Изложбата е четвъртата от проекта „Автобиографии“ на съвременното изкуство в България с куратор Надежда Джакова. Идеята предполага поглед назад, подбор и възможно преобразуване на предишни произведения, както и представяне на произведения от последните години. Художниците са подтикнати да преценят кое най-много отговаря на творческата им автобиография в този момент, в следващ момент тя може да бъде друга. Аделина Попнеделева е включила работи, създадени от 1996 до днес – видео, обекти, дорисувани фотографии, напечатани изображения, светещ надпис в цвят.

Художничката е закрила прозорците (по цялото им протежение) с напечатани изображения, така тя е „затворила“ своя свят. Не можем да се разсейваме с гледката навън; от нас се очаква съсредоточаване в интериора. Художничката упражнява мека власт, но ние сме се съгласили доброволно. В зависимост от силата на външната светлина и от степента на отвореност на щорите, изображенията върху прозорците могат да се възприемат различно. Поради размерите (3,50 м) образите приемат монументална форма; с основание – те представят как индивидуално се преживяват, но колективни желания.

Названието на изложбата е „Розова светлина“. С розов цвят свети надписът „Не очаквайте прекалено много от края на света“. Надписът е зает от уличен графит, розовият цвят усилва необичайния смисъл, надпис и цвят заедно извикват усмивка. Розовият цвят не е обаче определящ в изложбата. Изображенията, в които го има (детската рокля от розово кадифе, тортите с розов крем, жената като розова плът) внушават, че розовите мечти са най-често индивидуално осъкровенени колективни илюзии. Заниманието на Аделина Попнеделева със стереотипни образи, с колективни желания и социални поведения е устойчиво през годините. Изложбата съ/противопоставя състояния на страдание (образите с мигрената), на самоизмъчване (бране на коприва и плетене на риза с парещото растение), на наслада (тортите с розов цвят), на тежест и лекота (пътната настилка и пеперудите), на свобода и принуда, на лъскави отражения и на трудното изследване на това каква съм.

Понякога обаче розовата мечта се превръща в действителност, както е във видеото „Посткултура“. Целта на „Посткултура“ е да представи символно многообразието на света, възможността да се споделят общи пространства, въпреки социалните и културните различия. „Обединеното кралство е мястото, където видях осъществена мечтата (осъществената мечта е някак си розова) на Джон Ленън, изпята в песента „Представи си“[1]; затова видеоработата започва с кадри от музея на „Бийтълс“ в Ливърпул. Изпитвам съмнение, че която и да е утопия е желателно да се осъществи. Но е възможно да има празнични мигове на социална хармония в споделени пространства, когато самите участници са оставили, но само за миг, своите интереси, социални роли, убеждения извън кадъра. Видеото „Посткултура“ представя публични пространства, свободно достъпни за всички, които живеят или временно се намират в града. Нечия политика е създала градски пространства, които могат да бъдат споделяни. Отличително за града е, че той събира в миниатюра именно многообразието на света, и в това Аделина Попнеделева е видяла осъществена мечтата на Ленън.

Утопията в „Представи си“ е привлекателна, но някак лесна – на кой език напр. ще говорим, когато няма да има държави? На американски? Или на японски? Или всяка група – на своя, без никой език да надделява? Питам се дали със своята осъществена мечта художничката не става част от собствената си тема за стереотипните желания?

Торта, с крем в розов цвят, рамкира изображението на мъж, за когото предполагаемо мечтаят много жени (а може би и мъже); но за да не се колебаем кой точно сънува розови сънища, в центъра на друга торта е поставена фотография на булка – затрогващо съчетание. Изображението припомня пърформанса от 2000 г., изпълнен в подлеза между х-л „Шератън“, ЦУМ и метростанция „Сердика“. Две фотографии показват художничката, която предлага парчета от тортите в книжни чинии, върху чиито дъна има надписи; надписите препоръчват как да консумираш мечтите си, докато ги изяждаш. Напр. смяна на един мечтан образ с друг, смяна на партньора – привлекателно целеполагане. Разрязаната на парчета мечта обаче дали все още е мечта, или реалистично примирение, приемане на у-частта? Заглавието „Консумирай мечтите си“ материализира и буквализира образа на желанието, предлагайки го като реална консумация. Работата е свързана със „Сладък живот. Малък“, стенно пано, 1993,[2] чиято тъкан съставят опаковки от шоколади и памук и която също буквализира идиличната представа за долче вита. Материалността на паното „оспорва“ заглавието, а цветността е в ролята на посредник между състоянията на наслада и горчивина. И двете работи разработват темата за стереотипните образи на желанията, за което стана дума по-горе.

