Няма нужда от много думи. С Лъчезар Ковачев се запознах на „Южна пролет” в Хасково през пролетта на 1988 г. Предишната година бяхме издали първите си книги. Неговата, с две новели, се казваше „Авариен люк”.
Той беше по-голям от нас – от мен, от Краси Димовски, от Васко Люцканов, от Вальо Георгиев, от Тошо Кръшков – с десет години, но това личеше главно по бръчките край очите. Не беше едър човек, но излъчваше сила – като нож в кания. Моряшката му съдба беше татуирана в походката му, свободна и люлееща се, в неочаквано възлестите китки на ръцете му, в невисокия му глас, който обаче караше хората да млъкват и да го слушат какво говори. Една от вечерите се напихме повече и се скарахме нещо с барманчето. Изведнъж изникнаха още трима-четирима негови авери и работата замириса на бой. На истински мариз с кръв и счупени носове. Ние, млади и разпенени, хемингуеевци и фокнъровци, разбираш ли, които няма да се дадат. Ония, с налети рамене, врели и кипели в кръчмарските свади, това и чакаха. Сега щяха да разкажат играта на пикльовците-драскачи от София и Пловдив. И изведнъж отнякъде изникна Лъчо. Отиде при ония и им каза само две думи. Те утихнаха и всичко се размина. Сякаш им изтръгна сърцата.
Поетесата Лидия Гълъбова го познаваше. Тя ми каза навремето, че е починал. Вече от много години тя живее в Прага. Видях я, когато ходих там преди няколко години. За тази Нова година си разменихме по мейла честитки. И какво ми щукна, какво се сетих за Лъчо, а дори бях забравил името му, но я помолих да напише нещо за него:
„Мила Лидия, благодаря ти. Пожелавам и на теб светла Нова година! Пък наистина дано се видим пак в толкова красивата Прага. Аз миналото лято, през август, успях да скоча дотам, покрай някакъв симпозиум на жена ми. Но нямаше време за никакви обаждания. Живи и здрави да сме. Някъде по ФБ мернах твоя снимка със сина ти. Дано да те радва, както ти заслужаваш. Я ми напиши един текст за онзи, моряка, сега даже му забравих името. Разкажи за него. Трябва да вадим от пепелта имената на нашите. Деян”
„Здравей, Деяне!
Благодаря за отговора и се радвам заради Лъчезар Ковачев –
той издаде две книги, едната имах с автограф, но давайки я за четене на Л. Станев, нали и той е морски, вече не я получих обратно, годините затрупват…
И не съвсем… както си вярвам в чудеса и те се случват. В едно от идванията – отивания – мои, вземам някакви папки с ръкописи и, когато тук, В ПРАГА, отварям една, попадам на всичко, което бях събрала за него, плюс снимка, значи е тръгнал с мен… За сънища и други знаци няма да пиша, ти знаеш как става…
Та сега ти изпращам този текст, който е част от „ПРИКАЗКИ ОТ ПРАГА“, един, засега неиздаден ръкопис, а имам още няколко, стихове и други неща, но нали знаеш, че като се направи пауза в ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТТА на мисленото и писането, става доста трудно да се подреди, а и събере… Закъснях с четири-пет години, но не съжалявам за никой урок! Включително и тогава, когато исках да ти дам горния ръкопис, а сега го и преработвам, но наистина вече
нямам време…Там имам лични спомени от интервюта и срещи с Христо Фотев, Блага, Радой, Стефан Гечев, при когото година преди смъртта му ходех редовно и е заснет във филма за Багряна, на който бях съсценарист и редактор и след който бях принудена да напусна БНТ, като много други колеги… Особено ценя и последното си виждане с Иван Методиев, в един студен тролейбус №5, когато май вече бе току-що напуснал или напускаше галерията на ул. „Каравелов”, после вече не се видяхме… Имам шанса да се виждам с всички, които обичам, някак уж случайно, но никога не при смъртта им… Единствено Лъчо посетих в с. Долище, като го докараха в ковчег, след като майка му чакаше няколко рейса, за да й го „изпратят“, страшно и студено ми става, а такъв беше и онзи ноемврийски ден, със смразяващ,почти апокалиптичен вятър. Сега изпращам текста за Лъчо, може би пак ще е нужна преработка, вече не знам, защото ми изскачат все нови и нови детайли и то няма край…
Сърдечно, Л.”
ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ
Лидия Гълъбова
В памет на Лъчезар Ковачев, загинал при неизяснени причини по време на далечно плаване в Атлантическия океан.
