0
1352

Автобиографията на Дядо Коледа

Автоindexбиографията на Дядо Коледа? Да, има такава книга. Написана е от Джеф Гуин, който се оказа автор на около 20 книги – както художествена проза, така и документални творби.
Да напишеш автобиография на най-известния старец, поне в това време на годината, е рисковано начинание, най-малкото защото всеки има своя представа за него, а и онова, което прави този приказен герой толкова любим и чакан в домовете на милиони хора по света в една определена нощ е надеждата, че има и друг, магически свят, вярата в който ни прави щастливи.

Повествованието на Джеф Гуин съчетава прилежно събрана историческа информация с легендарните сюжети за Коледа. В книгата има герои, които са прочути исторически личности като Леонардо да Винчи или Чарлз Дикенс. Писателят води своите читатели през векове история, за да утвърди вярата в хубавото и доброто, да ги накара да запазят детското в себе си, да не се отказват от своя дядо Коледа.

Катя Атанасова

„Автобиографията на Дядо Коледа”, Джеф Гуин, ROI Communication, 2013, превод Ирина Йорданова

 

глава двадесет и първа

 

Коледна песен

 

След като се научих да управлявам екипа от летящи елени, както трябва, а това ми отне няколко години, в които претърпях не един и два срамни инцидента, за които предпочитам да не разказвам тук, си създадох традицията последната ми спирка на Бъдни вечер в Америка да бъде къщата на Клемънт Мур. Първия път, когато се приземих на моравата пред къщата му – не на покрива, понеже по правило покривите са прекалено стръмни и не са подходяща площадка за кацане на елени – го видях да наднича иззад завесите на прозорците в спалнята си. Усмихвах се, без дори да осъзнавам, и му помахах да излезе навън. Настанихме се удобно във всекидневната му край огромната коледна елха и си приказвахме почти час. Прекарахме толкова хубаво, че решихме да го превърнем в ежегодна традиция. Бедният Клемънт горещо се заизвинява, когато му разказах какъв огромен проблем ми е докарало на главата описанието му на летящите елени, но го уверих, че всичко се е развило благополучно. Бях преодолял страха си от високото и даже ми харесваше да се нося из небесата с Дашър, Денсър и останалите ми четириноги приятели.

На Бъдни вечер през 1842 г. Клемънт ми беше подготвил изненада. Както обикновено, се приземих на моравата му, уморен от дългата нощ, и с нетърпение очаквах вкусните шоколадови курабийки, които госпожа Мур винаги печеше следобед за мен. Клемънт ме покани да вляза и преди да успея да попитам къде са ми курабийките, ми каза, че иска да се срещна с някого.

— Не се притеснявай, Санта, не съм разкрил тайните ти на някой непознат, – засмя се той. – Струва ми се, че вече познаваш този джентълмен. – Влязохме във всекидневната, а там, приседнал край камината, бе не друг, а Уошингтън Ървинг.

— О, прекрасно е да те видя отново, – казах му вместо поздрав. – Твоят Дидрих Никърбокър все пак ми помогна да се превърна в желан гост в Америка заедно с помощта на „Посещението на свети Никола“ на Клемънт.

— Всъщност повечето хора започнаха да наричат тази поема „Бе нощта преди Коледа“, както гласи първият ред, –поправи ме Ървинг. – Вече почти никой не помни първоначалното заглавие. Но въпреки това се гордея, че книгата ми е послужила за вдъхновение на Клемънт.

Клемънт се засуети да приготви горещо какао. През това време аз казах на Ървинг:

— Разбира се, трябва да те поздравя за успеха ти като писател. Определено си постигнал целта си да се превърнеш в световноизвестен автор. Как се казваше оня сборник с разкази… А онази история, дето стана много известна…

— Мисля, че имаш предвид „Бележките на Джефри Крейън“, – засмя се Ървинг. – Сигурно си спомняш, че по времето, когато написах тази история, живеех в Англия. А историята, за която може би говориш, е „Легендата за Слийпи Холоу“. Трябва да призная, че съм изненадан колко популярна стана тя, с обезглавения конник и така нататък. Вероятно един ден ще бъде тясно свързана с празника Хелоуин – Вси светии, също както поемата на Клемънт винаги ще бъде част от Коледа.