„Свобода, равенство, братство“ е надписът, който най-ясно се чете в „Актуален пейзаж“, 2018, и който също е взет наготово. Към него художничката е добавила други надписи, наслагвала е цветове и е разрушавала повърхността на пейзажа, така сякаш са белези, които самото време наслагва върху градското пространство. Тъкмо този „актуален пейзаж“ се противопоставя на видеото „Посткултура“, защото надписите заявяват желания, трудни или невъзможни за съжителство, някои от цветовете „се стремят“ агресивно към собствена изява, навлизайки в територията на другите или ограничавайки я. Едва ли художничката случайно е била привлечена от този надпис; инсталация на същата тема в два варианта тя създава в 1997[3]. Инсталацията в Берлин е в рамките на фестивала Kunstlandschaft ІІІ; състои се от три балдахина, покриващи 120 знаменца, които са забити в пръстта. Знаменцата оспорват чрез надписи и фигури съществуването на трите ценности „Равенство, братство, свобода“, чийто ред е обърнат и което е елемент от преобръщането на значението им. Инсталацията, изцяло в бял цвят и обособена в пейзажната среда, напомня на мемориал, мемориала на една колективна мечта.

Пърформансът The real thing, 2000 г., изпълнен заедно с художничката Мишел Бек в Ню Йорк, тематизира как мощните внушения на рекламата отнемат възможността да разбереш какви са собствените ти желания. Художничката превръща себе си в образ на тази невъзможност, превръща се в рекламен продукт, в сбор от мечтано-нереални обещания. Този жив рекламен продукт говори – и очевидно мисли – само с рекламни фрази, тези, които са изписани върху нейната дреха; тя е тези фрази. Роклята с рекламните надписи присъства като обект в изложбата. Мишел Бек от своя страна се стилизира като мис Америка и издига над главата си куб, върху чиито гланцирани стени се отразява околният свят, неестествено лъскав, съставен от хаотично смесващи се отражения, мимолетен. Кое е „реалното нещо“ – тези отражения или осъкровеняването на рекламните обещания? Политически решения, взети чрез референдуми и избори от последните години, потвърждават силата на лъскавите обещания за щастие, на колективните розови мечти.

Работата, която ми въздейства по-силно, е „Пред нас са блеснали житата“ (3,50 х 1,50 м, дигитален печат върху полиестер, 2018). Това е първият ред от текста на пропагандна (пионерска) песен със заглавие „Блян“.[4] Текстът скандира в ямб образи на сегашен и бъдещ щастлив живот, окъпан в светлина и отстояван с героика и твърдост. Героиката предполага битки и смърт, но несръчният текст няма претенции да решава сложни въпроси. Питам се дали ако текстът беше напечатан до изображението, това нямаше да обогати възприемането и на двете? Изображението подчертава най-вече контраста между „блеснали жита“ и мътни кални локви. Щеше да се подчертае връзката между утвърждаването на едната утопия в „Посткултура“ и отричането на другата, тази, която „Блян“ възпява. Но може би Аделина Попнеделева съвсем не е търсила подобна връзка. Смъртта присъства в работата, но не като героика, а като безпомощност – пеперудите, смачквани от чудовищната, спрямо тяхната, сила на автомобили и камиони. Работата е подтикната от детски спомен на художничката. Изображението обаче се освобождава от спомена, от текстовия подтик и придобива самостоятелност. В предишни работи с критическа насоченост (някои са в изложбата) образът остава свързан с това, на което се противопоставя – в „Реди мейд“, представящ образи на успели жени върху найлонова торба за пазаруване, 1997; както и в работите ѝ с рекламата. Тук виждаме, в цветовата гама на сивото, локви по път, състоящ се от натрошена настилка и от образували се дупки. Изображението е съставено от няколко перспективни плана – настилката с локвите се издига нагоре, тежестта олеква, без да изчезва, но посоката е нагоре и върху тежката сивота едва забележими са кацнали или са близо до настилката почти нематериални бели пеперуди, чиито крила са изпъстрени с резедави точици. Тежест и лекота; не/материалност и тъга заедно.

Кое е творчески автобиографичното в изложбата? Превръщането на лични състояния, на събития от жизнената история в художествени творби. С убеждението, че именно защото са наситено индивидуално преживяване, те могат да са въздействащи и споделими.[5] Така е с видеото и с фотографиите, посветени на дългогодишната ѝ мигрена. Лечението също е споделено, то е публичен разговор между пациентката и психотерапевта: Венцислав Занков изпълнява трудната роля да задава въпроси, но ролята му подхожда и той се справя убедително.