Прага, ул.“Чехова“33, 5 часа сутринта
Фигурата му излъчваше движение – леко приведен, с устремена походка и широки крачки, сякаш разсичаше въздуха около себе си. Рутината и спокойствието бяха непривични за него – винаги заминаваше някъде или се връщаше отнякъде. Така внезапно се втурна и в живота ми, отивах при Радой Ралин, да споделя радостта си от публикация на мои стихове в сп.“Пламък“, с букетче невени и вместо него вратата ми отвори Лъчезар, с широка усмивка ме покани,като обясни, че Радой не е тук. Поиска да прочете стиховете ми и сподели, че също пише. Току-що се бе завърнал от далечно плаване в Тихия океан,пълен с впечатления и надежди, в очакване на първата си книга, която трябваше да публикува тогавашното издателство“Народна младеж“. Разчиташе много на помощта на Радой Ралин, когото наричаше свой духовен баща. Широката му моряшка душа още не подозираше всички подводни рифове и течения, които щеше да му поднесе животът на сушата в столицата. Говореше отривисто и с вдъхновение за книгите, които бе чел напоследък – тома на Витгенщайн и „Изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Пърсиг и очакваше с нетърпение завръщането на Радой от Хисаря, за да прочете новите му разкази.Тръгнахме на разходка в парка, увлечени в безкраен разговор за книги и автори, за живота. Докато вървяхме, усетих,че той си измисля, съчинява, употребява думи, които в нечие „благопристойно ухо“ щяха да подействат кой знае как…С него не усещах как минава времето, бях напълно оплетена в неговите истории – измислици, които нямаха начало и край. Разказваше с някакъв необясним хъс, сигурно той идваше от инстинкта за самосъхранение, от желанието за игра-истина, за живот с друг вкус.Този, който си е винаги късче мечта, която в следващия момент умира и на нейно място се появява следваща. Това „възпроизвеждане“ съм го виждала на живо, когато на моменти Лъчо иронизира нещо, горчиво, саркастично или смешно до сълзи и невероятно, защото половината е измислено, но така, че не разбираш от кой момент нататък си се оставил да повярваш изцяло…А той всъщност беше самотник. Класически. Наричаха го и разбивач на женски сърца, разни истории се диплеха за него… Не знам точно какво го е ласкаело и отблъсквало. Не съм разпитвала, знам неща, които ми е разказвал по своя начин и те са ме вълнували като разказани случки.Това беше игра, една от безбройните… По–лошо беше, ако се опитвахме да слепим някак тези измислени частици с истинския живот. Тогава идваха дългите му мълчания, в които се скриваше от целия свят. После се появяваше накъсаната му и задъхана проза, редове, които дооформяше на глас, докато се блъскаше в огладения и зализан, мръсен наш свят...
„Южна Джорджия! Черни скали, побити в океана за моряшки уют. Маневрираме вече трети час – търсим здраво дъно и завет. Ама де го? Вълните и вятърът не стихват – така сме облъскани, че да ни ожалиш – а на Нептуновото семейство хич не му пука: подмятат си сервисите, сякаш сме топки за тенискорт.То се видя,че няма да пускаме лодка и екипажът посърна.Тежък преход, опасна буксировка и накрая – дори колетите си няма да получим… Южна Джорджия бавно потъва. Кърмата ни размотава пенливата пъпна връв, острите гребени на вълните безкръвно я подсичат. Не е за нас този бряг. Делфините се втурват стремглаво да бодат и съшиват разкъсаното, но океанът ни издърпва с мощна ръка. Вече сме сами. Синьозелена пустош. Сами в океана, сами в каютите, сами в себе си…“
След тази ръбата действителност на неговата проза е естествено да си друг. Лъчо беше аристократ по дух и постъпки и заедно с това, някак си грубоват и рязък. Понякога озлобен и сърдит на всичко, като дете. Навсякъде му беше неуютно и малко чуждо, затова и не се заседяваше на едно място. Същността му изискваше движение и той беше движение. Движението за него не беше просто преместване в пространството, не беше само плаване, нито отиваване и връщане. Пътуването му приличаше на спояване на частици, на появяване на нови – една безкрайна, красива и абсурдна игра… Както онова пътуване, естествено непредвидено, до Родопите. То стана с решение – отведнъж! и тръгване – веднага! Докато падна нощта, бяхме вече в малкото градче. А следващия ден вече ни делеше от планината и конкретното пътуване. Като че не беше се състояло… Той беше вече вдаден в идеята за следващото движение, при него нямаше правила и условности. Идва, хваща те за ръка и тръгвате. Къде и докога бяха въпроси – без смисъл. Имаше години, в които сме се виждали не повече от два-три пъти. Имаше месеци, когато бяхме заедно, имаше дни, които не мога да отделя един от друг, имаше часове и минути, които ми се струваха безкрайни. Неговото чувсво за хумор или преклонението му към някой автор се предаваше и на мен, допълваше нещо, което съм търсила и преди. Носеше самотата си като белег, като дар, присъщ само за силните хора.От нея се раждаха накъсаните му прози, които шлифоваше на глас, с нея се блъскаше в сивия свят, където искреността, прямотата и неконформизма се заплащат. Лъчо ги плати с късове от себе си, накрая и с живота си. Смъртта му също беше абсурдна, нереална, нелепа. Не можех да повярвам, че няма да се появи изневиделица, както много пъти, да звънне по телефона. Частиците от него са завинаги в мен. Нежен товар! На който казвам понякога, съвсем естествено – „здравей“…
