Достоевски и свободата. Разговор с Емил Димитров

Достоевски и свободата. Разговор с Емил Димитров

Достоевски не е идеолог на бесовете, а е техен изобличител, демистификатор на тяхното „очарование“. Да, в света на Достоевски съвместно живеят, мислят, чувстват самородни философи, чиито светогледи са непримирими и несъвместими помежду си. Забележителното тук е, че всекиму е дадена свободата за самоизразяване, авторът не пречи, а помага на героя си да реализира потенциите на своята личност, да постигне собствената си съдба. Героят на Достоевски е идеолог, той е носител и въплъщение на определена важна „идея“: Расколников – идеята на „наполеонизма“, на силната личност, на която „всичко е позволено“, за която няма закон, Кирилов – идеята за абсолютната свобода, за „своеволието“ и самоубийството, за явяването на Човекобога, Иван Карамазов – идеята за метафизическия „бунт“ срещу Твореца и неговото творение, и т.н... Именно поради принципа на обратната перспектива в света на Достоевски на преден план е поставено тъкмо онова, което се (само)изобличава, докато Истината е в дълбочината на картината, на изображението; тя не се излага, не се проповядва, а само „просветва“, истината дори не е слово и дискурс, а по-скоро Образ. [...]

За Достоевски

Достоевски е неуморен защитник на Доброто, сиреч на християнството. Но ако се замислим, и Злото не е имало по-изтънчен адвокат. Той е усвоил от класицизма един извънредно важен принцип: преди да изложиш доводите си, колкото и силно да усещаш своята правота и дори праведност, трябва най-напред да изредиш всички аргументи на противната страна. В края на краищата, може и да останеш при своите убеждения; но ако си осветил всички доводи в полза на Злото, вече произнасяш постулатите на истинската Вяра по-скоро с носталгия, отколкото с усърдие. Което впрочем също повишава степента на достоверност. [...]

Възкресението

Творчеството на Достоевски е пророческо в истинския смисъл на думата. Не че предсказва бъдещето, а в библейското си значение: писателят неспирно изобличава изпадането на Божия народ в идолопоклонство. Неговото творчество показва изгнанието, разкола и страданието като следствия, произтичащи от сътворяването на кумира. В света, където любовта на Христос и любовта към ближния са едно, истински препъни камък се оказва нашето отношение към другия. Именно другия трябва да обичаме като себе си, за да отхвърлим преклонението пред него като пред идол и да избегнем ненавистта към него в дълбините на „подземието“. [...]

„Идиот“: в търсене на оригинала

Както подсказва заглавието, този текст ще се опита да надникне под външната обвивка (беловата) на романа „Идиот“, за да потърси дълбинните пластове (черновите), от които се формира поредната завладяваща и твърде загадъчна история у Достоевски. По мое убеждение читателят обикновено следи и съпреживява външната и най-незначителна линия на сюжета – фиктивния любовен триъгълник между Мишкин, Настася Филиповна и Рогожин, разпаднал се с финалното жертване на жената – но затова пък категорично му се изплъзват далеч по-важните екзистенциални начала и архетипи, на които залага художественият наратив. [...]

Спасителното откровение. Разговор със Стоян Радев

Сценичното пресъздаване на житейската пълнота в „Братя Карамазови“ представляваше най-големият риск. Защото изборът на един жанров ключ би улеснил задачата, но би ограбил извършеното от Достоевски, а то е да събере на едно място различните потоци и да покаже как те се свързват помежду си, как произтичат един от друг. Да разделиш живота на независими сфери е възможност, която носи успокоение, че поне в отделните части може да се постигат удовлетворителни резултати. [...]