Рефлексии при радикализираща се реалност. За два спектакъла от „Световен театър в София“, юни 2025 г.
„Когато ние, мъртвите, се пробудим“ от Хенрик Ибсен, постановка на Стилиян Петров в Националния театър – Нова Горица, Словения
Стилиян Петров „не вярва толкова на думите, колкото на мълчанието“. Режисьорът изследва тишината и я провежда по свой начин и в този спектакъл.
Пътят към съвременния прочит на класически текстове при него идва през „вглеждане в персонажите“. Той преодолява времето и долавя чувствата и мислите на героите, като се доближава плътно до тях. Така активира способността на окото да се фокусира върху близки предмети и детайлите „започват да говорят“. Появява се спектакъл за човека, загубил богоподобното си лице по пътя към мнимото съвършенство. Един от героите на пиесата, скулпторът Рубек, е опитвал чрез творчеството си да вдъхне живот на камъка, да превърне неживото в живо, за да разбере накрая, че той самият се е превърнал в нещо неживо.
Диалогът между него и съпругата му Майя е построен от режисьора с математическа точност. Отдалечени един от друг, мъжът и жената стоят неподвижно. Телата са по-изразителни в своята статика от механично изречените думи. Какво се случило с тях? Ще продължат ли да симулират заедност, макар да няма любов?
Героите на актьорите Горазд Якомини и Арна Хаджиалевич са разположени върху две отделни платформи – те са сами, макар и заедно. Появата на другата жена, Ирене – бивш модел и муза на скулптора, в изпълнение на Хелена Першух – е решаваща за изследването на проблема какво губим, докато мислим, че нещо постигаме. За Рубек и Ирене платформите вече не са препятствие, а място на мечтаната заедност, където коленете на мъжа и жената, макар и на разстояние, са в симетрично съответствие, а главите са устремени в една и съща посока. Макар да са били разделени от години, у тях се появява надеждата за възможната другост. Илюзия? Вяра в постижимостта за промяна до самия край… Поетична метафора или символ на копнежа по високото… Те имат шанса да опитат, защото Майя решава да тръгне към върха на планината, водена от актьора Блаж Валич в ролята на прагматичния алфа мъжкар, ловец на мечки.
Думите като че потъват в тясното, напомнящо бункер пространство, но прецизно изградените позиции на телата, светлинните решения и музикалната партитура съдействат на развоя на действието. Двойките се прегрупират и водени от различни мотиви, всички потеглят към върха.
В този миг идва голямата визуална изненада. Дъното на сцената се разпуква и зад черната стена се появява ефирната белота на планинските върхове – толкова близки и толкова далечни. Пътеките към тях са стръмни и опасни, но само по тях може да се стигне до най-високото, за да се види „красотата на целия свят“, както някога Рубек е обещал на жена си Майя, нищо че сега тя е тръгнала натам с дръзкия ловец на мечки, а той с музата си.
Ибсен пише последната си пиеса шест години преди смъртта си (1899). В нея има нещо автобиографично: Рубек, както и самият Ибсен, се завръща в родната си Норвегия след дълго отсъствие. Героят е в криза, защото вместо шедьоври, отдавна прави само портретни бюстове. Дали изкачването до върха няма да го възроди? Уви, надеждата за възкресение е напразна. Рубек и жената муза загиват трагично, затрупани под лавината, но слънцето остава да блести високо над облаците.
„Орачът и смъртта“ от Йоханес фон Тепл, постановка на Силвиу Пуркарете в Националния театър „Василе Александри“ – Яш, Румъния
Текстът, написан от Йоханес фон Тепл и датиран около 1400 г., е преоткрит през миналия век от германиста Конрад Бурдах. Това важно произведение на средновековната немска литература подтиква режисьора Силвиу Пуркарете да изгради спектакъл дебат между Живота и Смъртта. Човекът обвинява Смъртта, защото тя преждевременно е отнела съпругата му. Сценичната тъкан се изгражда от вариации на два гласа, създаващи драматично напрежение. Въпросите са земни и отвъдни. Тезата стъпва върху конкретния факт: защо невинна жена, майка и съпруга напуска ненавременно живота. И авторът, в лицето на съпруга ѝ, зове Смъртта на съд. В спектакъла на Пуркарете мъжът е учен и писател, човек на изкуството. Думите са единствената му сила и той атакува с тях Смъртта.