Тримата си приказвахме почти до зазоряване, но аз се надигнах да си тръгна, преди безбройните деца и внуци на Клемънт да се изтъркулят по стълбите, за да видят какво им е оставил Дядо Коледа. Докато събирах в шепа кубчетата захар, които Клемънт винаги ми даваше като подарък за довиждане за елените, Ървинг ме попита:

— Сега, след като, така да се каже, вече покори Америка, какво смяташ да правиш?

— Продължава да ме притеснява, че в Англия все още посрещат Коледа много сдържано. Приятели мои, казвам ви, едно време нямаше страна, в която Коледа да се празнува по-весело. Оливър Кромуел и привържениците му разбиха тези традиции и няма да намеря мира, докато британските коледни празници не се възстановят, каквито бяха.

— Неотдавна получих писмо от един английски писател, на чиито работи се възхищавам. В него се казваше колко много е харесал един от моите разкази, за легендарното коледно празненство в дома на измисления английски земевладелец, и колко решен бил да върне великолепието на коледните традиции в страната си. Името му е Чарлз Дикенс. Може би той ще ти помогне, а ти ще помогнеш на него.

Месец по-късно изпратих писмо на Дикенс с молба да го посетя в Лондон. Представих се за човек, който споделя любовта му към коледните празници и желанието му те отново да станат част от живота на британците. През октомври, след като бях получил сърдечна покана да отида на гости в дома на Дикенс, двамата с Лайла отплавахме към Англия. Вечерта, след като акостирахме, се събрахме с Артур, а на следващата сутрин прекосихме Лондон, за да се срещнем с Чарлз Дикенс.

Моля ви да имате предвид, че освен при раздаване на подаръци по празниците, когато бях на публично място, винаги носех съвсем обикновени дрехи, за да не привличам внимание. Буйната ми бяла брада и внушителният ми ръст сякаш никога не оставяха у хората, с които се разминавах, впечатлението, че съм Дядо Коледа. Но в момента, в който Дикенс отвори вратата и ме видя да стоя на прага му, възкликна: „Ти си Татко Коледа!“ Не забравяйте, че под това име бях известен някога в Англия, и така ме наричаха малкото останали английски деца, на които бе позволено да вярват в мен и да очакват моето посещение на Коледа.

— По-тихо! – предупредих го аз. – Може ли да вляза?

— Разбира се! – извика Дикенс и ме въведе в хубавия си дом. – Кабинетът ми е вляво. Моля, настани се удобно в този стол, не в другия, неговата възглавница е изтърбушена и е доста неудобна.

— Леле, Татко Коледа е тук, в собствения ми дом! Знаех си, че съществуваш, сигурен бях! Прекалено много радост има по празниците, твърде много щастие и не може през всичките тези векове някой специален човек да няма пръст в това! Трябва да ми разкажеш всичко!

Така и направих, а Дикенс стоя и слуша с часове. От време на време ме прекъсваше с въпроси, но през повечето време само кимаше. Бедният човек направо се просълзи, докато му разказвах за чудесата на отминалите английски Коледи. Когато приключих разказа си с предложението на Уошингтън Ървинг да дойда в Лондон, Дикенс измъкна кърпичка от джоба си и си издуха носа с няколко шумни подсмърчания.

— Татко Коледа, моля те, помогни ми да намеря начин да върна коледната традиция в Англия. Опитвам се, но се боя, че скромните ми възможности не могат да се мерят с трудността на задачата ми.

— По какъв начин си опитвал? – зачудих се аз.

Дикенс се намръщи – изражение, което, по-късно научих, беше типично за него. Този човек наистина имаше странно лице – тясно покрай очите, като го погледнеш, и ти се набива на очи един от най-големите носове, които някога съм виждал. Дори косата му беше странна, права и слепнала за темето му отгоре и къдрава и буйна около ушите.

