0
907

Автобиографични бележки. Духовен дневник

Автобиографичните текстове на отец Сергий Булгаков (Фондация „Комунитас”) представят непознати за българския читател интимни страници, оставени от руския богослов. Публикуваме откъс от книгата и видео с изказването на проф. Калин Янакиев, направено на премиерата на изданието.

Няколко думи за прот. Сергий Булгаков

ser1Личността и творчеството на отец Сергий Булгаков (1871- 1944) едва ли имат нужда от специално представяне. Изглежда парадоксално, но въпреки че той не е от много превежданите и издавани на български език автори, в същото време всеки, който повече или по-малко се е докосвал до Църквата и до нейното богословие, е чувал за него. За съжаление, за повечето хора – не само у нас, но и в Русия, и въобще в православния свят – отец Сергий бива свързван най-често с двете осъждания на неговото учение за София: през 1935 г. от Московска патриаршия, и независимо от нея, пак през 1935 г. – от Архиерейски събор на Руската задгранична църква, потвърдила решението си и на събора в Сремски Карловци през 1938 г. По-малко са може би тези, които знаят и за неговата реабилитация от специално свиканите през 1936 г. две комисии: едната, на преподавателите от Парижкия православен богословски институт „Св. Сергий” и втора, Епархийската – начело с управляващия руските православни енории в Западна Европа, тогава в юрисдикцията на Константинополската патриаршия, митрополит Евлогий (Георгиевски). На тези комисии са отхвърлени и всички, отправени към отец Булгаков, обвинения в ерес. А вероятно още по-малко са пък онези, които са си направили труда и да прочетат поне нещо от написаното и публикувано от самия отец Сергий, вместо в оценките си за него да се задоволяват с вече казано или написано от други. Донякъде това се дължи и на факта, че както казахме, преведеното на български от огромното и многообразно творчество на отец Сергий е обидно малко. На това, че – с изключение на няколкото статии, преведени и публикувани в периодичния ни печат от миналото и днес, а вече и в Интернет – единствено сериозно представяне на неговото богословие за българската аудитория остават малкото издания от първата половина на миналия век (при това не на най-важното от него) и отпечатаната през 1994 г. от изд. „Христо Ботев” книга Православието. Очерци върху учението на Православната църква. Трудно е да се прецени доколко тази липса на интерес към богословието на отец Булгаков е резултат от осъжданията на неговата софиология, или е просто резултат от инерцията, десетилетия наред държала, а до голяма степен и днес продължаваща да държи печатането на сериозно богословие у нас на добре познатото ниско ниво. При това не само що се отнася до творчеството на отец Булгаков, а и на огромна част от колосите на православната мисъл на двадесетото столетие. С настоящото издание на автобиографичните текстове на отец Сергий Булгаков се надяваме не само да попълним една малка част от тази празнина, но и да отгърнем за интересуващия се читател може би най-важните – интимните, писаните в скришната стаичка на душата страници, оставени ни в наследство от този истински великан на духа и на съвременната православна богословска мисъл. Както и за пореден път да подчертаем, че предубежденията и страхът не са сред присъщите на вярата ни и на църковното съзнание качества и че всяка лична преценка и оценка, за когото и за каквото и да било, минава през личното запознаване с източниците, а не следва да се задоволява с едното само – при това най-често повърхностно – доверяване на чужди мнения и чужди оценки; че за всяка оценка и отсъда е необходима лична среща – както с творчеството на един или друг автор, така и с личността, стояща зад това творчество. При подредбата на текстовете в настоящото издание сме се придържали (когато и доколкото това е било възможно) към хронологичния ред на описваните от автора събития и етапи от неговия живот, с което българското издание ще се отличава от обичайното публикуване на тези текстове на руски. Позволихме си тази редакторска „намеса” не от стремеж към някакво оригиналничене, а единствено от желанието ни да представим на читателя максимално последователна и подредена картина на извървения от автора духовен, църковен и богословски път. На всички, разгръщащи страниците на тази вдъхновяваща книга, пожелаваме нейният прочит да бъде не само приятен, но и провокиращ още по-сериозно задълбочаване в духовните и богословски вдъхновения на свещеника и твореца прот. Сергий Булгаков!

