Зад странното заглавие „Кристофърите“ (още по-странно звучащо на български) се крият серия от портрети, покана да поразсъждаваме как творбата може да се копира, а творецът – не, и филм на Стивън Содърбърг, който полага тази тема в основата на фабулата си не без височайшия талант на сър Йън Маккелън. Под прикритието на семейна драма сюжетът залага преди всичко на брилянтния творчески сблъсък между неговия персонаж – „пенсионирания“ художник Джулиан Склар, и младата Лори Бътлър, наета от децата му да… фалшифицира творби на баща им.
Идеята е Лори тайно да завърши осем платна на Склар – третата част от скъпо оценен цикъл, известен със заглавието „Кристофърите“, които той умишлено е оставил недовършени повече от 20 години. Роднините на Склар се надяват картините да бъдат „открити“ и успешно продадени след смъртта му. Фокусът на разказа постепенно се измества към размисли върху творчеството като цяло и върху нашата странна епоха на комерсиализация на личния живот. Сценарият се разгръща в поредица от конфронтации между Твореца и Асистентката, в които всеки от двамата персонажи преосмисля позицията си, усъвършенства подхода на „психологическа война“ и малко по малко разкрива истинските си намерения. Целта е създаването на атмосфера на постоянно съмнение и несигурност, където думите се превръщат в инструмент за манипулация…
Взаимоотношенията между двамата художници – единия с високомерието на признат майстор, а другата – загубила вяра в собствените си възможности и затънала в ъндърграунда и „занаятчийството“, стават повод за изследване на света на човека на изкуството. Динамиката между Склар и Лори се основава на постоянен дисбаланс, който подхранва напрежението и предотвратява всеки прекалено очевиден прочит. В даден момент от живота си и двамата са получили творческо просветление и в процес на горчива равносметка осъзнават неговата загуба… Поставяйки си за цел да придаде форма на емоциите, които ги движат, Содърбърг навлиза в по-сложна проблематика, далеч от клишета за вечното чудотворно предаване на таланта от майстора на неговия ученик. И само между другото засяга мотиви като публичния „анализ“ на художествените творби, който срива неуверените автори, или склонността на отчуждени наследници да възприемат славата единствено като средство за извличане на печалба.
За себе си ли творим, или за другите? Какво тласка художника да спре неочаквано или да остави недовършена картината? Както намеренията на наследниците на Склар, така и историята зад цикъла, обезсмъртил любимия Кристофър (третирана почти анекдотично) се оказват по-скоро претекст за разгръщане на същинското послание на „Кристофърите“.
Филмът разкрива по-дълбокия си замисъл, поставяйки под въпрос самото „приписване“ на художествената стойност. Кой решава кое има стойност? Творецът, възприятието на външния наблюдател или системата, която я рамкира и валидира? Содърбърг предпочита да умножава гледните точки, да размива границите и да поддържа една постоянна ирония, която преминава през целия разказ.
„Кристофърите“ е нетипично произведение, което не се прехласва по отминалата слава, а по-скоро изследва механизмите за изграждане на имидж в обществото, начините, по които се „пласираме“, за да блеснем или просто да съществуваме. Формалният минимализъм, характерен за Стивън Содърбърг, сработва перфектно в сцените на конфронтация, където всеки поглед и всяко мълчание си имат своята тежест. Но въпреки елегантната режисура Асистентката и Творецът биха останали празни сценични костюми без аурата на изпълнителите си. Британската актриса от ганайски произход Микаела Коел моментално приковава вниманието с осанката си, а сър Йън Маккелън за пореден път е неотразим. Неговият Джулиан Склар, някога прочут художник, а днес цинична карикатура на самия себе си, бавно се превръща във вкаменелост в собствената си легенда и живее, заобиколен от реликвите на успеха си. Къщата му е като лабиринт, задръстен от вещи и спомени – метафора за многопластовото му, но изгубено в себе си творческо Аз.
Във филмографията на американския режисьор се очертават две основни тенденции: от едната страна е вкусът му към елегантния и изтънчен стил на добре изпипаното кино за широката публика, а от другата – неудържимото желание за експериментиране, не рядко из дебрите на жанра хорър. Новият му филм не се вписва в нито едно от тези направления, но в известен смисъл съдържа елементи и от двете, напомняйки за ранните му камерни истории, в които диалогът се превръща в бойно поле.
Драма за мимолетната природа на вдъхновението, „Кристофърите“ внушава, че изкуството оцелява не толкова в чистотата на своята природа, колкото в последователните интерпретации, които провокира. Подобно на оригиналния си плакат, в който лицата на двамата главни герои са „монтирани“ на сякаш произволни графични тела, филмът на Содърбърг „медитира“ върху обобщаващия въпрос: какво представлява автентичността, когато става дума за произведение на изкуството?
