Начало Книги Агнец под ешафода
Книги

Агнец под ешафода

Божидар Кунчев
31.05.2017
2951

„Той изпитваше неприязън към словоблудството в живота и поезията. Кредото му беше да пише кратко, да „извади думите от стихотворението“, за да стигне до същността на поетичното с най-лаконичния изказ.“ Спомен за поета Янаки Петров.

Двуликата възраст на спомените. А двулика е, защото, от една страна, са нежеланите спомени за простъпките ни, от които се срамуваме. Споходили ни неочаквано, те ни измъчват с нетърпимото чувство „на разкаяние и срам“ (Дебелянов). Но от другата страна са онези спомени, в които трептят представите за добрите дни, за хората, които си почитал и обичал, за часовете, когато си бил устремен към хоризонта на Смисъла. Тъкмо те са богатството, даващо ни и сега основанието да бъдем. Към тези спомени се връщаме често. Кощунствено е те да бъдат похитени от забравата. А забравата не трябва да отнесе и спомените за онези даровити хора, които сме познавали и почитали. За онези, пресътворили в стиховете си красотата и тъгата в човешкото съществуване. Такъв е споменът ми за Янаки Петров, чиито творби са на равнището, заради което въздействието им е непреходно.

Той изпитваше неприязън към словоблудството в живота и поезията. Кредото му беше да пише кратко, да „извади думите от стихотворението“, за да стигне до същността на поетичното с най-лаконичния изказ. Ценеше много Александър Геров и заради кратките му стихотворения, наситени с толкова красота и мъдрост. Янаки ненавиждаше човешката глупост и затова бягаше от нейната тирания в своята самота. Без нея, както го бе казал в едно стихотворение, той се чувстваше като затворник. А за времето, през което преминаха годините му, е стихотворението му „Епоха“. И то остана трайно в паметта ми с неговите три стиха:

Как се случих и аз –
еднодневка,
в такъв отвратителен ден!

Стихотворенията на Янаки Петров са тиха и вълнуваща ни изповед за драматичното в живота, за кладите, на които изгарят правдата, за това, че Злото, „по-малко по размери“ и „по относително тегло“, е по-тежко от Доброто. Но и за красотата на цветята и природата, която сетивата му поглъщаха с мълчаливо възхищение. В „Планинско цвете“ поетът казваше:

Тук няма даже кой да забележи.
Но ти цъфтиш – искрящо вдъхновение!

А в друга от творбите си казваше:

Тази нощ ненужен е фенерът:
ябълката в двора
разцъфтя!

„Пълномощник блед на светлината“ и алергичен „към всеки мрак“. Но и с куража на онези, които не се уплашиха да кажат своето „Не“ в безпътното безвремие. Доказва го и стихотворението му, озаглавено „Възхвала на кокичето“. Посветил го е на гладната стачка на Петър Манолов. Като „агнец под ешафода“, както бе писал за себе си в „Над пропаст“, спохождан от болката и отчаянието, той постигна себе си в поезията. И с книгите си за децата, чудесни книги, откроили пак таланта му.

Познавахме се от студентските години. Животът му премина в Бургас, където работеше и където го завърши в мизерия. Веднъж ми бе споменал, че имал дни, когато не могъл да си купи цигари. Опитах се да помоля една известна фондация да му отпуснат парична помощ. Нищо не стана. Когато почина, му отдадох почитта си с участието ми в едно радиопредаване. Последната му книга, наречена „Урокът на цветята“, излезе през 1998. Надписа ми я с думи за общите ни пристрастия „към поетите, които и аз обичам много, както и за всичко друго“.

Заради него, човека и поета Янаки Петров, и за това „всичко друго“, написах тези думи. Заради Янаки, който не трябва да бъде забравен.

В “Градски пейзаж“ той споделяше, че:

Поетите са разделени:
на истински
и шоумени.

Той беше сред истинските. Отиде си на 4 септември 1999, а през сегашната година трябваше да навърши седемдесет…

ЯНАКИ ПЕТРОВ (1947-1999)

***
Живея и вървя
в живота си безшумно.
Едно стъкло не счупих,
не казах лоша дума.

От болки спотаени,
от плач несподелен
под небеса червени
припламвам всеки ден.

И първото момиче
не знай все още, че
безумно го обичаше
най-тихото момче.

Все ме тревожат мисли,
желания, съдби.
Мен слънце ще ме плисне
и аз ще изгоря.

ОСТРАНЯВАЙ СЕ…

Отстранявай се,
отстранявай се
от тиранията на чуждата глупост.
От тиранията на собствената
е невъзможно да се отстраниш.

БЕЗРАБОТНИЯТ ПОЕТ

Гледах на света с добри очи.
Писах за цветята – жълти, бели, сини.
Бог добър е, ще ме назначи
за пазач на райските градини.

СВЕТЛИНА

В този човечец
има толкова светлина,
че само да щракнеш ключа му
и мракът ще ослепее.

МИГ

Има такъв миг:
целият свят преминава
през твоите пламнали пръсти
в Слово да се изрази.

МИМОЛЕТНОСТ

Вчера – деца върху пясъка.
Днес – пенсионери
на пейката.

Къде остана животът?

ЩАСТИЕТО

Безкрило ако беше се родило,
на трон да го положим – нека властва!
Но то лети! Измамливо светило,
дорде припламне, тутакси угасва…

За миг поне и тук да бе поспряло,
с ръка едничък път да го докосна…
Но форми имаш, а си нямаш тяло
о, Сянко високосна!

САМОТЕН СТАРЕЦ

Самотен старец
във самотно село.
Привикнал всичко
да си върши сам.
Тази сутрин
не дими коминът му.
(Сварил си житото
за помена,
след туй заспал.)

ОГЛЕДАЛОТО

О, колко много впечатления…
Но няма памет!

***
Всичко, всичко, което не бих
и под нож даже казал на друг,
се превръща самичко във стих –
поетичен – но мерзък – продукт.

И когато, смутен, пред гишето
за това получавам пари,
не в чиновника – гледам в паркета,
сякаш огън под мене гори.

КРЕДО

Пиши кратко.
Може още по-кратко!
Извади думите от стихотворението!

***
През очите на всички цветя
ще ви гледам,
когато умра!

Божидар Кунчев
31.05.2017

Свързани статии

Още от автора