В Кьолн, откъдето започва политическата му кариера, има един паметник на Конрад Аденауер, който винаги ме е впечатлявал. Впечатлявал ме е преди всичко с това, че (в дълбоко противоречие с ориенталските ни интуиции, запаметяващи националните „строители” в регистъра на почти идолопоклонска грандомания) той е малък паметник. Канцлерът е скулптиран на него в почти реален човешки ръст, като е характерно също мястото, което е избрано за фигурата: не в средата на обширен площад и не върху висок постамент, а до стената на една от големите кьолнски църкви – „Св. Апостоли”, на пресечката на две оживени, но не широки улици. Идвайки по която и да било от тях, неподготвеният минувач дори би могъл да помисли за миг-два, че на тротоара до храма е спрял възрастен човек, загледан в разминаващите се потоци от хора. Не стърчи монументално над тях, нито ги превъзхожда с размерите си. По-скоро даже се е оттеглил назад, на тротоара, за да им отвори път и се е прислонил към могъщата снага на катедралата.
Най-впечатляващ обаче е жестът на канцлера от паметника. Аденауер е изобразен, свалил шапка и леко приведената му, сгушена във високата яка глава сякаш почтително и сдържано е направила поклон. Той, излетият на паметника, застаналият плътно до църквата, обърнал се оттам към оживеното улично кръстовище, е свалил шапка на преминаващия ден след ден, месец след месец и година след година край него германски народ. И така сякаш – според невероятната идея на скулптора – веднъж завинаги е направил невъзможно някой друг да сваля шапка пред него самия като пред специално отделена персона. Забележително обаче е и друго: в този парадоксален „поклон” на възрастния човек към неговия народ – въпреки ясното послание на художника – не е допусната съвършено никаква патетика. Ето защо, макар жестът с шапката безспорно да трябва да се изтълкува като „канцлерът-възстановител на Германия сваля шапка пред своя народ”, в него няма нищо уронващо достойнството на която и да било от страните. В пространството между „Св. Апостоли” и оживеното кръстовище почтителни и солидни съграждани – един възрастен от бронз и стотици по-млади и по-стари от плът и кръв, се срещат и се поздравяват като равен с равни…
Минавайки и тази година покрай този удивителен паметник си помислих за огромната разлика между него – безспорния „строител” на следтоталитарна Германия, най-мощната в икономическо отношение страна в Европа – и издигалите се съвсем доскоро в моята страна и на изток от нея бронзови и каменни „Навуходоносори” – „вождове и учители на народа” и на „цялото прогресивно човечество”, чието дело отдавна е прах е пепел.
Замислих се обаче и за нещо друго. За дълбоката разлика между самия канцлер на следвоенна Германия, която той иска и прави „велика”, и един наш съвременник, който също желае „величие” на страната си – президентът на днешна Русия Владимир Путин. Да, както първият, така и днес и вторият са политически лидери, откровено предани на идеята за „величието” на своите държави. Но колко различни са екзистенциално-политическите опори на днешния лидер на „възвисяваща се” Русия и тези на DerAlter („Старикът”) Аденауер. Наглед и двамата възстановяват това „величие” (по-старият след небивалата катастрофа на Втората световна война, днешният – след краха на безумния идеократски „проект” на комунизма) върху консервативни основи (Путиновата партия „Наш дом Россия” се самоопределя като консервативна). Но докато за Путин фундамент на „великото” общество е тежката и доминираща държава – идеолозите му я сравняват с библейското сухоземно чудовище Бегемот, глобално геополитически призвано от съдбата да противостои на също тъй библейското морско чудовище Левиатан (сиреч на меркантилната, океанична, анклавна „империя” на евро-атлантизма); държавата, казвам, която организира с гигантски, протектирани от нея суровинни компании стопанската инициатива на обществото, то за стария католик Аденауер основа на същото общество е семейството. Именно свещената автономия на семейството и решаваната в неговото екзистенциално лоно инициативност е, според Аденауер, гаранция както за креативността, така и за запазването на традициите му. А мястото и формата на солидарността между семействата, на тяхното разумно договаряне и обща почтеност е градската общност, „гражданството” – не като рационалистично конструирана, изкуствено наложена, патетична категория (в духа на революционното френско якобинство), а като естествена форма на обозримо, съвместно труженичество-и-съжителство. Семействата, градските общности – тяхната инициативност и взаимо-договаряне отвътре навън, от дома към общите домове, изгражда обществото, което държавата охранява и пази. Това пък е философията на Аденауер (т. нар. принцип на „субсидиарността”).
