Божественият пламък

Божественият пламък

Изясняването на отношението между Данте и неговия век показва колко наивна е вярата на историцизма не само че може да възкреси миналото, такова каквото е било, но и че може да подчини поета на епохата. С индивидуалистичното си схващане за човека и създаването на литературния италиански, той е на прага на новото време. Ренесансът е отговорът, който дава Флоренция на предизвикателството на Данте, но самият Ренесанс се съдържа вече в Данте. Нека обаче не се поддаваме на изкушението да правим флорентинския поет преждевременно модерен, сякаш заради величието си той трябва да ни прилича и да споделя, пък било и несъзнавано, нашите понятия, ценности, нагласи, а да подемем неговото предизвикателство и да се запитаме как би съдил той днес нашите начини на живот, нашите форми на духовност и власт. Всъщност радикалната критика на неговото настояще, удивителната поетична и идейна новост на творчеството му не изстрелват Данте напред към нашия век, а встрани и нагоре, трансверсално спрямо мислите и действията, както на собственото му, така и на нашето, а и на всяко време. Поетът разчупва която и да е рамка. В това е гениалното своеобразие на този „разночинец от старо римско потекло“, който не може да бъде сведен нито до вярванията на съвремието му, нито до нашите предпоставки. [...]

Какво е Данте за мен

Мястото на Данте в италианската литература може да се сравнява само с мястото на Шекспир в нашата. Двамата придават телесност на душата на езика, приспособявайки се – единият по-съзнателно от другия – към неговите възможности в степента, в която ги предусещат. Самият Шекспир си позволява волности, оправдани единствено от неговия гений, до които обаче геният на Данте не прибягва. Да предадеш на бъдещите поколения един език, по-развит, по-изтънчен и прецизен от този преди теб, е върховното постижение на поета. [...]

Краят на нашата цивилизация?

Упадъкът на юдео-християнската цивилизация е видим от векове, без тя да стига до края си. Бихме могли да очертаем някои от механизмите на този упадък в един или друг исторически момент – появата на номинализма, който атакува възможността на християнския Бог през Средновековието; преоткриването на Античността през Ренесанса, която показва, че християнският свят не е единствен; появата на Декарт, който прави мисълта светска и препраща по-скоро към разума, отколкото към Бога в опитите да се разбере светът... [...]

София на Кирил Христов

Криви улици и мръсни паянтови къщурки, с изключение на две мащабни сгради – на Народното събрание и Държавната печатница – това съзират очите на един хлапак през юлския ден на 1889 г., когато на раздрънкан файтон за първи път влиза по Цариградското шосе, за да се установи в новата българска столица. И още: „мравуняк от граждани, селяни, офицери, войници; слугини с котли, с тенекии за вода, дори с кобилици“. Хлапакът Кирил, тогава 14-годишен, се „дзвери в припадащата дрезгавина“... [...]

Опашката на времето

„Опашката“ беше ново начало за мен, категорично мога да го потвърдя. При мен ситуацията в театъра, в който от 20 години съм актьор, се изчерпа в чисто емоционален план с взаимоотношенията и мястото, а и не виждах провокация. Точно тогава дойде предложението на Явор Гърдев. Този проект ми предложи всички онези компоненти, които са привлекателни за мен – ново място, нови хора, изключително добър текст по романа на Захари Карабашлиев и изключително добър режисьор. Не се замислих изобщо и почти веднага приех. [...]

Жестът на непроизносимото. Разговор с Робърт Уилсън

В моя театър всички елементи са важни – независимо дали става дума за жест, грим, костюм, декор, дума, музика, движение или танц. И аз обичам да работя над всички тези елементи едновременно. Първите ми театрални постановки бяха изцяло в тишина. По-късно много работих върху текстове на безсмислицата, нищо неозначаващи думи. Върху текстове от звуци и безсмислици. А едва след това започнах да поставям класически текстове – Еврипид, Eдип цар, Шекспир, играх Хамлет. [...]