В рубриката за късометражно кино представяме филм, посветен на грешката и прошката. С режисьора Николай Мутафчиев разговаря Димитър РАДЕВ.

„АВ-”, късометражен филм, 10 мин., 2008 г.

Режисьор: Николай Мутафчиев

Сценарий: Христина Апостолова и Николай Мутафчиев

Участват: Жорета Николова, Ирена Тодорова

Свободата да простиш

Какво те подтикна да разкажеш точно тази история?

Досега в моите проекти винаги съм отделял голямо внимание на диалога, на думите. Всичко започна като експеримент. Исках да пробвам да заснема филм без диалог, да видя дали това ще работи и дали ще е интересно на публиката. Захванах се с история за грешката и прошката, защото това е една от темите, които ме занимават. Спомням си, че обсъждах темата с Христина Апостолова, с която обикновено работя по сценариите ми, и тя ми предложи тази измислена от нея история. Аз я харесах и започнахме да работим по идеята й.

Има ли нещо, което би променил, ако сега снимаш филмчето?

Конкретно тази история – сега не бих я снимал по този начин. Бих променил сюжета. Преди време имах страх – да не би някои неща да останат неразбрани в моите филми. А сега все по-малко имам необходимост да обяснявам. Струва ми се, че нуждата ми да провокирам зрителя е по-голяма, отколкото притеснението, че някой няма да ме разбере. Сега като гледам „АВ-”, ми се струва, че е прекалено наивен, макар и в това да има някакъв чар.

Имат ли идеите своето време или давност в ума на сценариста/режисьора?

Бих казал, че ако една тема ми е интересна, ако ме е занимавала преди 10 години, най-вероятно ще ме занимава и сега. Предполагам, детайлите и обстоятелствата ще се променят, но конфликтите, най-общо казано, които съществуват в тази тема, биха били същите. Все пак светът се променя много динамично, но големите теми са стари колкото света.

Може ли да се каже, че темата на филма е прошката?

Когато прощаваш, според мен, ти го правиш заради своята съвест и нужда, идеята не е да получиш благодарност и ръкопляскане за постъпката си. Това е свободен акт, както е любовта. Прошката е от онези неща, които правиш заради собствените си нужди, били те морални или емоционални, за да се чувстваш пълноценен човек и да съхраниш себе си. В самия филм има прошка от едната страна, но отсрещният човек дори не забелязва това. Не е важно дали ще бъде оценена прошката. Това ме занимава във филма.

Каква е била идеята ти за провокация към зрителите?

Според мен българите имаме една първичност, подчертавам, че за мен това е по-скоро отрицателно качество. Повечето хора са на принципа – първо действам, след това мисля. Затова исках да ги провокирам с тази история, като задам въпроса: как бихте реагирали, ако ви се случи такава тежка ситуация?

Мисля, че повечето хора биха действали със съзнанието за отмъщение, ако бяха на мястото на моята героиня. Във филма тя успя да намери сили в себе си да прости. Мисля, че ако не простиш, задействаш обратния процес – лавинообразно натрупване на агресия и реваншизъм; мултиплициране на злото и грозното. Мисля, че всеки вижда какво става в България в момента. То е отражение на тези неща вътре в нас.

Какво конкретно научи за себе си като режисьор, снимайки „АВ-”?

За първи път снимах на 35 мм, а това си е полезен опит. Трябва да си много организиран. Научаваш се да планираш всеки кадър по-разумно, защото нямаш възможност за много дубли, както ако снимаш на видео. Тази мобилизация върши работа за целия екип, защото всички са много по-концентрирани. Другото беше, че видях себе си в нова светлина, открих поетика в тишината – нали филмът е без думи – дотогава не я бях забелязвал. Друг тип сетивност.

Как се вдъхновяваш за историите, които разказваш, от действителни и преживени случки или по-скоро фантазираш?

По-често се вдъхновявам от истински истории и мои преживявания. Дори от случаен разговор с някой приятел са ми хрумвали идеи за филми, а въображението ми довършва личните преживявания.

Имаш ли любим късометражен филм?

Много харесвам един късометражен филм на Роман Полански – „Двама мъже и гардероб”. Двама мъже с един гардероб излизат от морето. И на сушата никой никъде не ги приема – в ресторанти, кафенета… Някакви хора дори ги пребиват на улицата. Най-накрая те се връщат отново в морето. Любопитен филм за различните хора, за различията между хората.

Над какви филмови проекти работиш сега?

Имам два нови проектa – сценарии за пълнометражни филми. Едната история е драма, а другата е комедия. Хем са сериозни, хем са откачени. Ще кандидатствам за субсидии в Националния филмов център. Това е засега.

Николай Мутафчиев е актьор, режисьор и продуцент. Роден е във Варна през октомври на 1974 г. Още от дете се занимава с театър – играе в състава на Катя Папазова Златното ключе към Пионерския дом в града. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ през 1999 г., а през 2008 г. се дипломира и като кинорежисьор. Досега е заснел няколко късометражни филма, с които има международни участия и награди, и един пълнометражен филм – „Още една мечта”. Снимал е три от сезоните на шоуто „Сървайвър” в BTV.

Филмография:

2012, „Още една мечта”, 89 мин., пълнометражен филм

2008, „АВ-”, 10 мин., игрален

2007, „На без Фокус”, документален

2007, „Ти гониш”, 16 мин., игрален, спечелен конкурс за субсидия от ООН (UNFPA)

2006, „Двама на моста”, 12 мин., игрален