Борис Маринов Димитър Спасов

 

Прот. Сергий Булгаков, „Автобиографични бележки. Духовен дневник“, Фондация „Комунитас“, 2016 г., превод Борис Маринов, редактор Димитър Спасов

 

В Айя-София

 

Из бележника 9 (22) януари 1923 г., Константинопол …[1]

Вчера за първи път в живота си имах щастието да видя „Св. София“. Бог яви над мен тази милост – не ми даде да умра, без да съм видял „Св. София“ и аз благодаря за тази милост на моя Бог. Изпитах такова неземно блаженство, че в него – пък макар и за един само кратък миг, потънаха всичките ми сегашни скърби и мъки – все едно че не означаваха нищо. На душата „Св. София“ се откри като нещо абсолютно, неоспоримо и от само себе си очевидно. От всички, известни ми досега, дивни храмове, този храм е безусловният, вселенският храм. И в душата звучеше пасхалната песен: „Вдигни очите си, Сионе, и се огледай – понеже ето че като божествено сияещи светила, от запад и от север, от морето и от изток, при теб се събраха твоите чеда…“. Тази непредаваема на човешки език лекота, яснота, простота, дивна хармония, при която съвършено изчезва всяка тежест – тежестта на купола и стените, това море от светлина, която се лее отгоре и владее цялото това пространство, затворено и свободно, тази грация на колонадите и красотата на техните мраморни плетеници, тази царственост – не, не разкош, а именно царственост – на златните стени и дивната орнаментика; всичко това пленява, умилява, покорява и убеждава… Появява се чувство за вътрешна прозрачност, а ограничеността изчезва и тежестта на малкото и страдащо „аз“ – него вече го няма, душата се изцелява от него, стича се по тези сводове и сама започва да се слива с тях. И се превръща в цял свят: аз съм в света и светът е в мен. И това чувство от стопяването на буцата в сърцето, загубата на собствената тежест, това усещане за окриляване – като на птица в небесната синева – всичко това дава не щастие, нито дори радост, а блаженство, някакво крайно познание на всичко във всичко и на всичко в себе си, на един свят в единство. Действително това е София – актуално единство на света в Логоса, вътрешна връзка на всичко във всичко, свят на божествените идеи, κόσμος νοητός[2]. Това е Платон, украсен от елинския гений на Византия, това е неговият свят, неговата небесна област, в която се възнасят душите за съзерцаване на идеите. Езическата София на Платон бива съзирана и постига себе си в християнската София – Премъдростта Божия, и наистина храмът „Св. София“ е художествено, нагледно доказателство и проявление, явяване на светата София – софийност на света и космичност на София. Това не е нито небе, нито земя, това е небесният свод над земята. Тук не е нито Бог, нито е човекът – тук е самата божественост, божественият покров над света. Колко вярно е било чувството на нашите предци в този храм, колко прави са били онези, които разказват, че не са знаели къде се намират – на небето ли, или на земята. Те и наистина не са били нито на небето, нито на земята, а между тях – в „Св. София“; това μεταξύ[3] е било философското провидение на Платон. И „Св. София“ е последното, мълчаливото откровение в камъка на гръцкия гений, завещание към вековете, което не са могли докрай да осъзнаят и богословски да изразят дори и самите угасващи византийци, но тя е живяла – като висше откровение – в техните души, родена в елинството и проявила се в християнството. И не е случайно, че тук – в „Св. София“, заради София и от София, се е събирала и е звучала в цялата си пълнота и красота божествената, софийна симфония на православното богослужение. И тук с нова сила, убедителност и самоочевидност става разбираем пълният смисъл на думите на св. Юстин Философ – смисъл, неведом дори и за самия Юстин, – че Сократ и Платон са били християни преди Христос, тъй като Платон е бил пророкът на София в езичеството. „Св. София“ е платоновото царство на идеите в камък – идея, въздигнала се над хаоса на небитието и победила този хаос, тъй като е убеждаваща, актуализация на всичкото, на всичко като едно, на всеединството. То е явено и показано тук на света. Боже, колко свято, колко дивно, колко неоценено е това явяване! Влизаш… И отвсякъде – отгоре и отдолу, от всички страни душата се изпълва от това чувство за пространство и за свобода, за безмерност и за ограниченост: не борба на граници – πέρας[4] – с безграничността, с ἄπειρον, а светло, радостно съгласие – утолен е титанизмът, укротено е неговото безизходно буйство, скрил се е в нощта, просветена от деня. Спираш се до купола – той е пред теб. От стените звучи тихо и напевно това злато, подчертавано от дивния и благороден орнамент – въображението се мъчи да свали и щитовете, и покривалото на боите, за да върне миналото великолепие, но и оцелялото е достатъчно[5] – та нима Венера Милоска има нужда от възстановяване, за да яви своята красота? Стените сами издават своето златно звучене. Нима храмът може да не бъде от злато, нима неговите стени могат да не блестят с нетленния, неръждаем метал? Че тогава защо и би съществувало златото в света? Нима могат да не са златни и украсени със скъпоценни камъни зданията на небесния, спускащ се към земята Йерусалим? Това е нещо, което се разбира от само себе си и което тук е показано. Пред очите се изправят колонадите и от дясно, и от ляво. Казват, че от езически храмове тук са донесени тези колони – от капищата в Храма – за ново освещаване. Напред е олтарът, по-точно устремяването към олтара, което сега е единственото, което изпълва опустялото светилище. А сводът те зове към себе си, под себе си – още и още да преживееш неговата небесност. И влизаш, заставаш под него, в самата му среда, а той тихо и властно обхваща душата и влиза в нея… Отмяташ главата си назад, колкото можеш, за да го погълнеш с пълни гърди, да се опиеш от него и да се разтвориш в него, и душата отплува в неговата безмерност. Изчезва чувството за тежест и за телесност, и за миг летиш, летиш като птица. А след това отново отпускаш глава и изумено гледаш към извисяващия се олтар, към страничните колонади и галериите, с техните плетеници от мрамор и незамлъкващото звучене на златото от стените и пак отлиташ към свода… О, аз зная това, защото не веднъж в живота си съм изпитвал блаженството на екстаза, стоейки пред великите произведения на изкуството – пред вдъхновените от София творения – и всеки път това е било свое, неповторимо – същото това блаженство, но винаги различно, винаги индивидуално. И тук, след безизходното робство – робство на роби и на глада, на най-пустите и мъртвешки стихии на света, – което е изглеждало, че е убило дори самата душа, защото завинаги я е жигосало с клеймото на роба, това е свободата на София, полетът в лазура… Благодарение на София. Правиш крачка към някогашния олтар, сега опустял и лишен от своя престол. И тук мисълта неволно се носи към миналото – как ли ще да е било тогава, след като дори и опустошеният храм е все още така дивен… Какво ли ще да е било тук, когато царят и патриархът, заедно с целия синклит и с клира, облечени в златни ризи – в златото на самия небесен Йерусалим, са свещенодействали, а храмът е бил препълнен от молещи се и олтарът е горял в огньове и се е възнасял димът на тамяна – когато е била пълнотата на живота, а не това умъртвено тяло! Какъв ли ще да е бил замисълът на богодействието и на богослужението в този храм – такъв замисъл на земята не е имало, както не е имало и такава красота на богослужението. Нека това и да е било разкош, императорска идея, ненужност или вреда за съвременниците – та нали и жената, извършила благолепното (χαλόν) дело на помазването с миро, също е извършила нещо непрактично[6]. Каквото и да е било това, златната риза на София е трябвало осезаемо да заблести в света. А сега? Сега тук се молят на Аллах, светинята е отнета от Христос и отдадена на лъжепророка. И поради нея се съблазняват синовете човешки. И сега обаче тук се молят на Бога – и се молят достойно, а може би още по-достойно тези, на които храмът днес принадлежи… Бог отместил светилника и отдал храма на чуждия народ, както някога отдал светинята на Първия храм на завоевателите… А те междувременно се молеха и нямаше нищо шокиращо в това да присъствам на тази молитва, към която не можех да се присъединя, заедно с тях – в храма, който зовеше „към единение на всички“. Но колко прекрасна