Начало Идеи Гледна точка Агресивността на „патриотарската“ култура
Гледна точка

Агресивността на „патриотарската“ култура

5848

Наред с високата култура във всяко общество винаги е имало място и за по-популярна, и по-лесно смилаема. Само че у нас (напоследък) „образците“ на тази последната – и струва ми се това е нов, болезнен симптом – станаха почти до един агресивно-комплексарско-патриотарски и войнстващо противопоставящи се на високата, чиито постижения пък умишлено започнаха да се замълчават и неглижират.

Някой си – довчера практически неизвестен „актьор и режисьор“ – Максим Генчев бе обговарян дни наред заради безспорно слабия му филм за Христо Ботев. Не се обърна внимание обаче, че бездарната му „творба“ бе агресивно защитавана от самия него като противопоставяща се на… „соросоидите“ и „жълтопаветниците“. С други думи филмът му не бил просто „патриотизъм“, а патриотизъм, който (с това самото, че е „патриотизъм“) е против: против разните „модерности“, „постмодерности“ и „изисканости“. Патриотизмът на бездарния режисьор следователно ни бе поднесен от него като агресивен жест – като патриотизъм, противопоставен на… високата култура. Което ще рече: високата ви култура по определение е „либерална“, (почти) „джендъристка“ – на една крачка е от „извратеното изкуство“, както винаги са го определяли фашизоидите и тоталитарните културтрегери. За разлика от творците на това последното, които освен „че са чужди на народа“ са и – обикновено „протестъри“ и „крамолници“, създателят на филмовото недоразумение за Ботев ни се представи и като агресивен… „контрапротестър“. Представи ни се като умопомрачителен подмазвач на властимащите, от които „високите“ творци обикновено се държат настрана. Дайте си сметка, че почти не се обърна внимание (освен в социалните мрежи), че въпросният „режисьор“ преди няколко години, в интервю ни е заявил, че вижда днешния аналог на Васил Левски в лицето на… Делян Пеевски (когото „жълтопаветните“ културни творци недолюбват). Не бе видяно като симптом и това, че същият режисьор – абсолютно безсрамно ни съобщи, че в бъдещия си филм (разбира се, отново „патриотичен“) се готви да даде ролята на средновековна царица не на някой друг, а на дъщерята на президента Румен Радев, третокурсна студентка в НАТФИЗ, която сравни – ни повече, ни по-малко – с Невена Коканова, и ни заяви, че красотата на девойката била „достойна за четката на Рафаело“.

Искам да кажа, че в това потресаващо подмазвачество аз съзирам нещо повече от подмазвачество. Съзирам войнствен жест (нещо като „среден пръст“) към разните там „хулигани“ като Александър Морфов, „интелигенти“ като Явор Гърдев, „софистицирани“ като Иван Добчев и Маргарита Младенова. Аз като творец „на народа“ – нà, да видите – съм „от другата страна“, иска да каже това безумно подмазване, аз съм с Делян Пеевски и Румен Радев, аз съм открито предизвикващ, нарочно скандализиращ „жълтопаветната“ ви култура.

Искам да кажа следователно, че днес сме в особена ситуация: в обществото ни не просто има „популярна“ (ниска) и висока култура, но те са в почти обявена идеологическа война. Популярната, ниската е „патриотична, народна, българска“ – високата е (практически) „отродителска“, „елитаристка“, „глобалистка“. Популярната, ниската е с популизма и с властта, тя е смирено-клиентелистка, високата е деструктивно-протестърска. Първата е с „народните корени“, втората е в абстрактния, чужд на „традициите ни“ етер.

Да, това е болезнен, патологичен модус на съсъществуването на ниската и високата култура у нас. От времето на соца те не са били противопоставяни така идеологизирано както днес.

