Начало Книги Изборът Авиньонски квинтет
Изборът

Авиньонски квинтет

Лорънс Дърел
16.02.2024
1974
Лорънс Дърел, 1962 г., Wikipedia

В края на миналата година за първи път на български език излезе последното голямо произведение на Лорънс Дърел, цикълът „Авиньонски квинтет“

Създадена между 1974 и 1985 г., пенталогията се състои от романите „Мосю, или Принцът на мрака“, „Ливия, или Погребан жив“ – които са събрани в този том, – „Констанс, или Самотни занимания“, „Себастиан, или Водещи страсти“ и „Квинкс, или Историята за изкормвача“.

Преводът на настоящото издание е на Паулина Мичева, а предговорът е на проф. Клео Протохристова.

„Авиньонски квинтет“, определян като литературна мистификация, има сложна повествователна логика, отделните романи са вписани един в друг. „Квинтетът“ разказва за група, която прекарва едно лято в запустяло имение край Авиньон. Някои от тези персонажи са излезли от роман, написан от един от героите. Измислицата и реалността се сливат в едно. Избухва Втората световна война и всички се разпиляват в различни посоки. Някои израстват, други умират, трети полудяват, а тези, които преживяват войната, накрая се връщат в Авиньон.

„Мосю, или Принцът на мрака“ и „Ливия, или Погребан жив“ са първите две части от пенталогията на Лорънс Дърел. В „Мосю” героите обитават полуразрушения замък „Верфьой“ в покрайнините на Авиньон, въвлечени са в мистериозен заговор на гностически клуб на самоубийци, чието седалище е в оазиса Макабру, недалеч от Александрия. Египет, Прованс и Венеция са фон на сюжетните нишки, които неочаквано се сливат в загадъчната история на рицарите на Храма и на странната секта от агностици.

„Ливия, или Погребан жив“ ни представя литературната биография на писателя Бланфорд. Още в началото ще разберем, че това е мистификация, и ще открием новите лица и мечти на познатите ни герои. Събитията в „Ливия“ се развиват в атмосфера на надигащата се заплаха от война, като групата млади приятели се наслаждават на последното си мирно лято сред градините на стар замък.

Както пише в предговора си проф. Клео Протохристова, „Авиньонски квинтет“ онагледява амбицията на писателя за „окончателната отмяна на повествователната праволинейност. Към тази непостижима цел Дърел се устремява екипиран с идеята на Айнщайн за пространствено-времевия континуум“. Самият Лорънс Дърел обобщава странността на творбата си чрез думите на един от героите: „Смисъл няма и ние фалшифицираме истината за реалността, като добавяме такъв. Вселената си играе, Вселената само импровизира!“.

Лорънс Дърел (1912–1990) е англо-ирландски поет и писател, драматург и есеист. Той е по-големият брат на Джералд Даръл, автора на „Моето семейство и други животни“, „Птици, зверове и роднини“, „Градините на Бога“ и др. Роден в Индия, прекарва почти целия си живот извън Англия – живее на островите Корфу, Родос и Кипър, в Египет и в бивша Югославия, обикаля Аржентина. Накрая се установява в Сомиер, Южна Франция, където умира от сърдечен удар на 7 ноември 1990 г. Лорънс Дърел е един от най-изящните стилисти на модерната британска литература и със сигурност най-космополитният автор на ХХ век. Животът и творчеството му са огледало на разкъсваното от противоречия изминало столетие. На българските читатели е познат с прочутата си тетралогия „Александрийски квартет“ и с пътеписите си „Пещерата на Просперо“ и „Горчивите лимони на Кипър“.

„Авиньонски квинтет“, Лорънс Дърел, превод Паулина Мичева, редактор Илияна Иванова, предговор Клео Протохристова, художествен дизайн Люба Халева, издателство „Колибри“, 2023 г.

„Мосю“

… Върнах се доста късно в хотела си, но барът още работеше, и преди да се кача в стаята си, се насладих на чаша силно уиски. Прибрах се и дълго лежах в мрака, размишлявайки; постепенно вцепенението ме напускаше и все по-ясно осъзнавах, че вече никога не ще видя своя приятел.