По-нататък: Владимир Путин (и цялата кохорта негови идеолози) полагат днес като основа за едно ново възраждане на „Велика Русия” патетичната вяра в особения, уникален характер на руския народ. Никак не е случайно, че от близката предистория „путинизмът” акцептира формации като екзалтирано-националистическия кръг „Памят” (от който започва политическата биография на основния Путинов идеолог Дугин), „Национал-болшевишката партия” на Едуард Лимонов и възродените идеологии от мистико-романтичен тип като „евразийството”. На „унижението” на руснаците след краха на комунизма и разпадането на съветската империя Путин противопоставя възгарянето на мистично-националистични идеологии. Не може да не се забележи колко често (включително от наши, български адепти на путинизма) бива припомнян напоследък (и непрестанно излъскван от романтическата прах) стиха на Тютчев:
Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить:
У ней особенная стать –
В Россию можно только верить.
Стих, в който дълбоко под (простимата) поетическа патетика би трябвало да се забележат тревожните симптоми на едно дръзко хоризонтализиране на религиозната трансценденция („непостижимото за ума” е все пак по вертикала „горе”, а не по „хоризонтала” – на изток от „умопостижимата” Европа). А пък когато нещо различно от умо-непостижимото Божество не се про-умява, то обикновено е не защото въпросното нещо е над-, а защото е под-рационално и „непроумяемостта” му не би трябвало да му прави тогава чест. Да не говорим за постулираната в припомняния стих „верова” природа на нацията. Доколкото „нацията” (или „народността”) по принцип е по-слабо обозрима и затова по-опосредствано, по-„идеологично” екзистенциално обживяема общност – то всяко нейно ценностно фаворизиране в сравнение с по-малките човешки общности представлява обръщане на естествения екзистенциален порядък, като по-скоро руши, отколкото съгражда обществото. Да „обичаш народа си” е доста по-лесно и доста по-малко задължаващо и ако преди това и по-дълбоко от това не си привикнал да обичаш и да се грижиш за семейството, за дома си, ти не си придобил цял ред конкретни добродетели на реалното поведение, които любовта към „народа” не изисква и не създава.
За разлика от патетичната „народо-филия” на Путин, Аденауер (и тук той пряко се е противопоставял на Хитлер) е откровен противник на призоваването на някакъв особен „германски гений”. Твърдят, че дори казвал: „германците са белгийци, обладани от мания за величие” и смятал „прусашката мая” на германското обединение от XIX в. за пагубна и основоположна вина за катастрофите на страната през XX в. Напротив, Der Alter вижда възраждането на Германия в нейното повторно федерализиране, т. е. във връщането й (в нова форма) към мозаечната общност на средновековния „германски свят”, в който всяка „провинция” запазва своите исторически традиции и манталитетните си форми. Аденауер вижда възраждането на обществото на Германия в пряко противоречие с романтическия (а сетне и национал-социалистическия) конструкт за митично-единния Volk и неговия расово определен „гений”.
И ето – тъкмо с този си, бих казал, сурово християнски скептицизъм към етнофилията Аденауер е горещ германски патриот, дори адепт именно за „велика” Германия. Известни са неговите думи в началото на лидерския му път, когато пред съмишлениците си в родния Кьолн чертае следната траектория за страната си: „след пет години (пет години след катастрофата) трябва да възстановим Германия до положението й преди войната, след още пет трябва да я наредим по икономическа мощ до страните-победителки, а след още пет – да я направим най-силната държава в Европа”. И действително към 1960 г. Германия постига тази цел. Само че основата върху която канцлерът се опира е не митичният народен Geist, а домашното огнище. Немците трябва да възстановят домовете си, та като станат господари на домовете си – да организират (за тях) градовете си; като организират пък градовете си, да въздигнат държавата си. Програма, която всеки дом и всяка градска общност именно могат да разберат с ума си (понять умом).
Още по-нататък: известно е че както Аденауер, така и Путин са държавници, които в този свят на модерността декларират убеждението си, че здравината (и даже – величието) на обществото трябва да намери опора в християнството (първият – в противовес на езическите митологии на нацизма, вторият – в противовес на съвременния либерален секуларизъм). Аденауер е католик от стар и многоброен католически род, Путин твърди, че е (по силата на своята руска принадлежност) православен християнин. Забележително обаче е, че Аденауер създава своята партия, с която да възроди Германия – Християн-демократическия съюз (ХДС) като се опира на християнските (прицърковните) общности, общини – на религиозните братства, на чийто етос разчита в изграждането на новата следтоталитарна Германия. Той не „мобилизира” обаче в политическия живот нито католическата църква в Германия като институция, нито протестантските деноминации (като „изконно немски”). Той разчита на вярващите граждани, които трябва да реализират своя християнски етос един с друг и един спрямо друг в „полиса”. Напротив: Путин се опира в своето възраждане на Русия като „велика сила” на църквата именно и преди всичко като институция. В неговата страна, това се свидетелства от мнозина, православното свещенство е започнало да играе ролята на нещо като „духовна полиция”, на „свещено ядро” на „руската идеология”, а пък патриархът и висшата йерархия на РПЦ са инсталирани като „сакрален свод” на новата национална империя. Ако около Путин се мяркат митрополити и хоругви, около Аденауер са били събрани християнски общности.