Друг един нашумял напоследък представител на „народните ни корени“, противопоставящ се по свой, оригинален начин на „елитарното отродителство“ е лицето на компанията „Артекс“ (и председател на фондация „Нашият дом е България“) Пламен Мирянов – компанията, сътворила нелепия небостъргач „Златен век“ и жилищния блок в кв. „Изток“, на чиято фасада е инсталиран библейски пасаж, написан на… глаголица (но по протестантския превод на Библията) и някакви мъдрости на „учителя Дънов“. Агресивен псевдопатриотарски миш-маш, както се вижда, и също в откровена симбиоза с „властта“ (притежател на апартамент в блока с глаголическия псалом, казват, е Цветан Цветанов). Въпросният Пламен Мирянов следователно се движи пък по путинистката схема на съединяване на „почвено-родното“ с „православното“. Сам е постриган за иподякон, обича да бъде сниман с подрасник и периодично организира „православно-патриотични“ концерти и спектакли, събиращи в едно хтонично-звучащи народни разпеви, църковни хорове и кичозни баритонови декламации на текстове от Св. Писание. Преди няколко години въпросният иподякон организира и „величествен патриотичен спектакъл“, прераснал в огромно хоро във водите на едно от Рилските езера.

Всъщност хорото „на българина“ (заедно с Ботев и Левски, заедно „изконното ни Православие“), както съм писал и друг път в Портала, напоследък се превърна в обикнат агресивен жест на „народната“ спрямо „елитарната“ („жълтопаветната“) култура. Играе се неслучайно на емблематични за тази „елитарна“ култура топоси – пред Народния театър, пред Народната библиотека и на „демократичния“ площад пред Св. Александър Невски. Играе се, твърдя аз, като своеобразен, патриотарски екзорцизъм, опитващ се да прогони от тези места бесовете на „жълтопаветничеството“ и „не-българската“ висока култура. Тази година дори националната ни телевизия се солидаризира с това все по-влиятелно хоротропство, като ни представи директно прословутото (и всъщност също съживено като агресивен жест срещу „културните гражданя“) Калоферско хоро на Богоявление, а също така излъчи обширни репортажи за „изваждането на кръста“, ключов от които бе този от Пловдив, където героят, измъкнал го от „ледените води“, поздрави всички нас с думите „Да бъдем живи и здрави и да се държим за Русия“.

Ще трябва да кажа сега, че в същото време, в което „елитарната“ култура в България бива агресивно, идеологично атакувана от „народното“ хоротропство, от крипто-путинисткото етно- и потурославие (неологизмът е находка на съпругата ми Слава Янакиева), от анти-жълтопаветното „патриотарство“ на Максим-Генчевци и Пламен-Миряновци, тази последната сякаш въобще не съществува за официалните ни медии и в този смисъл не е ясно с какво собствено воюва „народната“. Само че тук има друга подлост. Днешният българин трябва да се убеди, че „висока култура“ – големи писатели, поети, режисьори, актьори имаше „едно време“, по времето на Тодор Живков. Тогава бяха живи (и един след друг „ни напуснаха“) „легендарните“ Антон Дончев, Любомир Левчев („бате Любо“), Георги Джагаров, Стефан Гецов, Георги Калоянчев, Светлин Русев, академичните звезди Исак Паси, Добрин Спасов и т.н. Разбира се, тогава бяха живи (и са живи и днес) също Иван Цанев, Иван Теофилов, Борис Христов, но за тях нито тогава, нито днес се говори като за „големи творци“. Чисто и просто днес висока култура, литература, театър вече няма, и ако името на някой от представителите ѝ случайно пробие „омертата“ на замълчаването, то ще е само във връзка с някакъв „скандал“ (Александър Морфов надраскал вратата на пиарката на Народния театър, Иван Добчев се изказал критично за „националната ни гордост“ Мария Бакалова и т.н.). Особени старания в легендаризирането на „онази култура“ каквато у нас – трябва да свикнем – вече няма, полага в-к „24 часа“, чийто „списовател“, някой си Пенчо Ковачев, периодично ни разказва за „онези големи имена“ и почти задължително във връзка с забавните им истории с „културтрегерите“ от Политбюро на БКП. Това обаче е друга тема, за която бих писал по-нататък.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора