Антонио Паолучи (род. 1939 г.) e италиански историк на изкуството, специалист по Ренесанса. Бил е министър на културата, директор на музейния комплекс във Флоренция, директор на Ватиканските музеи. Понастоящем е президент на Международния комитет за честванията на 500-годишнината от смъртта на Рафаело.
Антония Апостолова е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. Създава литературния сайт „Литературни разговори“, в който публикува рецензии за книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач на израелския поет Амир Ор – „Езикът казва“ (2017). През 1994 г. излиза първата ѝ книга – поетичният сборник „Солена ябълка“. Авторка е още на книгите „Потъване в мъртво море“ (сборник с разкази, 2019) и „Нас, които ни няма“ (роман, 2021). Оперативен критик към „Литературен вестник“.
Антония Велкова-Гайдаржиева е професор по История на българската литература от Освобождението до Първата световна война и по История на българската литературна критика във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Авторка е на десетки статии и студии, а също и на книгите: „Българска литературна критика и митотворчество (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев)“, 1999; „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ (в съавт. с Елена Налбантова), 2000; „Литературнокритически прочити“ (Паисий Хилендарски, Хр. Ботев, Захари Стоянов, Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, Т. Траянов, Д. Дебелянов, Г. Милев, Ел. Багряна, Н. Хайтов, В. Попов, А. Германов), 2002; „Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика“, 2007; „Списание „Художник“ и литературата“, 2011; „Иван Мешеков: или достоянията и зрелостта на литературната критика“, 2012; „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“, 2017; „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов“, съавтори: Антоанета Алипиева, Митко Новков, Михаил Неделчев, 2019 и др. Носителка е на Университетската награда за млади учени (2001); на Литературната награда „Дъбът на Пенчо“ за принос в модерната българска литература и в изследването ѝ (2008); на Националната награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013), на Годишната литературна награда на Портал Култура в категорията „Хуманитаристика“ (2018).
Армин Вагнер е военен историк, известен с изследванията си върху Студената война, историята на разузнаването и военното планиране на НАТО. Ръководител на изследователския отдел „Политика за сигурност и въоръжени сили“ в Центъра за военна история и социални науки на Бундесвера в Потсдам. В книгата си „Азбука на апокалипсиса. Офицери от НАТО разказват Третата световна война“ (2025) разглежда сценарии за сблъсък между НАТО и Русия.
Арпад Шилинг (род. 1974) се запалва по театъра още на 17 години. Учи режисура в Театралната академия в Будапеща и по време на следването си създава своята трупа „Кретакор“ (на унгарски: „Тебеширен кръг“). С нея до 2008 г. прави множество постановки, а „Кретакор“ става една от най-популярните експериментални трупи в Унгария. Сред постановките му са: „Войцек“ и „Леонс и Лена“ от Бюхнер, „Чайка“ от Чехов, „Черна земя“, „Хамлет“ и „Ричард III“ от Шекспир, пиеси на Лорка, Брехт, както и оперни спектакли. След 2008 г. „Кретакор“ се превръща в платформа за акции и филми, реагиращи на острите социални и политически проблеми. В конфликтите между правителството на Орбан и свободната унгарска сцена режисьорът играе водеща роля, а „Кретакор“ влиза в черния списък на управляващите. През 2009 г. Арпад Шилинг получава европейската награда „Нови театрални реалности“.
Асен Игнатов (1935–2003) завършва философия в Софийския университет, където от 1965 г. е асистент по формална логика. Заради книгата си „Тъга и порив на епохата“ (1968) е уволнен. През 1972 г., след участие на конгрес в Брюксел, иска политическо убежище. Работи в Хусерловия архив в Лувенския университет. Защитава докторат върху „Хайдегер и философската антропология“ (1979). От 1980 до 1988 г. е редактор в радио „Дойче Веле“. През 1988 г. постъпва във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания в Кьолн. На български език са издадени книгите му: „Психология на комунизма“ (1991, 2012), „Антропологическа философия на историята“ (1998), „Структура на историческото познание“ (2020). Доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски“ (1997), носител на орден „Стара планина“ (2000). До края на годината в поредицата на ИИБМ ще излезе том с негови студии за Източна Европа и Русия, част от който е и настоящият текст.
Д-р Асен Терзиев е театрален критик и театровед с интереси в областта на театралната теория и история и театралния мениджмънт. Главен координатор на Фондация „ВИА ФЕСТ – Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Завършил е НАТФИЗ, от 2005 г. е главен асистент по история на европейския театър. Има публикации (рецензии, теоретични текстове, интервюта и др.) в сп. Homo Ludens, „Литературен вестник“, Портал Култура, „Капитал Лайт“ и др. През 2012 г. излиза дебютната му книга „Театралността – езикът на представлението“.