Изправен пред неизбежността на края, героят е в ситуация на постоянно вътрешно раздвоение. И това се изразява от режисьора чрез монолога му с неговия двойник. В самото начало нищо не подсказва до какви дълбоки метафизични въпроси ще се стигне. Всичко започва във всекидневната обстановка на обикновена стая с хладилник, диван и бюро, където в нервен ритъм писателят твори. Разкъсван от самота, страхове и предчувствия, той се успокоява чрез думите. В очакване на неминуемия край всичко придобива странни очертания – едновременно реални и призрачни, театрални и кинематографични. Динамиката между тяло и сянка е точно изградена чрез партитурата на мултимедията. Тя е средство за умножаване на образи, значения, за промяна на мащаби, време и пространство, за игра със знаци и включване на цитати от живописта.
Чрез сценографията на Драгос Бухагиар и видеодизайна на Андрей Козлак мебелите се появяват и изчезват, стените се трансформират, смесвайки сън и действителност. Създава се впечатление за колкото поетичен, толкова и конкретен образ с преливащи се граници, чиято подвижност притегля окото на наблюдаващия, за да стане част от цялата тревожеща необятност. И заедно с героя зрителят е нелеп и безпомощен в тази среща със стихията на непознатото.
На финала обикновеното легло се превръща в гроб, а в ума изникват думите на Бекет: „Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ“.
Визуално разказана, тази мрачна история е пиршество за/на актьора. През различни похвати главният герой е физически активен и психологически интензивен – безпомощен и безпардонен. Той отиграва с чисто театрални, комедийни и дори гротескови средства промените на средата. Другите му партнират деликатно, с хореографска изкусност, едновременно поетична и непристойна. Любовта и лудостта на действото поне за кратко освобождават от страха от смъртта.
В тандем със сценографа и видеодизайнера режисьорът Силвиу Пуркарете изгражда извънвремеви и в същото време съвременен спектакъл, който разкрива нощните кошмари на Човека пред бездната. Цялото това пиршество на въображението и театралната изобретателност работи като жив организъм чрез двигателя на неистовия като яркост и бързина на превъплъщенията актьор Калин Кирила. Истински хистрион, виртуоз на модерната среда, със сигурност той би овладял публиката и изправен сам срещу нея.
Само в скоби, в рамките на „Световен театър в София – Сцена без граници“ бе представен и друг спектакъл на Силвиу Пуркарете – „Йона“ от Марин Сореску. И отново впечатлява пълният синхрон между режисьора и актьора Кураносуке Сасаки, но проведен по много различен начин, съответен и на природата на артиста, и на материала.
„Когато ние, мъртвите, се пробудим“ и „Орачът и смъртта“ са два спектакъла с мощно внушение, което идва по деликатен, дори камерен по своята природа начин. Това усещане се постига чрез фокуса върху интимността на разговора. За кой ли път се задават вечните екзистенциални въпроси с ясното разбиране за невъзможните отговори. Тези увиснали във въздуха въпроси са утеха, дори надежда, че в някакво неопределимо бъдеще отговори ще се намерят. А сега е важно окото да се акомодира и някак да компенсира отслабналото зрение на човечеството. И през тази новооткрита ясност светът да излезе от черно-белия си днешен ден и да намери цвета и пъстротата на Божия свят. Ориентир и двигател отново е Любовта. Доверим ли ѝ се, страстите ще утихнат, а конфликтите ще останат приоритет на сцените. Такъв поне е моделът на театъра на Средновековието, който до голяма степен провокира разговора за значимото през сценичното изкуство.
Гостуването в България на „Когато ние, мъртвите, се пробудим“ и „Орачът и смъртта“ се реализира по проект „Театрални мостове в Югоизточна Европа“, финансиран от програма „Представяне пред българската публика на съвременни европейски продукции от сектора на КТИ“ чрез Национален фонд „Култура“ по Механизма за възстановяване и устойчивост на ЕС.
