Пиза, специално за Портал Култура
„Авангардите. Шедьоври от музея на изкуството във Филаделфия“ (28 септември–7 април 2024) е една от изложбите, която привлича вниманието в Италия тази есен. Разположена в „Палацо блу“ в Пиза, тя представя 46 платна на 20 творци, рисувани в периода от началото на ХХ век до 1940 г.
Музеят на изкуствата във Филаделфия, открит през 1928 г., е еталон за върхови постижения и се гордее с престижни световноизвестни колекции и международно признати изложби. Самият Марсел Дюшан, изпратен да се запознае с основните северноамерикански музеи, за да определи най-доброто място за изкуството на ХХ век, го посочва като най-подходящ. Неговият раздел за европейско изкуство е обогатен от големи частни колекции, което е традиционно за САЩ.
През първото десетилетие на ХХ век, докато Бел епок преживява златен залез, в Европа се натрупват политически, социални и културни напрежения. С избухването на Първата световна война през 1914 г. настъпва период на конфликти, революции, икономически и социални кризи. Изкуството е неизбежно въвлечено, започва бурно и неспокойно търсене на експериментални форми на изява. Създателите на културни и артистични течения и движения, често политически ангажирани, развиват нови поетики, преминават непрекъснато от един към друг стил, понякога и конвулсивно.
Раждат се авангардите – кубизъм, дадаизъм, сюрреализъм, абстракционизъм. Отхвърлянето на реализма и натурализма е характерно за голяма част от ХIX век, което дава на художника пълна свобода на изказа.
Новородените форми се считат за провокативни. Често има затруднения да бъдат разбрани и приети. Има и сензационни епизоди – например скандала и освиркването на премиерата на балета на Стравински „Пролетно тайнство“ (1913) в Париж или осъждането на „дегенеративно изкуство“ в нацистка Германия (1937). Изложбата представя именно това сложно, тревожно и вълнуващо развитие на живописта от първите десетилетия на ХХ век.
Тя започва с „Автопортрет“ (1906) на 25-годишния Пикасо и следва хронологичния ред. Младият художник, стиснал палитрата, е с вперен в неясното бъдеще поглед и сякаш прозира в хоризонта приближването на бурята. След това експозицията продължава като интензивна „линия на времето“, в която творбите са придружени от визуални, звукови и мултимедийни инсталации, поставени в контекста на исторически и културни събития от края на Бел епок до избухването на Втората световна война.
Центърът на изкуството в началото на ХХ век несъмнено е Париж. Групата творби отпреди Първата световна война показва разнообразие от теми и подходи, обединени от желанието да се даде лице на новото време, което скъсва с академичното минало. Испанецът Пабло Пикасо разработва кубизма в „Човекът с цигулката“ (1911–1912) и заедно с приятеля си, французина Жорж Брак („Кошница за риба“), създават тандем между 1908–1912. Брилянтният Марсел Дюшан провокира и изненадва публиката с картини, които предшестват сюрреализма, като необикновената „Кафемелачка“ (1913).
Европа е разтърсена от колективната трагедия на Първата световна война. „Натюрморт с шахматна дъска, чаша и чиния“ от Хуан Грис (1917) е тиха метафора на деликатна ситуация, в която политическата игра тепърва започва да движи своите фигури. Войната отваря и нови сценарии, разширява границите на изкуството. Появява се поетичната фигура на Марк Шагал, който със своето произведение „Празникът Пурим“ (1916–1917) сякаш контрастира между успокояващата хилядолетна религиозна традиция на евреите в Източна Европа и хаоса на военните събития.
С края на конфликта и с противоречивия Версайски договор (1919) започва трудно социално и културно възстановяване. Различни паралелни светове се забелязват при „конструктивиста“ Фернан Леже с „Анимиран пейзаж“ (1923). За своята незабравима творба „Кръгове в кръг“ (1923) бащата на абстракционизма Василий Кандински пише: „Кръгът е връзката с космическото, но аз го обожавам като форма. Тя е много скромна, но се утвърждава със сила, точна, но променлива, едновременно стабилна и нестабилна, тиха и звучна, напрежение, което носи в себе си безкрайни напрежения“.
Това е една от емблематичните картини на Баухаус – артистично движение в архитектурата, дизайна и приложните изкуства, отличаващо се с геометрична строгост и отказ от каквато и да е декоративност. За Германия това са годините на Ваймарската република, представени от художници като Паул Клее и Алексей Явленски.
Общата международна ориентация на авторите е към търсене на нови хоризонти, алтернативни на реалността. Мари Лоренсин изследва териториите на мита и приказките („Нимфата и сърната“, „Леда и лебедът“), Паул Клее („Магьосник“) разглежда света на цирка и магията, Макс Ернст („Гората“, 1923) е сред основоположниците на сюрреализма. Анри Матис е в зрелостта на своето изтънчено изкуство, изпълнено с чувства и усещания, свързани с цвета: „Жена, седнала в кресло“ (1920) и „Натюрморт на маса“ (1925) изявяват желание за мир и за нежна интимност.
След идването на власт на Хитлер Европа се плъзга към ново клане. Салвадор Дали веднага проумява това и противопоставя своя мистериозен „Агностичен символ“ (1932) на демонстративното красноречие на партийните знамена.
С „Куче, което лае на луната“ (1926) каталунецът Хуан Миро иронизира „думите на вятъра“ на пропагандата и нарастващия авторитарен натиск (няма ли известна прилика между кучето от картината и Мусолини в профил?). Това са годините на сюрреализма, споделян от самия Пикасо, и го виждаме в „Къпеща се“ (1928). Изтънченият пейзаж в „Бурята“ (1926) на Ив Танги е самотен и тъмен.
Строгите геометрични композиции на Пит Мондриан („Композиция в синьо и жълто“ и „Композиция в бяло и червено“) придават в този контекст усещане за морална строгост, за ред пред нарастващия хаос. Чувство, споделяно и от простите и леко закръглени форми на скулптурата от лят бетон на Ханс Арп „Сънят на совата“ – лирична метафора на сънуващото съзнание на животното.
Изложбата „Авангардите“ включва и произведение с много висока символична стойност: „Разпятието“, нарисувано от Шагал през 1940 г. Осъзнал трудната ситуация на евреите в Европа, художникът прави серия картини по темата. Редува някои детайли, свързани с християнския образ, за да привлече вниманието на света към случващото се. Тук Шагал подчертава еврейския произход на Христос, като заменя традиционната превръзка на кръста с еврейския молитвен шал (талит), а жълтото в краката му намеква за жертвите, необходими за спасяването на човечеството.
Европа отново е прикована на кръст и отново изкуството става тълкувател и свидетел на историята. Тя пък по ужасяващ начин се повтаря и в тези дни, което придава още по-голяма актуалност на изложбата „Авангардите“.