Рано сутринта Бешe ми позвъни в хотела и едва сдържайки триумфа в гласа си, ми съобщи добрите новини. Бе задухал попътен вятър, защото полицията му бе върнала документите и бе дала разрешение за погребението. Нещо повече, всички подозрения били свалени – благодарение на намесата на префекта и заради липсата на явни улики властите били готови да приемат версията за нещастен случай. Завещанието бе в ред. Имало обаче някои необичайни неща във връзка с погребението – например, че не трябвало никой да придружава ковчега до гроба. Нотариусът притеснено изреди и другите условия с напевния си акцент и сподели притесненията си. Аз обаче го прекъснах и предложих да ги нарушим. Не, не можех и не исках да допусна тялото на Пиер да бъде спуснато в гроба само, без присъствието на приятеля, който го бе съпровождал през почти целия му живот и бе готов да го изпрати и до прага на другия. В този случай дългът и желанието вървяха ръка за ръка и аз доста настоятелно се опитах да внуша това на Бешe. Той размисли и не след дълго се поддаде на уговорките ми. Между другото нотариусът вече бе успял да се скара с абата – уважаемият църковен служител се бе надявал да отслужи панихида, а Беше го информирал, че няма да е възможно.
– Във всеки случай, със или без панихида, старецът ще дойде – обясни ми той. – Не мога да му попреча, нито пък вие, нали? Ще ви закарам. Ако уредя погребението за тази вечер, ще ви е удобно ли? Колкото по-бързо приключим с това, толкова
по-добре за всички засегнати. Ще се постарая да организирам нещата за днес и ще ви позвъня около пет. Бих искал да затворим тази врата, така да се каже.
Съгласих се с него, доволен, че случаят на Пиер успя да избегне хищната хватка на френската бюрокрация.
– И да не забравя – продължи Беше, – в завещанието има още едно указание: никакви цветя. Можем да приемем условието, нали?
Знаех защо Пиер не бе пожелал на погребението му да има цветя: те са символ на живата душа, в която гностиците не вярват. Единственото подходящо и допустимо цвете би била морската лавандула, която е по-скоро изкопаемо, отколкото живо растение. Не е нужно да казвам, че реших да не разстройвам Беше, затрупвайки го с тези излишни научни обяснения.
– Силви няма да идва, нали? – попита той.
– Не, разбира се, че не.
– Да, така е по-добре.
– Да, съгласен съм.
Беше затвори и аз се настроих да изчакам края на етапа с формалностите. Навярно вече бяха пренесли тялото на Пиер в моргата и може би трябваше да се насиля, да намеря смелост и да отида там, но сърце не ми даваше да го направя. Тази проява на страхливост бе повод за срам – особено у лекар, добре запознат с хирургията. Но не можех. Не можех.

При мисълта, че ще приключим с погребението, ми стана по-леко и цяла сутрин обикалях от една книжарница в друга, потънал в блажени възпоминания. В града не бяха останали познати – или поне не се натъкнах на никого. Върнах се в хотела
за ранен обяд, все още объркан от мълчанието на Тоби, който по всички изчисления вече би трябвало да е дошъл от Оксфорд. За всеки случай, понеже имаше вероятност тази нощ да си легна късно, реших да се подготвя, да затворя капаците на прозорците и да подремна малко, защото преумората от последните два дни си казваше тежката дума.

В съня си се върнах отново в стария замък, във „Верфьой“, такъв, какъвто беше в далечното минало, когато той изигра ролята на странен катализатор за още по-странна любов; озовах се в един минал живот, който обаче бе невероятно реален. Замъкът ни приюти зад своите древни стени и там щастието стана императив за нас. Днешните обстоятелства разпиляха това минало на парченца, нечия невидима ръка преобърна шахматната дъска. Но сънят ми бе милостив към мен. В него всичко си бе както преди. Отместих с ръка листата, както човек свежда виещата се лоза, за да зърне отново старата къща между клонките.
Защо приемахме толкова много неща за даденост, за нещо, което просто ни се полага?