— Както знаеш, аз съм писател. При това според повечето класации доста успешен. Някои от романите ми се продават добре, най-вече „Оливър Туист“, „Никълъс Никълби“ и „Посмъртните записки на клуба „Пикуик“. Но хората харесват повече книгите ми, отколкото другите каузи, които разпространявам, като например подобряването на работните условия във фабриките и по-доброто отношение към бедните. Времената са трудни за бедните, Татко Коледа, това е факт. Затова мисля, че е толкова важно Коледа да си възвърне великолепието и да могат всички – и млади и стари, и бедни и богати, поне за един ден в годината да загърбят проблемите и различията си и да празнуват заедно.

Речта му беше впечатляваща, накрая Дикенс остана без дъх. Аз поседях замислен няколко минути и попитах:

— Опитвал ли си да пишеш коледни истории? Правилната книга или поема може да сътвори коледни чудеса. Както направиха в Америка романът на Уошингтън Ървинг и поемата на Клемънт Мур.

Дикенс поклати глава и придоби засрамен вид:

— Опитах се. Преди няколко години публикувах „Коледна вечеря“ – разказ как едно семейство сяда на коледната трапеза и роднините успяват да си простят отминалите разногласия и обиди.

— Прекрасен сюжет, – коментирах аз.

— Сигурно, но никой не обърна внимание на историята, – печално рече Дикенс. – След това се опитах да предизвикам интерес към Коледа, включих коледен разказ в „Посмъртните записки на клуба „Пикуик“. Нарекох историята „Таласъмите, които отвлякоха гробаря“, а в нея един студен и недружелюбен човек, който мрази коледното щастие на другите, бива отвлечен една нощ от призрачни същества, които го отвеждат на приключение, и там в крайна сметка открива колко чудесна е Коледа. Е, „Записките“ бяха много широко обсъждани, но сякаш никой не бе успял да разбере специалното коледно послание, което приказката трябваше да предаде.

— Това със сигурност е тъжно, – казах аз със съчувствие.

– Очевидно си човек, който наистина пази Коледа в сърцето си, а аз отдавна се научих да вярвам в съдбата. След като тя ни събра, вярвам, че ни е писано заедно да се потрудим в името на празника. Забелязах обаче, че вече става късно, а от играчките, пръснати из къщата ти, мога да предположа, че си женен и имаш деца.

Дикенс кимна:

— Децата ми наистина са радостта на живота ми, Татко Коледа. Днес жена ми ги заведе на гости при родителите си и очаквам всеки момент да се приберат.

— В такъв случай най-добре да си тръгвам, – изправих се и се протегнах. – Внимавай да не се изтървеш пред семейството си, че съм идвал, нито пък им казвай какво съм ти разказал. Винаги съм смятал, че е най-добре възможно най-малко хора да знаят подобни тайни. Би ли могъл да ми заемеш няколко екземпляра от коледните си истории? Довечера ще ги прочета и утре може да ни посетиш с жена ми и нашия приятел Артур в неговата фабрика за играчки. Там ще можем да поговорим.

Докато вървях към дома на Артур сред вечерния мрак и се наслаждавах на свежестта на хладния късноесенен въздух, се почувствах доволен от срещата си с Дикенс и се замислих как да му помогна. Тримата с Артур и Лайла прекарахме по-голямата част от нощта будни в четене на историите на Дикенс, които наистина бяха превъзходни. Всички ахкахме впечатлени на особено добре обрисуваните сцени и се съгласихме, че талантлив писател като Чарлз Дикенс със сигурност ще успее да сътвори толкова чудесна и затрогваща история, че всеки, който я прочете, веднага да се зарече да празнува коледните празници, както си му е редът.

— Смяташ ли, че ние трябва да платим за отпечатването на тези истории и разпространението им из цяла Англия? – попита Артур.

Лайла поклати глава:

— Поради някаква причина те не са постигнали целта си, макар да са написани толкова хубаво, – напомни му тя. –Предложението ми към господин Дикенс би било да опита с нова история.

