На Франсоа Рабле, безсмъртния автор на „Гаргантюа и Пантагрюел” и баща на модерния европейски роман, се приписва изковаването на една необичайна, но важна за европейската култура дума – агеласти, с чиято помощ се проясняват много неща.
Агеластът (от гр. ἀγέλαστος) е „този, който никога не се смее, лишеният от чувство за хумор”. На свой гръб Рабле е понесъл не малко удари от съвременници-фанатици, лишени от каквото и да било чувство за хумор, вечно търсещи да наложат възмездие и наказание с убедеността, че всички са длъжни да мислят еднакво. А и епохата (XVI в.) е била такава – на конфесионални кръвопролития, на които той, мъдрият хуманист Рабле, кротко отговарял с „истината на смеха”; тогава се появяват безбройните протестантски карикатури срещу папата и не по-малко злостните католически карикатури срещу Лутер и дейците на Реформацията, фарсови находки от едната и от другата страна, често намиращи продължение в глумене по площадите.
С други думи Европа, макар и трудно, стига до толерантността и конфесионалното помирение, откривайки в „културата на смеха” противоотрова срещу „агеластите”. Защото на думите се отговаря с думи, не с насилие.
И това е големият урок от миналото, който не трябва да забравяме никога, особено след тази сряда, 7 януари, в Париж, когато двама маскирани безумци (братята Саид и Шериф Куаши и който и да е зад тях), без да им мигне окото отнеха живота на 10 души в редакцията на „Шарли Ебдо”, сред тях и петима от най-известните пера на френската политическа карикатура – Кабю, Волински, Шарб, Тинус и Оноре.
Създаден през 1970 г., френският седмичник „Шарли Ебдо” е типичното „трънче в петата”, което гарантира свободата на словото. Той възниква като продължение на левия сатиричен седмичник „Хара-кири”, спрян заради каламбур със смъртта на Шарл дьо Гол и трагедия в нощно заведение. След което, в памет на този посмъртен сблъсък с Шарл дьо Гол, изданието продължава съществуването си под името „Шарли Ебдо”. За да отдадем дължимото на дьо Гол, все пак е редно да отбележим, че генералът е притежавал огромна колекция от хапливи карикатури, посветени на неговата личност, като с удоволствие е слушал и събирал вицове за себе си.
Така или иначе, за половинвековното си съществуване, „Шарли Ебдо”, подобно на „Канар Аншене” и други сатирични издания, има отчетливо разпознаваема физиономия..
Изданието е жлъчно и доста ляво, с пиперлив, при това солен хумор.
Да, то би могло да бъде определено като „сатиричен таблоид” и повечето от остротите му са в плоскостта на „телесната долница”. Ала такъв е вкусът на верните му читатели (около 24 000 в днешната криза), които всяка седмица гласуват за него със своите 3 евро.
Несъгласните с „Шарли Ебдо” са в пълното си право да не го четат или забелязват, а засегнатите от него могат да отговорят на думите или образите по неговите страници с други думи или образи, или пък да се обърнат към съда. Такива са правилата на демокрацията.
Над „Шарли Ебо” винаги е витаела вълна от съдебни процеси. Така например през 2006 г., когато изданието препечата серията карикатури за пророка Мохамед от датското издание „Юланд постен”, Френският съвет на мюсюлманите поиска изземането на номера, а през следващата година Джамията в Париж и Световната ислямска лига заведоха поредица от съдебни искове срещу редакцията. Делото разпали истинска полемика във Франция за това докъде всъщност се простира свободата на пресата. В крайна сметка, на 22 март 2007 г. редакцията на „Шарли Ебдо”бе оправдана тъкмо заради свободата на словото. Междувременно срещу изданието са завеждани и искове за антисемитизъм, единият от които от президента Никола Саркози, който смята, че е бил атакуван в публикации заради еврейските си корени. Папата нерядко е обект на карикатури в изданието, а кардиналът на Париж монсеньор Вентроа изрази остро несъгласие с поредица антирелигиозни карикатури по време на дебата във Франция за браковете между хомосексуалисти. През януари 2012 г. „Шарли Ебдо” публикува и изфабрикуван изборен афиш на Марин льо Пен, която също заведи дело. През септември същата година изданието излезе с нови карикатури на пророка Мохамед и полемиката се възобнови. Интересното е, че този път действията на „Шарли Ебдо” бяха атакувани както от Съвета на френските мюсюлмани, така и от Съвета на еврейските организации във Франция, с оглед на религиозната толерантност. Впоследствие сайтът на изданието бе ударен от хакери, имаше няколко последователни опита да бъде заличен целия му онлайн архив, включително и от страна на турска хакерска организация. Тогава дойдоха и първите директни заплахи за физическа разправа с редакцията на „Шарли Ебдо”. Млад мюсюлманин от Тулуза им писа, че си е купил специални ножове за карикатуристите, а негов съмишленик от Ла Рошел заплаши редакцията, че „ще отреже главите на кучетата” (в момента той излежава присъдата си).