„Верфьой“ се издига високо на западния склон на Алпилите и от най-горните градини там се виждат не само мъгливият Авиньон в низините отдолу, но и покривите на Арл и Тараскон. Виещите се пътеки водят уверено и с изумителна неизбежност към замъка, лъкатушат между разкошните маслинови плантации, а сребристосивите листенца на дърветата се полюшват в отговор и на най-лекия ласкав допир на мистрала. Около стария замък има толкова много ручеи, почвата е така тучна и глинеста, че още в древни времена тук са били засадени дъбове, чинари и орехи, за да правят пищна зелена сянка около къщата и да я защитават от слънцето и вятъра.

Ден и нощ в парка се разпяват колонии от славеи под акомпанимента на водните струи, докато на заден фон цикадите, бръмчащи оглушително през август, тихичко жужат, наподобявайки звуците на цигулки. Два лъва пазят портите на главната сграда, единият от тях отдавна е изгубил една от лапите си и половинката от церемониалния меч, който някога е държал тъй гордо, онази, насочената надолу. Що се отнася до самите тежки порти от ковано желязо, тях изобщо ги няма – свалени са и са разтопени като принос за армията през войната от 1914–1918 г. Плевелите отдавна са превърнали чакълестата алея в мъхеста мочурлива пътека, на която във влажно време колите обикновено боксуват. Пътниците пътуват дълго по този изненадващ килим, поглъщащ всички звуци, завой след завой, цяла вечност, докато най-накрая пред погледа им не се появява голямата къща, разположена леко на ъгъл, за да получи най-много от слънчевите лъчи и да обърне силното си рамо на север, откъдето идват поривите на хапещия мистрал.

Прозорците, толкова високи и тесни, са врязани дълбоко в стените, а масивният донжон, огромната внушителна квадратна кула, датираща от дванадесети век, уравновесява цялата постройка и ѝ придава заплашителен вид на крепост, въпреки че в реалността сега бе мирен дом, отдавна превърнат във ферма с всички прилежащи тромави пристройки – хамбари и конюшни, винарни и преси за направата на зехтин. Тук властват звуците на домашни животни и въздушните прашинки танцуват в призмата на слънчевите лъчи. Така ще бъде винаги.
Масивното каменно съоръжение с прозорци с решетки огражда просторния централен двор, до който може да се стигне по сводест коридор – подходяща характеристика на сградата в случай на отбрана; тук е живото сърце на мястото – кладенец с гравиран кръст над него и с разположени наоколо пейки. Във всеки от четирите ъгъла на двора се издига старинна и строга tourelle – от там в миналото обсадените обитатели на замъка са стреляли по враговете си.

Главният вход се състои от две масивни порти от ковано желязо, чиито ръждиви зъбци се срещат, когато вратите се затварят – или поне някога са го правели, защото никой от живите днес хора не ги е виждал затворени. Сега винаги са широко отворени и дворът има вид на абсолютно спокойно място за селскостопанска работа. Завладян е от кокошки и гъски, които се разхождат из него и си клюкарстват доволно; пуснат да обикаля свободно, достолепен козел медитира в ъгъла. От конюшните се носи тропот на коне, рев и стонове на добитък, мучат крави, петли кукуригат от ракитените си клетки. Цяла армия от гълъби нахално се впуска в този разногласен хор – звукът е като от прани чаршафи, плющящи на вятъра. Гълъбарникът, тяхната щабквартира, се помещава в квадратната камбанария, на чиято фасада е изобразен римски пясъчен часовник.
Всичко гравитира около този централен двор с кладенеца – но над него не властва някоя римска нимфа, както на много подобни места, а само един стар сляп кон, който се събужда рано сутрин като по часовник и сетне се разхожда без надзор по цял ден. Бавно и с усилие той изпълнява рутинните си задължения и също така бавно, за няколко часа, студената вода от кладенеца изпълва каменните поилки.

