Паметникът на травмата и срама. Разговор с Александър Кьосев

Паметникът на травмата и срама. Разговор с Александър Кьосев

Настоящето тиранизира миналото по най-невероятни начини, защото всичко, което то извлича и осмисля от миналото, е в отношение към самото настояще, обикновено ужасно объркано и конфликтно. Нуждите и лудостите на настоящето винаги хвърлят своята дълга сянка назад в миналото. Това е диалектика, трудна за разрешаване. По отношение на руските и съветските паметници обаче ситуацията е съвсем ясна. Погледнато ретроспективно, Освобождението на България е акт, извършен от Руската империя с поддръжката на руския народ, на руските интелектуалци и писатели. Трябва да се научим да разграничаваме искреността на поддръжката на обикновените хора към братята славяни от циничната политика на Руската империя, несъмнен факт. Империята е продължила по същия циничен начин да се намесва многократно в историята на българския народ. По тази причина еднозначно русофилски паметници в центъра на София не може да има. Те непременно трябва да бъдат премахнати. А паметникът на Съветската армия двойно по-непременно трябва да бъде премахнат, защото на всичкото отгоре е паметник на тоталитаризма и на една измислена революция. За какво напомня този паметник? За ролята на Червената армия в България? Нека тези, които твърдят това, да гледат филма „Второто освобождение“ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, за да разберат ролята на Червената армия, която не е точно „освободителка“. [...]

Вярвам в повествователния театър

В Академията ме учиха, че аз съм отгоре като режисьор. Глупости! За мен театърът е най-първо среща на хора, които искат нещо да изразят. И след това започваме заедно да търсим какво искат да изразят и как искат да го изразят. Аз съм във функцията на режисьор, не съм режисьор. Аз съм това, което съм – един човек, който се намира сред хора. Това ми се струва изключително важно. Да го обясня по друг начин. Аз съм словенец, защото вие сте българи... Аз сам по себе си не съществувам, аз съм сбор от отношения. [...]

В дълбоките води на разума. Разговор с Георги Фотев

За политически разум може да се говори, доколкото политиката е диференцирана като специфична жизнена сфера на обществото. Политическият разум по същността си е диалогичен разум. Не е излишно да напомня, че когато се говори за диалог, бутилките със сироп трябва да се оставят надалеч. Политиката е много сериозно нещо. Тя е една от най-висшите и сложни човешки дейности, тъй като финалната ѝ цел е общото благо. Общото благо е просто, но пътят до простите и близки неща е дълъг и много мъчен. Нужно е мислене. [...]

Да поканим Командора на вечеря

Главният надпис на този паметник гласи: „На съветската армия освободителка от признателния български народ“. Едно послание в основата си политическо: на цяла чужда армия от един цял народ се издига паметник, ясен и недвусмислен. Предложението на защитниците на монумента за превръщането му в паметник на „незнайния руски/съветски воин, загинал в борбата срещу световния фашизъм“, е опит за манипулация на основния замисъл с нова конюнктурна цел и фактическо неуважение към създателите... [...]

Русия се нуждае от команда „Свободно!“

През 1991 г. дойде свободата. Но нямаше свободни хора. Или бяха твърде малко, за да я задържат. Ала тогава никой не се досещаше, че без свободни хора няма и свобода. Моите приятели бяха много въодушевени. Те всички излязоха на площада. А аз не отидох, казах им: „Ще изляза с вас, когато направят лустрация и забранят Комунистическата партия“. Но това не се случи. Случи се най-лошото, което можеше да се случи – по волята на народа, привикнал на „твърда ръка“, властта премина от партията към КГБ... [...]

Юлиана Методиева: Кога ще се сбогуваме с комунизма?

В нито една програма на състезаващите се на тези избори партии не стоеше въпросът за окончателното премахване на съветските паметници! Защо сме приели Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен, след като не можем да се разделим с опозоряващите му символи?! Днешните наследници на комунистическия апарат, превърнал след 9 септември страната ни в малодушен сателит на Съветския съюз, за съжаление се чувстват силни и окрилени от либерализма като толерантност и зачитане на мнението на другия. [...]