по своему, колко благообразна беше тази молитва, колко благочинна! Колко величествени и строги бяха движенията им, поклоните и изправянията, колко благородно звучаха техните източни напеви на молитвословието. Те, пленилите храма, са го поарабчили, внесли са в него своето лице и своята душа. Те, разбира се, не са и забелязали храма, защото не познават св. София, превръщайки нея, световния храм, в султанска джамия – една детинска наивност, която обаче продължава с векове. Появили са се обаче като благоговейни „местоблюстители“ и тяхната молитва, благочестието им правят очарователно, помиряващо впечатление: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала“[7]. Те са тези „младенци и кърмачета“. Храмът е отнет от недостойните за него и е поверен на местоблюстители. И неволно ми дойде мисълта: очевидно те са по-достойните от нас, от тези, които така шумно съвсем неотдавна възнамерявахме да въздигнем кръста над „Св. София“, та след това да безчинстваме в нея със своята безвкусица и своето робство… София обаче не бе допуснала това, отхвърлила бе неканените си възстановители и беше останала в ръцете на предишните си деца… Така е по-добре… София е вселенският и абсолютен храм – тя принадлежи на Вселенската църква и на вселенското човечество – тя принадлежи и на бъдещата Вселенска църква. А сега, докато няма проявление на Вселенската църква в нейната сила и в нейната слава – във века на външния и вътрешния църковен разкол, на разпада и на обособяването, – този храм е отнет от християните и е отдаден на местоблюстители. И отново: каква слепота, каква детинщина е било, когато сме се възгордели сякаш встъпваме в епохата на София и когато подготвихме – както казват – кръста в Петроград, може би даже и с указ на Светия синод, за утвърждаване на кръста над храма… Да стъпим в София с окървавените си ботуши, за да въведем в нея своите порядки или да се опитаме със синодалния хор да покорим и да убедим тези стени. Ала в гнева си Господ беше видял делата на синовете човешки и се беше надсмял над тях. Прави са Твоите пътища, Господи! Едно от двете – или София е само археология и архитектурен паметник, с вече започналите неизбежни разрушения, и тогава целият този план върху нея да се въздига кръст е бил само едно великодържавно честолюбие, но против това говори самата София, тук се чува Божият зов, Божието повеление, неизменното обещание – София живее божествен, безсмъртен живот и е потресаващ факт на християнското съзнание за всички времена, или София е наистина това, което е – божествен символ, пророчество и знамение. У старообрядците има едно мъдро, както сега виждам, вярване, че възстановяването на кръста над София (разбира се, не циркулярно-завоевателно, а всемирноисторическото) ще означава край на историята. Ако освободим тази мисъл от есхатологичната уплаха, която я украсява, и открием скритото в нея видение, то тя означава, че София ще стане осъществима едва в пълнотата на християнството, т. е. в края на историята, когато ще бъде явен нейният последен и зрял плод, и в света ще заблести православното Бяло царство. Пред него, а не пред политическия завоевател, не пред „всеславянския цар“ ще се отворят и вратите на Царския град и на него ще бъде дадено да въздигне кръста над София, която няма да бъде осветена от распутински свещеник, нито от някакъв „вселенски“ патриарх, но от вселенски в съзнанието си йерарх… И затова историята още не е завършена и е рано да възнамеряваме да въздигаме кръста над София. Ние все още сме си в „средните векове“ по смисъла на нашето варварство, но и вървим към ново средновековие – по смисъла на бляновете и на вдъхновенията си. Нощта се спуска със своите тайни и своите звезди – дойди, нощ! Защото това не е нощ на мрака и тъмата, а нощта преди заревото, нощта преди възкресението. Ние сме още в историята и историята е пред нас, макар вече и да предчувстваме нейния край – вътрешно историята не е завършена, тя върви по своите си пътища, и ние с нея и в нея. Оставете настрана смътния страх, навеян от тежкия час от историята, от кризата на Русия, а с нея и на Европа – вслушайте се в гласа на София, в нейното пророчество! Тя не е