И така до 7 януари 2015 г. Ето как се разиграва трагедията през погледа на карикатуристката Коко (Корин Рей): „Пред сградата, където се помещава редакцията, видях двама мъже с качулки, въоръжени, които брутално ме сплашиха. Искаха да влязат, да се качат горе. Набрах кода. Те стреляха по Волински и Кабю…всичко продължи около пет минути. Бях се скрила под едно бюро. Говореха прекрасен френски…споменаваха „Ал Кайда”…”
Останалото е известно. Десет души загинаха в редакцията на „Шарли Ебдо”, където двама фанатици с черни качулки посяха смърт с автомати „Калашников”.
По някаква ирония на съдбата „Шарли Ебдо” се възражда през 1992 г. с усилията на изброените карикатуристи, обединени в акционерно дружество „Издателство Калашников”.
На 7 януари 2015 г. куршумите от истински „Калашников” надделяха над моливите, четките и думите на карикатуристите от „издателство „Калашников”.
Двама патрулни полицаи също намериха смъртта си пред входа на редакцията. Единият от тях е отговарял за сигурността на карикатуриста Шарб, директор на изданието, след отправените срещу него заплахи през 2012 г.
Имамът на Дранси Хасен Шалгуми, озовал се на мястото на трагедията час по-късно, със смайване установява, че вторият загинал полицай е всъщност човекът, отговарял за сигурността му преди година. Имамът Шалгуми, дошъл да изрази съпричастността си с журналистите на „Шарли Ебдо”, с които толкова пъти разпалено е спорил за свободата на словото, с мъка сдържа емоциите си: „Засегната е свободата, защото, когато си несъгласен, отговаряш на изкуството с изкуство и на остроумието– с остроумие. Тези жертви са мъченици и ще се моля за тях този петък”.
Истината е, че ателастите ненавиждат смеха, защото той е преход от несвобода към свобода. Смехът не е самата свобода, ала той носи освобождение, додолкото изважда човек от вцепенението му, възпира го от насилие и зло.Едва когато свикнем да реагираме с усмивка на себе си и другите, ние ставаме себе си, тоест малко по-добри.
Затова много хора по цял свят, които в други случаи и при други обстоятелства нито биха разгърнали „Шарли Ебдо”, нито са съгласни със съдържанието на една или друга статия в списанието, днес носят плакати с надписа: ”Аз съм Шарли Ебдо”.
8 януари е ден на национален траур във Франция, в който управляващите социалисти, заедно с представителите на всички изповедания и цялото френско общество ще изразят съпричастността си към жертвите и свободата на словото. А камбаните на „Нотр Дам дьо Пари” ще бият траурно след заупокойната меса.
Свободата се базира върху правото на хората да посмеят да кажат онова, което мислят, в това число и да посмеят да се засмеят.
И ако някой фанатизиран агеласт си мисли, че е успял с куршуми да простреля сатирата или свободата на словото в Европа, той жестоко се лъже.
Никой не е успял да изкорени смеха, онзи смях, който изначално напира в човека и по думите на Рабле е най-добрата противоотрова срещу насилието.