На следващата сутрин Дикенс пристигна във фабриката за играчки на Артур точно в девет. Поднесохме му чай и сладкиши и след това го отведохме на кратка разходка из фабриката. Той се възхити на майсторството ни, но беше направо зашеметен от това, че се намира в компанията на човека, когото не спираше да нарича Крал Артур.

— Вчера не беше толкова учуден, че се срещаш с Дядо Коледа, – пошегувах се аз. – А сега едва не подскачаш от превъзбуда заради срещата си със стария ми другар и помощник. Ще взема да се обидя!

— Не, просто винаги съм знаел, че съществуваш, но, виж, никога не съм предполагал, че и Крал Артур също, – бръщолевеше Дикенс.

Артур се изчерви от смущение:

— Моля ви, успокойте се, господин Дикенс, – помоли го той. – Когато му дойде времето, ще се радвам да ви разкажа за истинските си преживявания, ако желаете, а не за величествените, но измислени приключения, които явно сте чували и на които сте повярвали. Засега мисля, че всички трябва да изслушаме Санта – Татко Коледа, защото той има идея, която иска да сподели с вас.

— Снощи ми бе много приятно да прочета коледните ти истории и наистина вярвам, че си един от най-чудесните писатели, живели на тази земя, – започнах аз и сега беше ред на Дикенс да се изчерви. – „Таласъмите, които отвлякоха гробаря“ ми се стори изключително хубава, но мисля, че повечето читатели биха я сметнали по-скоро за призрачна история, чието действие по случайност се е развило на 25 декември, отколкото за коледна приказка. Защо не вземеш най-хубавите елементи от историята – злобния човек, който мрази коледната радост на другите, и среднощните му посетители, които променят живота му, и около тях да построиш нова книга, но този път да се постараеш всеки читател да разбере, че авторът иска да отправи послание за Коледа и как всеки трябва да я празнува!

Дикенс се усмихна:

— Точно това ще направя! Разбира се, ще се захвана с тази задача след няколко месеца. В момента пиша роман, наречен „Мартин Чизълуит“, и мисля, че трябва първо него да завърша.

Артур веднага се намеси:

— Господин Дикенс, след десет седмици е 25 декември. А трябва да знаете, че когато човек работи с Татко Коледа, може да изпълни задачата за една десета от времето, което по принцип отнема. Ако наистина сте били откровен, когато казахте, че обичате Коледа и искате тя да се завърне в Англия, предлагам да зарежете всичко останало и да се захванете с писане на историята, която Татко Коледа ви предложи.

Имаше някаква властност в гласа на Артур – Дикенс очевидно беше впечатлен:

— Ще сторя точно каквото ми казахте, Крал Артур!

Аз добавих:

— Господин Дикенс, не зная какъв е нормалният ви начин да пишете. Обаче вярвам, че ако се затворите в кабинета си с достатъчно хартия, мастило и пера, ще се сдобиете с достатъчно вдъхновение, енергия и време, които са ви необходими.

Дикенс побърза да се прибере. Ние изчакахме и не се опитахме да се свържем с него от страх да не нарушим работата му. И така, късно една нощ, някъде през втората седмица на ноември, някой почука на вратата на Артур. Беше Чарлз Дикенс и стискаше в ръце платнена торба.

— Донесох ви ръкописа на новата ми книга, – рече той нервно. – Нямам ни най-малка идея дали е добра. Всеки ден, щом седнех на писалището, сякаш невидима ръка се впиваше в моята и караше писалката да изписва най-неочакваните думи с ужасяваща скорост. Ако обичате, прочетете я и когато привършите, елате в дома ми и ми споделете какво мислите. Заглавието е „Коледна песен“.

Същата вечер Артур, Лайла и аз изчетохме цялата история за Ебънийзър Скрудж и призраците, които го навестили. Часове наред се смяхме и плакахме, а накрая ликувахме, когато героят се разкая за злобата си и обеща „завинаги да пази Коледа в сърцето си“.

На следващата сутрин бързо отидохме в дома на Дикенс. Макар да беше рано, жена му и децата му бяха излезли.

Дикенс ни покани да влезем, предложи ни почерпка и нетърпеливо се поинтересува:

— Става ли историята ми?