само в миналото, но е и в бъдещето, тя е зов на вековете и пророчество за тях. Да, тук историята вътрешно ще завърши и – не от страх или от изтощение – ще стане възможно да се говори за „епилога на историята“. Соловьов още отдавна говори за това, макар неотдавна, с мълчалив жест да посочи вече червенеещия край… Има още история – тя няма да се изясни, докато светът не види християнската София, докато тя не стане, макар и дори само за един исторически миг, победен факт в историята – ето за какво ми разказаха вековните, и, както казват, вече разрушаващи се и близки до пропадането си стени. И какво, ако паднат? По израза на старообрядците, „церковь не в бревнах, а в ребрах“[8]. Дори и свещените стени да паднат – да не бъде! – явяването на София обаче няма да изостави света… Разбира се, прието е да се смята, че времето на София е в миналото, когато не са я владели неверниците, когато в Царския град е имало православен цар и около него – православен патриарх, и София е била катедралният събор на Царския град. Всъщност тъкмо и само за възстановяването на предишното мечтаят и са мечтали предците ни, духовно гледайки не напред, а назад, противно на неизменния закон на историческата необратимост. Но точно това, до очевидност, не е така – онова е било „византинизъм“, възприел себе си за вселенско християнство и за християнско царство, но при цялото си безмерно великолепие и единственост не е бил нито едното, нито другото. И „Св. София“ – това най-висше създание на християнското елинство (както и православният църковен чин), не е вече „византинизъм“, тя се възвисява над него като начало, което – бидейки поместно, се е възвеличило до вселенско и което представлява вече неговото отрицание. Защо „Св. София“ се е оказала възможна във Византия? Как е могла да има за свой строител Юстиниан, така дълбоко отразилия в себе си именно византийството? Това е историческа тайна. София е преживяла византинизма и тя живее заедно с нас и в нас – по същия начин, както в нас живее и Платон, макар и вече да ги няма неговите елини. Разбира се, би било дело на най-велика слепота и историческа неблагодарност да отделяме София от родилата я Византия. Защото същият този елински гений, който е родил и богословието на вселенските събори, той е въздигнал над Църквата купола на християнската догматика и е покорил света с църковната сладост на богослужението. И вън от елинството не би зазвучал с такава победна чистота гласът на София – този зов на вселенското християнство, както не е зазвучал и in urbi et orbi[9] , въпреки че тук е бил заповедно провъзгласен закон на римската власт, отнесен към Вселенската църква. Не вселенската власт обаче, а вселенската любов утвърждава Вселенската църква. И когато вдъхновените строители на София са пропаднали в надменността на византинизма и са започнали да заменят заветите на София с грохналото си себелюбуване, в същото това време вселенските завети на Вечния град са се преродили в надменността на „римския примат“, тревожно стиснал двата меча в опита си с тях да покори света. И тази двойна измяна спрямо София – източна и западна, – тази историческа неудача на вселенското християнство се разразила над света като разтрисаща духовна катастрофа, която светът и до днес не е изживял, но вече изживява. Сред историческите развалини, в мъглата на разрушенията, отново отчетливо се чуват същите тези желания, за същото говори днес на душата царевградовата София, този чуден храм на елинството. И в това (ако мога да се изразя схоластично) художествено доказателство за битието на София, което също и философски е дадено пак от елинството, се съдържа и неоспоримото свидетелство за самобитността на източното християнство, предадено от Византия в Русия. Вселенската църква също има своя изток и своя запад, макар и тя да ги обема и да ги събира в един изтоко-запад – в „света на Изтока и Запада“. Чрез невниманието към това двуединство се поддържа и схизматичният дух – еднакво както в стремежа към поглъщането и към асимилирането, така и в неотстъпчивото отчуждение. И това разтрогване представлява измяна към София, а докато това не бъде осъзнато, дотогава няма да настъпи и