Мирната революция, махзарът и разделенията. Разговор с проф. Милко Палангурски

Мирната революция, махзарът и разделенията. Разговор с проф. Милко Палангурски

Ако отворим спомените на участниците в съединистката акция, ще видим, че нерядко отношението към Съединението е крайно отрицателно, особено на онези, които падат от власт в Пловдив. Тяхното обяснение е, че това е преврат, който връща България назад, че тук става дума не за приобщаване, а за завладяване и окупация. Мисля дори да събера всички термини, с които го определят и които са повече от негативни. Особено интересно е, че всички тези хора като Михаил Маджаров, Данаил Юруков, Иван Вазов остават крайно негативни към Съединението до края на живота си. Те никога не си позволяват да кажат и една добра дума за него. Явно онова, което става на 6 септември, проваля персоналния им мотив за участие в политиката. Изведнъж се оказва, че историята ги е изпреварила за втори път. Повечето от тези румелийски водачи, т.нар. нотабили, са хора, изградени в Османската империя, наследници на стари чорбаджийски фамилии, учили в Европа. Те никога не са вярвали в силите на нацията. Това е много важен въпрос и дори мисля, че трябва да се направи проучване в тази посока. [...]

Смърт в ложата на виенския Бургтеатер

25-годишната извършителка идва от Македония, както и жертвата. Менча Кърничиу – според македонско-румънския ѝ произход, или на български – Менча Кърничева, е обезоръжена от пребледнелия театрален касиер и арестувана от дежурния полицай. Жертвата е „един лош македонец“, заявява тя. Ставало дума за отмъщение, защото той е убил двама другари от своята бойна организация и по-късно е искал да разцепи освободителното движение, обяснява тя по-късно по време на разпита. [...]

Ако мъртвите можеха да говорят. Разговор с Шехан Карунатилака

Не взех от самото начало решението да пиша във второ лице. Това е история за призраци, а в повечето истории за призраци всъщност не срещаш самия призрак. В моята книга обаче той те пресреща още на първата страница. Трудно ми беше да си представя как точно ще звучи този дух, при положение че няма тяло. Пробвах отначало да пиша в първо лице, после в трето. Накрая стигнах до идеята, че ако нещо изобщо оцелява от нас след смъртта на тялото, вероятно това ще е гласът в главата ни. А той е винаги във второ лице. [...]

Как изкуството на Япония и Китай навлиза в българските земи до края на ХХ век

В изобразителното изкуство Изтокът идва на крилете на импресионизма и сецесиона от Запад, но има един художник, Иван Милев, който го носи интуитивно в душата си. За близо четири десетилетия докосванията до японската култура решително изпреварват наученото за Китай. Яна Язова ще отбележи: „Китай остана зад Китайската стена, Япония работи, явява се пред света, издига се пред очите на Европа и гордо ѝ показва постиженията на своята техника, напредъка на своята наука, плодовете на своите изкуства, на литературата си“. [...]

Неудобните пиеси. Разговор с Кремена Димитрова

Нашият спектакъл се доближава най-много до определението „политически театър“, защото разказва за актуални събития, а ние няма как да избягаме от дневния ред на обществото. Разбира се, отстоянието от времето, когато е написана пиесата, и от събитията около убийството на Политковска ни дава възможност да отсеем най-важното и да имаме по-обективна гледна точка. Тоест не действаме емоционално. Не казваме – ето, вижте, сега тя падна жертва, а ние в нейна памет ще направим спектакъл... [...]

Платон и фотографията. Разговор с Емил Данаилов

Фотоапаратът е своего рода еквивалент на Платоновата пещера, но с обратен знак. Образът, уловен с фотоапарата, тази „пещера обскура“, не е жалко подобие на някакъв идеален обект, а точно обратното. Той е съвършеният инвариант на несъвършената действителност, той представя света около нас, изчистен от профанната му битийност. За разлика от хората в пещерата на Платон, които виждат само сенки по стените, но не и същността, фотографията прави обратното – опитва се да върне тези несъвършени сенки към техния първообраз. [...]