Разказът за изгубеното време. Разговор с Юлиан Жилиев

Разказът за изгубеното време. Разговор с Юлиан Жилиев

Какво означава „чист разказ“? Чист наратив извън автобиографичния разказ? Припомням си казаното от Бланшо: „без примес, без друго в него освен същностното – същността, която предава себе си на писането в онези привилегировани мигове, в които се прокъсва конвенционалната повърхност на битието“. Или с думите на Пруст: „самите ни фрази и епизодите трябва да бъдат направени от прозрачната субстанция на най-хубавите ни минути, когато сме вън от реалността и настоящето; от такива циментирани капки светлина (трябва да бъдат) стилът и фабулата на една книга“. Впрочем това „чисто време“ у Пруст са възвърнати усещания, преобразувани в територия на въображението. В този смисъл романовото пространство в „По следите на изгубеното време“ е ясно структурирано: откъм „страната на Германт“ и откъм „страната на Суан (или на Мезеглиз)“, обединени накрая в „отново намереното“ или „преоткритото“ време. В статията си върху стила на Флобер Пруст определя композицията на романа си като „очертана с широк разтвор на пергела“ и недоволства, че някои прибързано гледат на произведението му като на сбирка от спомени. После уточнява, че за преход от един план към друг е използвал не някакъв факт, а това, което е намирал за по-чисто, по-ценно като връзка – един феномен на паметта. И добавя, че „разказвачът, който казва „аз“, невинаги съм аз“. [...]

Антихристът

Антихристът е тук: така предрешен, че ние, които от години сме в очакване на появата му, не го разпознаваме. Настанил се е сред нас, в самите нас. А над нас тегне сянката на коварните му крила. Вече горим в ледената жарава на пъкления му поглед. Той вече протяга злодейските си лапи към нашите нищо неподозиращи гърла. Богохулният му палещ език облизва нашия свят. Огнените му нозе стъпват върху неустойчивите и леснозапалими покриви на нашите домове. Отдавна е посипал отрова в невинните души на нашите деца. [...]

В света на дистопията. Разговор с Теодор Ушев

Когато зададеш правилата на играта в началото, играещият знае как да се ориентира. Затова нашият филм започва с игра – филм във филма, разлика в стиловете. Казваме в началото – тук всичко е възможно, всичко е измислица. Затова избягвахме реализма, искахме да оставим усещането за „илюстрация“ през цялото време. Този филм е комикс. Характерите са оставени като комиксови персонажи, студени… Декорите, осветлението, всичко. Имаме дори условността на „балончетата“ за диалога. Както и визуалната звуковост… [...]

Писане и справедливост

Пиша за неща, които ме вълнуват отдавна, по теми, въпроси и болки, които психоанализата би определила като „непреодолими“ – когато става дума за смъртта на бащата, на майката, за аборт, за чувство на срам… Тези неща ни убягват и аз се опитвам да ги извадя на бял свят, но по начин, който да не е само личен. Искам да ги извадя от мен самата, да се вгледам в тях и да ги обективирам. „Обективирам“ е твърде голяма дума, тя означава да се дистанцирам от онова, което се случва. Не търся някаква емоция... [...]

Нека да не е текст за войната

Как трябва да говорим за войната? Как трябва да се справим с интонациите, в които има толкова много отчаяние, гняв и болка, но същевременно и сила, и готовност да не изоставяш своите, да не отстъпваш? Мисля, че проблемът с формулирането на най-важното днес не е само наш: светът, който ни слуша, понякога се затруднява да разбере едно просто нещо – че когато говорим, показваме високо ниво на езикова емоционалност, напрежение и откритост. Украинците не трябва да се оправдават за емоциите си... [...]

През девет нощи в десетата. Разговор с Александър Секулов

Театърът не е направен от стени и кулиси, а от човешки гласове – от гласовете на предишните режисьори, актьори, сценографи, сценични работници, костюмографи, гримьори, ръководители на сценичната механизация, помощник-режисьори, гардеробиери, разпоредители – всички тези хора са свод на театъра. Театърът не може без нито един от тези гласове. Както и църквите не могат без камъка, който стои в основата им. Предпочитам да схващам театъра като надвременна човешка общност. [...]