времето за нейното възстановяване. И мисълта неволно се отдалечава към руска Византия, в нашите руски, домашни, семейни храмове, пълни с топлота и уют. И над нас има купол, ала това е куполът над домашната църква, небе в килера, в дома… Този купол не е сводът над цялата вселена, за който говори св. София – той е негов prius[10], който го предшества и в историята, и го предполага. Това е изначалната интимност на първохристиянството – на катакомбата, на манастира, но това все още не е световната история, не е Човечеството – св. София е това Човечество. И бавно преминаваш от място на място, от точка в точка, при което този небесен свод се открива във все по-нови преливания и перспективи. Времето е спряло, а нас ни викат и трябва да вървим. А там се молят, падат, покланят се мюсюлманите на мястото на светинята, което сега е опустяло, при някогашния свят престол. Колко благородни и величествени са лицата на молещите се, колко красиви са движенията им! Не – докато от руските храмове продължават да се свалят кръстовете, все още не е дошло времето да се освобождава „Св. София“, нека там благочестиво да се молят местоблюстителите. Боже, колко тайнствени са пътищата на историята… Руските славянофили неизменно са отнасяли всички пророчества за София към всеславянския православен цар: „Падни пред нея, о, царю на Русия – и се изправи като всеславянски цар!“. Но и това е малко за София. Какво е Русия за космоса? Провинция. А славянството? Етнографска група. София обаче е всенародна и свръхнародна, тя не е национално-местна, а Вселенска църква, призоваваща под своя купол всички народи. А са искали да я превърнат в поместна, народна, енорийска църква – нея, катедралата на целия свят. София е била създадена преди големия църковен разкол и може да бъде върната на християнския свят само когато и последният човек се изцери от тази рана. Как не са разбирали славянофилите, че не е възможно за една църковна провинция да има за храм „Св. София“? Заветите на християнското царство са предадени на Изтока, който обаче не съумял да преодолее смесването на Църквата с империята и изнемогва от това смешение, при което от него е неотделимо и страданието по вселенското Бяло царство; в дяла на запада пък останала мечтата за вселенското първосвещенство, макар че там то било подменено от примата на властта и на господството. И сега, във все още небивалата никога криза на християнския свят, по различен начин са се рушили – явно или скрито – и двата древни Рима: и първият, и вторият (а и третият, който е бил само вариант и продължение на втория). Това обаче не означава, че Църквата – с нейните завети и обетования – се е рушила. Ще се въздигне истинският нов трети Roma-Amor, който ще отговори на всички страдания. И нека да не бъде той толкова забележим във външните пътища на историята, както в нея са се възвисявали Рим, Византия и Москва. Преди края обаче (впрочем това и ще бъде краят, като завършек) трябва да се прояви пълнотата на Църквата. За нея пророчества св. София, заради нея звучи тя в сърцата с незамлъкващия си звън. И този звън се чува, и ще идат към него нейните избраници… … Или и това е мечтателност? О, как съм се научил аз – в тези страшни години – и в себе си, и в другите, да наказвам тази сантиментална мечтателност като съдбоносна слабост, от която смъртно боледува Русия! Как са изострени очите ми да я забелязват там, където по- рано не съм я и подозирал, как се обезценяваше и губеше вкуса си под влиянието на това толкова много и в руската литература, и в руския народ, и в самия мен. Колко непоносимо ми стана това всевъзможно безотговорно славянофилстване! И какво? Нима като попаднах от каменния чувал в свободния свят, не издържах и отново главата ми се завъртя? Нима отново започна построяването на картонените къщички и на някакви нови схеми? Ала „няма да млъкна заради Сион, нито ще се успокоя заради Иерусалим“[11]. И макар и в изранената ми душа този глас да звучи безсилно, аз обаче го чувам. Това не е мое, не са смътни мъждукания на настроенията, не е „имагинация“[12] – това е глас на историята, това е превъзмогващата сила на Църквата… Но вече ме викат. Време е да вървя…