Всъщност в замъка има няколко кладенеца – единият от тях в голямата плевня, – които днес задоволяват нуждите от вода както на добитъка, така и на хората, благодарение на енергичния електродвигател. Водата, която бавно прелива от стария кладенец и изпълва басейна му, е отвеждана към зеленчуковата градина, за да се напояват растенията там. През тази малка градина с билките за кухнята може да се стигне до по-официалните просторни градини на замъка – запуснати от доста дълго време. Те се простират на юг и на запад и са много добре защитени от капризите на провансалското време. Трудно е да си представим как са изглеждали в най-добрите си дни. В паметта ми винаги са били такива: навяващи романтичната меланхолия на забравата, с прораснала навсякъде трева и множество плевели. Роб казваше: „Това влияе много зле на поезията ми; тук всичко се разпада“. Когато се разхождахме из тези градини призори или в някоя лунна нощ, никой от нас обаче не споделяше раздразнението му. Не. В тези градини имаше изобилие от тераси с каменни балюстради и гравирани каменни пейки, разположени на стратегически места. Тук и там можехме да се натъкнем на някоя мраморна нимфа – или две, донякъде старомодни и наранени от времето, но безспорно очарователни, обвити от бръшляна и пълзящите рози. Имаше множество уютни кътчета, където ровехме алчно за първите теменужки и за други нежни пролетни цветя; а наблизо в редици стояха кошери.

Някога всичко това е носило доходи и много радост и дори по времето на родителите на Пиер имотът е бил скъпо оценен. След смъртта им обаче двете им деца не знаели как да поддържат домакинството и цялото имение започнало да замира заради липсата на ефективно управление. Не беше по вина на брата и сестрата – и двамата бяха последвали мечтите си и бяха заминали да учат в Париж и Лондон; „Верфьой“ бе райското им убежище през летните ваканции, нищо повече. Разрухата настъпвала бавно, но неизбежно. Огромната армия от наемни работници постепенно намаляла, хората потърсили по-сигурна и печеливша работа. После дошла войната, сетне филоксерата, чумата по лозята, а едно лято настъпила страшна суша. По-голямата част от земята била продадена, друга ипотекирана; в една бедна година пожертвали гората, не че това им донесло значителна печалба. Поредица от недалновидни начинания съсипали голямата ферма и приходите от нея вече били незначителни.

Въпреки всичко имението все още бе доста голямо и може би дори още по-красиво поради занемареността си, макар че вероятно никой селянин не би казал така. Но наистина бе великолепно: земите му заемаха склоновете на Алпилите и се простираха от подножието на планинската верига към равнината част, където долината на Рона се разширяваше и се сливаше с долината на Дюранс.

В горните хълмисти части на територията на имението растяха на групички диви бадемови дървета – през февруари те цъфтят за кратко и се покриват с пухчета като нежна бяла и розова мъгла, превръщайки планинските склонове в източни
акварели. В по-долната част властват подредените в тераси маслинови горички – листата им са сребристосиви през цялата година, тъй като тези ангелските дървета постоянно обновяват листата си. Хълмовете се сливат с равнините и там са обширните насаждения с грозде, пшеничните ниви и зеленчуковите градини (чиято продукция някога отивала в търбуха на лакомия парижски пазар). Овощните градини все още дават плод, но са обособени в един ъгъл, за да не закриват мочурищата на скучния монотонен Камарг в далечината с неговата лимоненозелена ивица от морски плитчини. В паметта ми „Верфьой“ винаги ще се свързва с Коледата на 1919-а – годината, която промени посоката на целия ми живот. До този момент не ми се беше случвало нищо особено – или поне така ми се струва сега, когато мисля за събитията от онова време. Бях се срещнал с обитателите на замъка година-две по-рано, но мина известно време – за мое удивление и разочарование (защото хората предпочитат да остават в хралупите си и никой да не ни безпокои), – преди да ме връхлети истинската любов, а заедно с тези емоции и последвалите дългогодишни терзания за правилното и нередното в тях. Сигурно хората биха ни се присмели, ако можеха да си представят болезнената сериозност, с която наблюдавахме как чудовищното великанско чувство настъпва към нас с тояга в ръце. Сътклиф ни съжаляваше, или поне така написа в книгата си, защото ние бяхме такива дечковци, хванати неподготвени от случващото се. Нима никога не ни бе хрумвала (попита той) мисълта, че е възможно да ни сполети страст, способна да ни отнесе в открито море? Нямам отговор. Спомням си само бледото сериозно лице на Пиер, когато един ден ми каза: „Е, това трябва да е любов“. Роб би се изсмял на глас, предполагам, на начина, по който изрече тези думи – с тона на лекар, съобщаващ фатална диагноза: „Е, това трябва да е рак“.