— Дали става? – скептично попита Артур. – Господин Дикенс, написали сте най-чудесната коледна история, която някога е била и ще бъде отпечатана. Благословен да сте, господине, и да усетите най-великото удовлетворение от добре свършената работа.

Аз повторих похвалите на Артур, но Лайла се поколеба:

— Аз също съм съгласна, че „Коледна песен“ е прелестна, господин Дикенс, – отбеляза тя. – Но се надявам да ми позволите една малка забележка, без да я сметнете за неуважение към работата ви.

— Вестникарските критици са казвали доста груби неща по адрес на работата ми, – засмя се Дикенс. – Моля ви, кажете каквото ви мине през ума.

— Става дума за сакатия син на Боб Крачит – служителят на Скрудж, – обясни съпругата ми. – То е чудесно дете, както вие го описвате, и се радвам, че не умира, както в началото Скрудж предсказва, но ми се струва, че просто не сте му дали правилното име.

— Имате предвид малкия Фред? – попита Дикенс. – Избрах това име, понеже е често срещано. Всеки, който прочете „Коледна песен“, ще познава някой Фред.

— Точно в това е проблемът, – рече Лайла. – Историята ви е толкова нестандартна, както и имената на останалите герои – Ибънийзър Скрудж, Джейкъб Марли. Самите имена на призраците на Отминалата, Сегашната и Бъдещата Коледа карат читателя да си ги. Но на Малкия Фред му липсва оригиналност и се страхувам, че в резултат на това героят ще остане незабелязан.

— Съпругата ми никога не отправя критика, ако няма предложение как да се реши проблемът, – казах на Дикенс. – Лайла, случайно да имаш някое име предвид?

— Детето трябва да носи име, което да изхвърча от устните ти, – отвърна тя. – Винаги съм харесвала звука Т и се чудя дали няма да се съгласите да прекръстите героя си на Мъничкия Тим?

— Идеално е! – съгласи се Дикенс и грабна ръкописа от ръцете на Артур, после взе перо и нанесе необходимите поправки.

След това всичко се разви с невероятна скорост. За да сме сигурни, че цената на книгата ще остане ниска и дори най-бедните читатели ще могат да си позволят да я купят, подсигурихме Дикенс с достатъчна сума, така че да заплати част от цената на печата. Книгата бе публикувана малко преди Коледа през 1843 г. и веднага се превърна в сензация. През 1844 г. цяла Англия бе готова отново да посрещне Коледа с открита радост и шумни празненства. Татко Коледа отново бе добре дошъл в почти всеки английски дом, а за мен беше наистина вълнуващо да оставям подаръците си в тях.

Надявахме се, че Чарлз Дикенс ще се присъедини към нас завинаги, но това не беше писано да се случи. Предстоеше му да напише още книги и едва една година след като „Коледна песен“ излезе на бял свят, пробва късмета си с друг празничен разказ – „Камбаните“. Дикенс разправяше на приятелите си, че тази нова книга ще „извади „Песента“ от играта“, но това, разбира се, не се случи. Написа още няколко велики книги, може би най-добрата е „Дейвид Копърфийлд“, но той вече бе надминал който и да било писател от миналото или бъдещето, създавайки най-чудесната коледна история на света. Със сигурност до края на живота си Чарлз Дикенс бе свързван с Коледа, но това си беше в реда на нещата.

Лайла и аз останахме още няколко години с Артур, радвайки се на хубавата задача да разнасяме подаръци в страна, където твърде дълго това не беше добре прието. Тъкмо започнах сам да наричам себе си Татко Коледа вместо Санта Клаус, и спешно се наложи да се върнем в Америка. Феликс, Леонардо, Сара, Уили Скокан и Бен Франклин несъмнено държаха всичко там под контрол, но вълнуващия нов народ там със сигурност го очакваха неизбежните страдания на политическото и социалното израстване. Искахме да бъдем там и затова се качихме на параход и отново прекосихме Атлантика.

 

На главата страница: детайл от гравюрата на Томас Наст Merry Old Santa Claus, в Harper’s Weekly от 1 януари 1881 г.