихове“ (1965), които му навличат гнева на догматичните цербери на режима. От 1966 г. до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. Чак през 1975 г. получава разрешение за работа в ДО „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член и на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод петдесетгодишнината от рождението му е издадена книгата „Стари неща“ със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. „Литературен форум“. Напуска СБП на 3 февруари 1989 г. Никога не е членувал в организации или партии. Отива си от този свят на 28 септември 2008 г.

25 въпроса към Константин Павлов

Какъв искахте да станете, когато бяхте дете? Продавач на репички. Какъв талант бихте искали да притежавате? Повече скромност. От кои три неща във вашия живот не бихте искали да се откажете? От собственото си чистосърдечие, наивност, доверчивост… тавтология. Какви шансове сте пропуснали във вашия живот? Никакъв шанс… пропуснах възможността да бъда друг. Какво представлява за вас най-голямото щастие? Най-голямото щастие е, когато разбера нещо за себе си, което не съм познавал до този момент. [...]

Надвикването криви човешката душа

Интуитивното усещане за много неща, което имах, се оказа вярно. Не вярвам в механични превъплъщения за 24 часа. Смятам, че трябва да мине много дълго време, докато нещата се изчистят, докато започнем да разсъждаваме нормално и се огледаме за вечните стойности. Единствената заслуга на времето е, че сега може да се говори. От нас зависи какво говорим и как използваме свободата. Всички говорят, малцина усещат. Това е закон – процесът на реанимация е по-дълъг от времето на боледуване. Няма да бъде лесно. [...]