
Смутно е времето, което няма мяра за себе си. Променящата се ситуация тепърва ще търси подход към отмяната, която то задава. Сред изкуствата театралното е онова, което в основата си винаги стъпва с крачката на своето сега върху сцената. В обществото именно театърът отстоява ролята на особеното, извънредното. Разривът на всекидневното, планираното, предвидимото неизбежно води последствия след себе си. Прекъсването на редовната работа води до авариен режим, в който какво ще се случи, стои като неизвестна. Държавната политика действа като регулатор, отграничител, който, както и при нормална обстановка, трябва да нормира и зададе ред на поведение. В разгръщащия се световен случай подходящите действия се различават спрямо подготвеността към извънредно положение. Какво следва да се предприеме е повод на дискусия през последните дни, като опорните точки остават здравеопазването и икономическият фактор, а между тях се открояват и темите за духа и етиката, които ситуацията изисква и подлага на изпитание. Пък оттам неизбежно следват питания за легитимността и съвместимостта на взетите мерки според обстоятелствата.
Доколкото мащабната организация в страната се стреми към превенция, то локални предприятия и отделните хора също търсят редно поле за действие. Всеки според възможностите си. Дори оставащите в трудов режим места съществуват в изменена обстановка. Докато пасивното бездействие и поддържането на определени навици остава основна препоръка, именно нейното изпълнение се оказва трудоемко за извънреден режим. И макар да се полага старание за привидна рутинност, всеки ход е в състояние на безтегловност. Но, колкото и привидно да е всяко крайно разминаване между редовно и извънредно, между досега и някакво особено сега, то изостря сетивата към действията ни и на тези около нас.
Категорично стои към момента взетото решение за отмяна на редица дейности, сред които и масовите събирания, а в това число и посещението на театри, кина, концерти, поне за близкото бъдеще. Остава за тълкуващите разпоредбата какво следва да се разбира под други в скоби. Колкото до министерската наредба, е налице фактът, че всички театри са затворили вратите си за публиката. Към днешна дата това се отнася и до струпванията за презаверка на билети и се следва основната препоръка за търпение и следене на актуална ситуация. Цялото внимание е приковано към текущото развитие на обстоятелствата. Дори и на тези, които продължават да са неуредени вътре в културните институти. В някои от тях всекидневните репетиции продължават. Административните служби реагират към ангажиментите си в международен мащаб. Представители на театрите и Асоциацията на българските киносалони търсят законови мерки за избягване на излишни усложнения. От друга страна, се поддържа и връзката с вярната публика. Тя е приканена към търпимост. И доколкото това е само една стъпка, то осъществените в близките дни излъчвания на представлението „Вуйчо Ваньо“ по А. П. Чехов, с режисьор Григор Антов, от театър „Възраждане“ и тези на театъра и операта във Варна са други възможни алтернативи. След небивалия интерес към сценичното изкуство с над 3 хил. постоянни зрители на живото излъчване, столичният театър направи и второ на 14 март. Особен дух на еуфория се усеща от близкия до архивен формат на телевизионния театър. Можем да отбележим известното неглижиране на неспиращия така или иначе радиотеатър (всяка неделя от 16 ч. по програма „Христо Ботев“). Краткият извод е, че подобни инициативи единствено запълват липси, които са били там и в редовния режим на дейстивие. Но те стават по-осезаеми в извънредно положение. Жителите на градовете и селата, които в продължение на години са лишени от достъп до изкуствата и всякакъв културен живот, сега присъстваха. Сред тях се откриваха и склонни да заплатят за подобен достъп. Кратките коментари с благодарност за случващото се косвено даваха израз на съществуващите липси в държавните политики и сред самите дейци. Темата успя да влезе в обществения дебат, въпреки че промяната в методиките за субсидиране и последвалите протести през 2016 г. не успяха да постигнат подобен отзвук. Културата отново е на дневен ред. Днес поуката е леснодостъпна, така да се каже – на един клик разстояние, и не би следвало да се пропуска. Единствено пълното бездействие се оказва невъзможно в създалото се положение. Именно търсенето на полезен ход е необходимо колкото на отделния индивид, толкова и на общността.
Театърът винаги е на живо. Макар сцените да са лишени от своята публика, те продължават да съществуват и на тях все още се работи. Въпрос към излизащите върху тях е как ще реагират на материала, който им се поднася. В такъв случай работата, която се осъществява на сцената, а и в театрите като институции, определено е в авариен режим. Но неговата основа винаги е била несигурното. Театралният жест първоначално е именно прекрачване на ясното, нормираното, обикновеното. Според някои това определя актьора като особен вид „идиот“ (по Достоевски), който съществува сред нас. Но именно той е склонен да прекрачи към неизвестното и да открие неговата мяра. Дори тя да липсва, действието му намира своя сценичен израз. Доколкото технологията е във всяка сфера на съвременното ни съществуване, под променена светлина може да се каже отново, че светът е сцена. Дори и празната сцена е способна да въздейства на своята публика, независимо дали тя присъства, или отсъства. Под въпрос е склоността да се намери израз на липсата на театрално събитие според стандартното разбиране. Именно фоайетата, салоните, звуковите и осветителни кабини и изобщо сградите на културните институти са пространства на липсата, която може да бъде обживяна. В това число влизат и пространствата на университети и самодейни трупи, които са подложени на подобни изпитания. Отсъствието в този смисъл трябва и да е характерно, особен вид хигиена, за предприетия процес.
Настоящият текст не следва да бъде четен единствено от „глупците“ на възвишеното на сцената, но и от по-умерените сред тях технически служби, сценографи, оператори, режисьори и драматурзи. Темата е дадена и симптоматично, времето за подготовка е изчерпано. По особен начин близките до театъра, а може би не само те, знаят, че сгрешеното действие е винаги отбелязано и в известен смисъл фатално. Именно затова остава единствено търсенето на полезен ход. Отговорите, нормите, разпоредбите от институциите неизбежно ще последват, но питането за правилния ход и неговото деликатно осъществяване ще остане, независимо от режима, извънредната отговорност на единиците. Доколкото е опазена отговорността им за действие, остава и възможността за мяра, дори и в смутно време.