(Забелязвам как променям времената на глаголите в тези припрени бележки – спомените ми ту се избистрят, ту избледняват, времето и реалността се сливат и не мога да се фокусирам, като в сън.)

В онези дни Пиер се отнасяше доста сериозно към задълженията си на господар на имението и смяташе за необходимо да бъде у дома на деня на света Барбара, четвърти декември – тъй като в старите дни празнуването на Коледа в Прованс започваше със засаждането на пшеница или леща в малки кутии, които после се поставяха на широки первази, за да прораснат. От растежа им и от други малки знаци фермерите получаваха точна информация какво ще бъде времето през всичките четири предстоящи сезона. Мисля, че в онзи период Пиер имаше амбициозни планове за възвръщане на старата слава на имението, но ако беше така, те скоро бяха забравени бавно, без излишна драма, както постепенно намаля и броят на слугите в къщата. Останаха не повече от десетина от тях – някои твърде стари за по-натоварена работа, другите – дечурлига, годни само да берат маслини в края на ноември. Заради тези лишения нашите отношения станаха още по-близки – самотата и бедността ни свързаха като едно малко семейство.

Но тази година имаше и други важни събития, проблематични. Пиер още не бе обявил заминаването си от шатото в края на лятото, за да се посвети на кариерата си. Той беше одобрен от Дипломатическата служба в Париж, но все още не знаеше на каква позиция и къде ще трябва да отиде. По-късно се оказа, че ще бъде пратен в Кайро, и това преобърна целия му живот за един миг! Независимо от всичко, той бе изпълнен с тъга: мисълта за раздялата с родния дом го съсипваше. Успокояваше го единствено убеждението, че е крайно наложително да промени начина си на живот, защото доходите от земята намаляваха, имението западаше стремглаво, нямаше вероятност за финансова стабилност. Но ето, семейният им дом кървеше, а той го напускаше точно в такъв момент…

Парадоксалното бе, че службата трябваше да му осигури средства за поддържане на имението, макар то бавно да се разпадаше. Поне така замъкът и земята щяха да продължат да принадлежат на Пиер и сестра му, пък било и натоварени с купища
дългове. По същото време той осъзна, че няма да бъде фермер и при сегашното състояние на мястото, нищо не можеше да се промени без големи инвестиции и увеличаване на броя на служителите. Имотът бе твърде запуснат. Но естествено, беше му трудно да обясни решението си и причините за него на хората, свързани със семейството му, чиито кучешка преданост и лоялност излизаха отвъд пределите на здравия разум. Той добре осъзнаваше негодуванието, което заминаването му щеше да предизвика. Но беше неизбежно, затова предложи да назначи за управител един от старите служители, с надеждата той да се грижи за имението, докато собственикът изпълнява задълженията си зад океана. Пиер отиде във „Верфьой“ преди нас, защото със Силви искахме да останем малко в Авиньон, а после наехме коне от една гостилница и с тях изминахме последните няколко километра до замъка. В дисагите на конете имахме подаръци, сладкиши за малчуганите, конфети, захаросани плодове, малки бутилки с коняк и различни ликьори. Носехме и голямото семейство от миниатюрните santons от боядисана глина за рождественската ясла. Никоя Коледа в провансалски дом не е истинска без тях – те обитават и украсяват яслата на Спасителя, изпълняваща ролята на коледната северна елха. Първоначално фигурките са били малко – Светото семейство, още двама или трима герои, споменати в библейската история – например влъхвите; но под влиянието на поетичната дързост на провансалците броят на персонажите се е увеличил и ние открихме около четиридесет различни santons в магазините. Тяхната правдоподобност може да е подозрителна, но определено осъвременяват празника и в коледния сюжет участват герои като селския полицай, бракониер, камаргски пастир и други подобни…

Лорънс Дърел
16.02.2024

Свързани статии