За картите, по които се обучават и учениците ни
Ако старомодните ни историци – почти до един възпитани в духа на романтическата историография от ХІХ в. – можеха да си дадат сметка колко различна би трябвало да се изобразява историческата карта на нашия континент в различните епохи преди Новото време на етническите нации! Във всеки случай тя поне до края на ХVІІІ в. изобщо не би трябвало да изобразява познатите петна на „държавите“, напр. Франция, Италия, Германия, България и т.н., периодично (и „славно“ като нашата родина) разширяващи се до цели „империи“ или смаляващи се от „коварен завоевател“. Нещо повече – самият исторически обхват на „нашия континент“ изглежда доста различно в различните исторически епохи.
Така например винаги съм обръщал внимание на моите студенти, че от времето на зрялата – римска – Античност и до първата половина на VІІ в. сл.Хр. въобще не следва да отделяме на картите си една „Европа“, която завършва на юг със Средиземно море и неговите заливи, а на изток е отделена, при Босфора и Дарданелите от простиращия се на югоизток от тях „Близък Изток“ (който вече е „Азия“). Картата на „Европа“ до този век въобще не бива да се изобразява така, че в нея да не влиза и територията на северна Африка (която да се изобразява на друга карта – тази на собствено „Африка“). Ако наименованията на континентите не бяха придобили традиционност, аз щях да си поиграя, като настоя историческата карта откъм ІІІ в. пр.Хр. и до VІІ в. сл.Хр. (т.е. за около цели 1000 години) да помести в своя център един исторически континент, който бих нарекъл континента „Медитерания“. Защото той съвсем реално е обхващал крайбрежните – именно крайбрежните земи и на северното, и на южното, и на източното Средиземноморие, което пък е разположено в неговия „континентален“ център. За същите тези близо 1000 години хората на този „континент“ са живеели в една единна политическа система и по общо взето един и същи начин. Отгоре на всичко в по-голямата част от това време, макар и различни по етнос, са говорили и писали официално на точно два „континентални“ езика – гръцки и латински.
И ето: този исторически континент „Медитерания“ на север от средиземноморското му крайбрежие съвсем не е продължавал както днес, в някаква „континентална Европа“, а в една съвсем, съвсем различна земя – толкова позната на „медитеранците“, колкото в наши дни на популярното съзнание са познати вътрешностите на Африка. Тоест, ако пак бих си поиграл, бих казал, че на север от историческия континент „Медитерания“ тогава се е простирал един отделен от него исторически континент, който в „медитерански“ стил би следвало да се нарече „Варвария“ (или най-много „Северна Варвария“) и с който „медитеранците“, повтарям, са имали толкова връзки, колкото по-късната Европа с Африка или Средна Азия. Там са живеели народи, които за „медитеранците“ са били толкова слабо различими един от друг, та всичките са били наричани събирателно „варварите“.
Първото историческо появяване на „нашата“ Европа – това е теза на белгийския историк Анри Пирен – е свързано с мащабното ислямско завоюване на североафриканското (или южносредиземноморското) крайбрежие на дотогавашната „Медитерания“. Едва тогава историческият континент „Медитерания“ престава да съществува, жителите на северосредиземноморските му земи се разделят с тези от южните, а същевременно се сближават бавно и в най-различни форми с тези от дотогавашната „Варвария“. Да, след първата половина на VІІ в. на историческата карта вече бихме могли да изобразим континента „Европа“, отделен от „Африка“ и граничещ на изток с арабско-персийска „Азия“.
И все пак, трябва да държим сметка колко вътрешно разделен (съвсем не по традиционния, познат ни от учебниците по история начин) си остава средновековният вече континент Европа. Защото в него сега продължава да съществува (доста дълбокото) различие между по-старите, морски исторически образувания („държави“), по-новите – сухоземно-равнинните и планинските. Така например романтическите ни историци много обичат да изобразяват средновековна „България“ и нейния изконен „антагонист“ – Византия, като разпростират върху по-голямата част от сушата на Балканския полуостров петното на „славната ни родина“ (според някои историци дори „империя“), а на южния му край, по егейското крайбрежие, тясната ивица на „Византия“. Чак да се чудиш какво толкова ни е главоболяла тази Византия и защо „не сме ѝ видели сметката“, та „да си вземем и Беломорието“. Там е работата обаче, че собствено средновековната „оптика“ на картографирането изобщо не би следвало да е такава. Ако се придържаме към характеризиращите именно Средновековието разделения на морски и сухоземни исторически образувания („държави“), ние би трябвало да центрираме погледа си (и изображението) не върху „Балканския полуостров“, на който „горката“ Византия заема южната крайморска ивица, а да изобразим в центъра на картата си поне три полуострова: Мала Азия (Анатолия) в източния ѝ край, Балканския полуостров на запад от него и (най-малкото и поне до края на Х в.) източната част на Апенинския полуостров. И ето тогава Византия, простираща се като ивица и на трите, изведнъж ще ни се покаже в истинския си мащаб. Ако използвам терминологията на един (да, много проблематичен като идеология) историк от ХХ в. – Карл Шмит – Византия е „таласокрация“ („моревластие“) и се простира поравно по крайбрежията на цялото Черно море (защото „нашето черноморско крайбрежие“ тогава не е наше, а византийско), на цялото Егейско море, на цялото Адриатическо море. А това освен че изведнъж ще покаже Византия като много по-голяма от сгушената на Балканите „България“, трябва да ни подсети, че империята със столица на Босфора има несравнимо по-големи комуникативни, а впрочем и военно-стратегически ресурси. Да припомня, че когато в началото на VІІ в. персите на шах Хозрой Парвез достигат на юг до стените на Константинопол, а аварите и славяните пак до тях от север, император Ираклий просто изтегля войските си през недостъпното за трите сухоземни народа Черно море до полуостров Крим, а оттам навлиза в самото сърце на Персия и я принуждава да се изтегли.
Там е работата обаче, че средновековните политически образувания се различават даже не само като „морски“ и „сухоземни“, но и като морски, сухоземно-равнинни и сухоземно-планински. Ето защо например „славянското море“, населило в началото на Средните векове Балканския полуостров, макар да го е направило плътно в западната му част до хребетите на Динарските планини, векове наред не успява да ги „прескочи“ и далматинският бряг на Адриатическо море остава в симбиоза (в единен политически организъм) не със сърбо-хърватските княжества на изток от тези планини, а с… италийците от източните Апенини. Ако трябва да се направи адекватна историческа карта на тази територия следователно, в един цвят, в цвета на – нека пак си поиграя с имената – „Адриатика“, би трябвало да се оцветят и източният ѝ далматински, балкански бряг и западният ѝ – източно-апенински (италиански), а в друг – отвъд-динарският. Това необживяване и чуждост на планините за равнинно-сухоземните народи през Средновековието води например дотам, че ние без проблеми включваме в границите на „средновековна България“ или „средновековна Сърбия“ и планинските земи, които всъщност въобще не се обитават и не се владеят от българи и сърби, не са политически образувания на българското или сръбското „царство“, а са съвсем, съвсем различни от тях. Дотолкова различни, че често населяващите ги – тези планински земи – направо изненадват с масовостта на присъствието си равнинно-сухоземните си съседи. Така става например през ХІV в., когато планинските обитатели на Пинд и Родопите – илирите (потомци на траките), и на Карпатите – власите, се спускат от своите дотогавашни планински обиталища и запазвайки чуждостта си с тези, в чиито „територии“ дотогава са живели, създават съвсем нови свои историко-политически образувания – днешната южна Румъния и днешната Албания.
Пример за това, че през Средните векове и до началото на Новото време не етносът, а жителството – планинско, равнинно, крайморско, и занятието – земеделско или планинско-скотовъдско, има политикоисторическо образуващо значение, ни дава обособилата се още в зората на Новото време, а днес процъфтяваща държава Швейцария. Би трябвало да се знае, че нейният „народ“ се състои почти по равно от етнически немци, етнически французи и етнически италийци. Само че дълговековният живот и на трите тези етнически групи в планината ги отделя от равнинно-полските (земеделските) германци на север, французи на запад и италийци на юг и ги прави… друг народ – швейцарци, народ на планината, различен от инак едноетничните с тях народи на полетата.
За още по-специфичните исторически разделения в различните епохи на нашия континент, които апострофират не само традиционното му (и погрешно) историческо картографиране, но всъщност и нововремевите му „патриотизми“, читателят би могъл да научи повече от издадената ми още през 2012 г. (и допечатена през 2023 г.) книга „Светът на Средновековието. Генезис. История. Общество. София, Фондация „Комунитас“.