От.[ец] С.[ергий]

 

Духовен дневник

 

Отец Сергий Булгаков пише своя Духовен дневник в периода 1923- 1925 г. В настоящото издание е използвано копие от Дневника, направено от майка Бландина (Оболенска)[13]. Там липсват първите страници, които са писани на отделни листа. Самият Дневник е написан в голяма подвързана тетрадка, подарена на о. Булгаков от неговите ученици с посвещението: „На скъпия ни отец Сергий. В деня на св. Сергий. 29 септември. Белград. Пшеров. Прага. 1923 г.“. В бележка на м. Оболенска е казано, че в тетрадката е имало и вложка от 1928 г. (която е била изгубена).

Прага, 8 (21) март 1924 г.

Вчера вечерта – след тежките впечатления от суетата на този век, от неудачите и личното огорчение – се прибрах отровен и през цялата нощ, в сън и безсъние, тъгувах и скърбях. Чувствах се потънал в дълбока тъмнина и, както често се случва, целият живот ми се струваше грешка и неудача. И чувствах – в себе си и върху себе си – диханието на смъртта: тя влизаше и излизаше, и ме владееше. Молих се и призовавах Бога, но нямах сили да се изтръгна от дълбините. Сънувах: пътуваме нанякъде, интернират ни, а с нас – хилаво, нещастно дете, и сърцето изнемогва от болка и жалост за това дете. Такъв и се надигнах – мъртъв, тъгуващ и започнах да се моля. Отначало молитвата бе трудна, но след това по чудесен път сърцето ми се разгоря. Господ се смили над мен, сърцето ми се размрази, оросиха ме сълзи на радостна любов към Господа и почувствах в сърцето си една радост, една любов и една мъка: всичко, всичко да отдам за Господа, да приема от Господа, да понеса от Господа. Христе мой, дай ми едно – да Те обичам, да се стопя в тази любов. Светлина моя, сладчайши Иисусе! Радост моя, Услаждение! Не оставяй Ти това хладно, мъртво сърце – Ти, Който възкресяваш мъртъвците!

9 (22) март 1924 г.

През целия ден ме покриваше тъма и безполезно призовавах из дълбините към Господа. А вечерта ми донесе цял сноп светлина. Почина жената на пр. К-р. Тя беше, или по-точно смяташе себе си, за невярваща. Ала Господ я удостои – чрез ръцете на мен, грешния – да се приобщи със Светите тайни. Още на изповедта тя говори несвързано за своето неверие, а нейното прекрасно, чисто и вярно сърце вече обичаше и познаваше Господа. Пред смъртта пък тя помоли да положи със себе си в гроба парчето плат, с което си избърса устните при причастяването. Радост моя, родна моя, та Господ дойде Сам да вечеря с теб. И ще ти положа в гроба не само парчето плат, но и стъкления съд и лъжичката, с които те причастявах. Пази се с тяхна помощ от атаките на демоните и върви към последния съд, доблестна! И лежи тя, свидната ми: ясна, спокойна, буквално като заспала, а душата `и отлетя като птица и е някъде тук, сред нас. И почувствах аз, че с ръцете Си и чрез молитвите на новопреставената Екатерина Господ докосва и моето окаяно сърце, и затрептя сърцето ми от радостния зов. Прав си Ти, Господи, и прави са Твоите пътища!

10 (23) март 1924 г.

След смущенията и тревогите на сърцето Господ дава Своята светлина и мир, и радост. Облаците се разпръсват, изчезват мъглите и онова, което вчера ти се е струвало мрачно и безрадостно, сега гори с небесна радост. Нищо не се е изменило – само дето Господ се е докоснал до сърцето и то се е зарадвало. И не е нужно нищо от онова, което хората ценят, не са нужни таланти, успехи и достижения, защото всичко това е мнимо богатеене в себе си. Има едно богатство и радост, които Бог е дал поравно на всички – живота, живян в Бога, и сърцето, способността да обичаш и да се радваш чрез любовта. О, сърце човешко, ти, седалище на Божия образ в човека! Кое е по-красиво и по-сладостно от теб, кое е по-радостно от любовта! Бог е Любов, и в Бога пребивава този, който обича. О, радост! О, радост на радостите! В любящото сърце звънти песента на радостта и изнемогва това сърце в блаженството: „Аз спя, а сърцето ми бодърства“ – в него хлопа Женихът.

12 (25) март 1924 г.

Господ ни е дал духовен меч – молитвата, но колко трудно владеем ние този меч, когато сърцето ни е лениво и изстива. Човек бърза по-скоро да отметне молитвата и да се заеме с ежедневните неща, бърза да свърши с молитвата. И само когато преодолее в сърцето си ленивостта, когато се разгори в молитвата, вижда, че няма за къде и за какво да бърза, че на земята нищо не е по-необходимо и по-сладостно от молитвата.

14 (27) март 1924 г.