Автобиографични са и личните преживявания, но представени като колективни мечти, като стереотипни нагласи и социални роли, в които можем да се разпознаем. Автобиографично е и критическото отношение, съпротивата и недоволство към социални поведения, актуални или трудно променими и устойчиви. Личността на художничката не е изключена от собственото ѝ недоволство, преминаващо в нетърпимост към себе си. Видеото „Дребни компромиси“, 2000, в което художничката плюе – срещу онази част от себе си, която тя не обича, срещу зрителите, но и срещу своята розова рокличка, поставена в залата срещу видеото. Драматичността също характеризира творчеството на Аделина Попнеделева.

Работата „Изстрел“, 2106, изобразяваща пушка и кожа на лисица, е отново свързана с личната история на художничката. Лисицата е украса в облеклото на майката. Но извън личната история, работата заявява недвусмислено, че една част от модата е възможна поради смъртта на други живи същества. Може да не са непременно кожи на хермелини, белки, сребърни лисици, а да са просто обувки от „чиста кожа“, нечия.

С времето творчески автобиографичното при Аделина Попнеделева става по-малко материално, тя не е включила в изложбата нито една от изтъкàните и изплетени произведения, нито от тези, изработени от хартия. Струва ми се, че изложбата щеше да е още по-автобиографична, ако имаше поне едно от тези произведения. За тях, както и за уменията на художничката да си служи с тъкани, напомня кръгът от плъст, в който е разтворило крила грозното пате (по приказката на Андерсен). Работата „На война като на война“, 2018, се състои от този кръг с размери 50 х 50 см, поставен върху платно, и от изображение 3.50 м на 1.50 м върху полиестер. Жълтото пате с червена човка изпъква на фона на маскировъчния цвят, който го обгражда. Маскировъчният цвят оформя гнездото – някаква среда желае да действа, без да я забелязват отвън. Около патето има надпис, също в жълт цвят: „На война като на война“. То е във войнствена поза, ще атакува, но битката не е навън, а навътре – с патешката среда, със себе си. То има цел – да стане лебед. А след като стане? Ако целта е да станеш лебед, то това не е ли все същата тема за стереотипните образи на желанието? Тази ѝ работа, твърди художничката, „принадлежи на бъдещето“.

Жълтият надпис в плъстения кръг около патето е на френски; изучаването на френски език, започнало на четири години, поражда отъждествяване, което довежда момиченцето Аделина до ранно напрежение с фигура на властта.[6] В „Автопортрет с учебник по френски“ френското, каквото и да е означавало това, също е сред мечтите. Същественото в изображението, струва ми се, е съотношението между размерите на учебника и на момичето, в полза на премие ливр. Френското е и желан свят, и авторитет, по-късното му оспорване от учителя, фигурата на властта, е оспорване на едно влюбване. Е, това не може да се изтърпи и патето, превърнало се в неочаквана мишена, се надига в атака, за да се защити.

Втората част от работата – дигиталното изображение се състои от квадрати, в които са патето и гнездото, и от правоъгълници, които са запълнени от надписи на български, френски, английски. Мисля, че разбирам защо надписите в правоъгълниците са на тези три езика. Това, което по-малко разбирам, е защо няма надпис на дански[7]. Нали художничката цитира приказката на писалия на дански Ханс Кристиян Андерсен. Така си и знаех, че желанието подкана „представете си, че няма държави“ и съответно езици, може би се отнася за всички държави, но не за всички езици.

Допусках, че с времето образите на критика и на съпротива, които създава Аделина Попнеделева, са отстъпили място на по-умерени послания, но не е така – битката, която тя води, и особено със себе си, продължава. Или казано по различен начин – значителна част от творчески автобиографичното при Аделина Попнеделева е посветено на освобождаването от принуди, лични и социални. Автобиографичното е подновявано усилие за еманципиране.

Изложбата на Аделина Попнеделева „Розова светлина“, куратор Надежда Джакова, продължава в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, до 2 декември.

[1] Цитатът е част от пояснението на Ад. Попнеделева към видеоработата.
[2] Паното не е в изложбата. За стенните пана на Ад. Попнеделева – вж. Ирина Генова, в. Култура, бр. 8, 24. 02. 1994.
[3] Инсталацията е показана в галерия ХХL в София, 1997.
[4] Композитор на песента е Парашкев Хаджиев, автор на текста – Иван Бурин.
[5] Приятел, с когото отидох да разгледам отново изложбата, каза, че възприема една от работите така, сякаш лично към него е било отправено посланието ѝ.
[6] Вж. пояснението на Ад. Попнеделева към работата.
[7] Смятам, че е по-съответно да казваме дански – от Дания; или да казваме Датия, откъдето е датски.