Но поради тази причина в Германия, далеч след Аденауер – до днес – чертите на едно християнско общество могат да се видят в такива чисто политически феномени като: решителното превалиране на средната класа над свръхбогатите (в Русия след Путин най-често се говори за „олигарсите”); практическата ликвидираност на антагонизма между „труда и капитала” (съпътствал Европа практически до средата на 20 в. и изостряла противопоставянето на лявото и дясното до предел), е заменена от уникалното и именно за Аденауерова Германия „партньорство между труда и капитала”; има изключителен социален комфорт (неприсъщ например на страни като Великобритания) в областта на здравните грижи и болничното лечение.
Най-забележителната разлика между Путин и Аденауер обаче е в интуициите им за характера на силите, който може да осигури на държавите им „величие”.
Не може да не се види, че за Путин характерът на тази сила е неотделим от пространството, от оръжието и от противопоставеността. За Путин Русия просто не може да остане „велика сила”, ако се съсредоточи в себе си. Нейната „независимост” е в пряка връзка с концентрично опасващи я „зони на влияние”, от които не бива да бъде отстъпвано. Ето защо, в най-голяма дълбочина, мисленето на Путин за руската независимост и сила е иманентно евразийско (евро-азиатско). Русия не може да остане „государство”, ако не бъде същевременно „государство-мир”, ако не бъде „Россия-Евразия”. А това изисква непрестанно поддържане на колосално въоръжение. Според (да, консервативните, но специфично консервативни) интуиции на Путин и неговите идеолози силата и независимостта на държавата му произтичат от способността й да вдъхва и поддържа извън себе си страх, а това означава – да живее в режим на противопоставяне, да се поддържа като „полюс” в един непременно „полярен” свят. И макар в официалната доктрина на Путин да се ратува за изграждането на „много-полярен свят” (в противовес на „опитите на САЩ да превърнат света след края на Студената война в едно-полярен”), в реалната си политическа доктрина Путин гради Русия по древната персийска дуалистична схема – гради я като „Ормузд”, иманентно отстояващ на тъмния „Ариман”. И в това отношение руският лидер се връща към много стара и привична за страната му традиция. Защото ако завчера „Ариман” за „Русия-Ормузд” е била „романо-германската (католическа) Европа”, ако до вчера – това бе „светът на капитализма”, на който тя противостоеше като „родината на световния пролетариат”, то днес това е, обобщено казано, „глобалният евроатлантизъм”, „либералният империализъм на Запада”. Без да бъде „полюс” в полярно напрежение, Русия, според путинизма, не може нито да съхрани своето „своеобразие”, нито да остане „велика”.
Известно е, колко различно в това отношение е мисленето на Аденауер. В пряка противоположност на довелата Германия до катастрофа „пруска традиция” да се търси постоянно разширяване на Lebensraum (немското „жизнено пространство”), канцлерът съсредоточава жизнените сили на страната си в нея самата и не просто отказва да мисли Германия в „полярни” категории, но съзнателно снема вековни противопоставяния: това между Франция и Германия за първенство на континента, а сетне и това между „континентализма” и „атлантизма” в Европа, където Германия е противопоставена на Великобритания. Аденауер мисли „велика Германия” в рамките на една Европейска общност, на която той е един от основните строители.
В резултат на всичко това след „икономическото чудо”, Германия на Аденауер вдъхва вече не страх, но – респект. Тя е обозрима и респектираща, не-противопоставена, но пре-изпълнена в себе си. И може би тъкмо защото е сменила интуициите си за „величие”, години по-късно е намерила за подходящо да издигне точно такъв паметник на своя възродител.
Мисля си: ако не бе крайно неприлично да се издигат паметници на живи лидери, какъв ли монумент би издигнала Путинова Русия на своя днешен лидер? Може би, би го изобразила като „летящ с жерави” (както ни бе представен неотдавна в предизвикателна фотосесия). Но Икаровият жест е колкото бляскав, толкова и пагубен. Докато стъпилият здраво на земята, прислонил се до църковния зид и окръжен отвсякъде от съгражданите си Der Alter е естествено стабилен.
Като своята Германия.