Бог ми прати радостта да видя чистото творчество на женската душа. И душата ми е пълна от удивление пред Божиите чудеса и от благодарност. Сърцето трепти и не знае думи и мисли. Иска му се на него – малката личинка – да се разтопи и да се излее в океана от божествена любов, който ни окръжава. О, любов Божия. Любовта на Любовта и нашата, човешката любов – те безмерно се различават, но в океана се излива всяка капчица и нека, нека се излее в това море и капката на моето сърце. Господ мой, Радост моя, сладчайши Иисусе!

15 (28) март 1924 г.

Господ ти дава нов ден на живота, нова възможност да Го обичаш, да Му угодиш, да съзиждаш своя храм, дава нова радост на живота. Сякаш отново твори Своя свят чрез този радостен ден. И трябва всеки ден да чувстваме това ново Божие благодеяние, това ново сътворяване на света, да разгаряме в сърцето си благодарността и умилението. Когато в утринните молитви благодариш на Бога за този ден, който ти е даден от Него, тогава и на този ден, и на тези небеса, и на този свят, който отново ти е даден, гледаш с радостно удивление. И тогава неволно гледаш и към края, когато, с махване на Божията десница, този свят ти се отнема и повече няма да има нови дни, а само старите дни, изгубени от теб в суетата, ще се виждат в огледалото на твоята душа.

19 март (1 април) 1924 г.

Кое е по-красиво от човешката душа, която е обърната към Бога! Тези дни бях до одъра на един умиращ и наблюдавах молитвените му възторзи, и се чувствах недостоен да стоя на това свято място, защото тук беше идвал Господ. Сякаш дверите на вечността широко се разтварят и през тях долитат светлина и звън, и радост, радост навеки…

21 март (3 април) 1924 г.

От дълбините извиках към Теб, Господи. Когато печал обземе сърцето ми и над душата се спусне мрак, Ти, Господи, само Ти си мое утешение и мое прибежище. И се хващам за крайчеца на одеждата Ти, и утихва скръбта, и радост, благодарна радост залива сърцето. И чувствам, че нищо не може да отнеме от мен тази радост. Когато обаче – от малодушие – изпускам от ръцете си тази одежда, тогава потъвам. Господи, чуй гласа ми и помогни на всички осиротели, на всички скърбящи души. Колко високо е служението на свещенството – да стоиш при скърбящи и умиращи, да наблюдаваш техните борби и светлината в душите им, да се молиш с тях и за тях. Бях край постелята на младо, болно от туберкулоза момиче и душата ми гореше, и треперех от жалост и от умиление пред този отрязан цвят на живота. Близко е Господ до всички, които Го призовават.

23 март (5 април) 1924 г.

Блажени са кротките… Думите на Господа за блаженството на кротостта идват в сърцето, когато изкушенията на некротостта, и на избухливостта, и на гнева посещават грешната душа, а те винаги я посещават; и колко е сладостно да не се отдадеш на тези чувства, каква свобода и радост дава кротостта. Не напразно Господ е казал за Себе Си, че Той е кротък и смирен по сърце и че дава покой на нашите души.

 


[1] Отпечатано в списание Русская Мысль, Прага 1924, с. 229-237. Б. пр

[2] Светът на умовете, интелигибилният свят. Б. пр.

[3] От гр.: помежду, посред. Б. пр.

[4] От гр.: край, граница, предел. Б. пр.

[5] Авторът има предвид покриването на стените на храма след падането на Константинопол през 1453 г. и превръщането му в джамия. Б. пр.

[6] Виж Мат. 26:6-13.

[7] Пс. 8:3.

[8] От рус.: „църквата не е в гредите, а в ребрата“ – израз, който предава идеята, че Църквата се изгражда от живи тела, а не от мъртви камъни. Б. пр.

[9] Обръщението на папата „до града (Рим) и до света“ – „urbi et orbi“ (лат.) Б. пр.

[10] От лат. prius – „по-рано“, „някога“, т. е. нещо, което предшества друго. Б. пр.

[11] Ис. 62:1.

[12] Нещо въображаемо.

[13] Монахиня Бландина (в света Александра Владимировна Оболенская; 1897-1974 г.) е активен участник в Руското студентско християнско движение (РСХД). Приема монашеския постриг през 1937 г., а през 1938 г. става една от основателките на девическата монашеска община в Муазен-льо-Гран – в околностите на Париж. Б. пр.