Начало Идеи Гледна точка Аджамии и аджелета
Гледна точка

Аджамии и аджелета

3433

„Ние, другите“ (ИК „Захарий Стоянов“, 2022) на Иван Стоянович излиза за пръв път през 1992 г. в УИ „Св. Климент Охридски“. С керемидено яркочервена корица, дело на художника Иван Кирков, и с една, кажи го, направо масонска пирамида горе в левия ъгъл (гледано фронтално) с око с големи ресници вътре в нея. Върху корицата го няма изписано подзаглавието „Сцени от личния и обществения живот през ХХ век“. 30 години по-късно книгата се появява отново, този път черно-синя на цвят, с образа на Иван Стоянович и обогатена. Съдя за последното по обема: изданието от 1992 г. има само 303 страници, докато новото е 455 – 152 страници повече. Добавени са снимки от семейните архиви, безценни. То и самата книга е безценна, но за съжаление, в онези бурни години на политически промени, когато площадите не опустяваха, книгата преминава безшумно. По думите на издателите: „Комай се загуби сред заглавията на избухналата демокрация“. Нищо чудно, че се е загубила – тогава публиката не търсеше книги, търсеше вестници. Нароиха се такъв рояк, човек не можеше да им смогне. Помня себе си как чаках на дълга опашка в Бургас за първия брой на „Демокрация“ („Блажени години, свободата бе на ход!…“), помня и един приятел, който се усети навреме и тръгна да събира първите броеве на вестници и списания. В колекцията му днес – стотици. Та за книги кой ще го грее през ония пламнали (пламнали като Партиен дом) години на 90-те, хеле пък от български автор и то – това няма как да не отчетем – в очите на масовия зрител свързан с предишния режим. Коментар от Фейсбук: „Дисидент! Нали така им викаха на разрешените от властта бунтари… Явно стояновичите виреят при всички власти“… Убеждението е: ама след като го гледаме тоя през седмица, през две във „Всяка неделя“ при Кеворк Кеворкян, ако и да е един от най-свежите и оригинални филмови критици на България – няма какво да го слушаме и да му се връзваме, ние сме вече обръгнали и сме за волеизявление и демокрация: „Кой не скача е червен!“, „45 години стигат!“ и всякакви там лековерни слогани…

Аджамийска ни работа, фасулковци… Защото ако бяхме имали очи да виждаме, уши да чуваме, ръце да докосваме, нос да помиришем и уста да вкусим, нямаше може би да я свършим с прехода като кучето на нивата. За което сами сме си виновни, отминавайки с презрение и пренебрежение книга, носеща достатъчно красноречивото и обещаващо заглавие „Ние, другите“. Защото тия други са наистина други – абсолютно други на тайфата от другари и каскетаджии; заредени са с много мъдрост, с много поука, с много опитност: „Не питай старило, питай патило!“. Какво само струват думите на Иван Стоянович-Аджелето, промълвени на смъртния му одър, че си отива за себе си спокоен, пък тия след него да му мислят. Или пак от него изречено: „Болният се в леглото ибе… няма да го чакаш да оздравей. Я оздравей, я не. Може и да умре. Може да се разкандардише. Може и на друг да даде. Качваш се на леглото и го ибеш. Туйто“. Да бяхме го тогаз прочели, нямаше да се правим толкоз на мили и драги учтивчовци и да им се умилкваме на комунистите – уж перестройчици. Желю Желев: „Ние по друг начин си представяме натиска, който наистина трябва да се оказва за демократични реформи, но ние го разбираме и като един също така културен, демократичен диалог с представителите на БКП, особено с онези хора, които действително се ангажират да правят демократични реформи в нашата страна“ – от това по-голяма заблуда, здраве му кажи! Обратно е трябвало – както още бяха болни и в леглото, че да видят те… И аз донякъде мога да си представя защо художникът Георги Кирков е решил корицата на първото издание на книгата на Иван Стоянович да бъде обагрена толкова яркочервена: 1) червеният цвят е – това всички го знаят, най-откроим за окото, тоест не може да не бъде забелязан. А забележиш ли го, все може и да посегнеш към книгата; 2) едно вероятно подсъзнателно убеждение на художника е било в съответствие с поговорката: „Клин клин избива“. С други думи, посегни към червеното, за да се справиш с червените. То и окото е за това, ама нашите в ония времена – незрящи; 3) накрая, яркото червено безспорно е аналог на ярката личност на Иван Стоянович – всеки, който го е познавал, ще потвърди това; всеки, който прочете книгата, ще узнае това. И ще бъде очарован от неговата толкова различна и инаква ярка другост…

Той сам се определя така – „Ние, другите“. „Ние, другите“ са всъщност „бившите хора“ – термин, който благодарение на проф. Вили Лилков, на журналиста Христо Христов, на историците Евелина Келбечева и Мартин Иванов, на независимия изследовател Борислав Скорчев навлезе трайно в научния речник, описващ тоталитарна България. Но това е термин, изработен не от тях, а от Държавна сигурност и в себе си той съдържа една отвратителна смес от високомерие, антипатия и ненавист, с които са били „възнаграждавани“ потомците на някогашните „Строители на съвременна България“ (какъвто безспорно е бил Иван Стоянович-Аджелето). Неговият внук Иван Стоянович е открил по-точната квалификация – другите, „ние, другите“. По-точна, защото колкото и тези хора да са се вписвали във всекидневния живот на социалистическото общество, те: 1) никога не са били докрай приети от него; 2) винаги са стояли малко встрани – на чорчик, на верев. Те може там да са живеели, действали, работели, любили, забавлявали, но всичко около тях им е било несвойствено, защото те – те са другите. Както е друг зехтинът във вода – стои на повърхността и не ще и не ще да се забърка с нея. В книгата „Ние, другите“ това е изразено така: „През останалото време главно ни затискаха и пришпорваха, не беше до мислене, беше до оцеляване. И ако оцелееш – как да се съхраниш“. Не да играеш по тяхната свирка, своя да си издялкаш…

Иван Стоянович му е намерил цаката – правиш се на Том Сойер. Не на Чук и Гек, още по-малко на Тимур и неговата команда, за овчарчето Калитко да не говорим, ами на онзи американски хлапак от Средния Запад, щата Мисури, който още преди Дейл Карнеги се е научил как като му дадат лимон, да си направи лимонада. Тоест не да се вайкаш и кахъриш, а да откриеш удачния начин, благодарение на който да изживееш живота си пълноценно, с радост и сърдечност. И този начин се нарича не иначе, а ирония. Ирония, смях и веселба: „Ние, другите, можехме да издържим само ако иронизираме действителността, хипертрофираме безумните колхозни частушки, например от рода на „И няма край, и няма край нашир и длъж…“ или „Три слънца в небето греят: Сталин, Тито, Димитров“. С тънък смехотворен патос се рецитираше правителственият поет Николай Зидаров: „Днес Берлин е разделен на зони, на две е днеска разделен Берлин – на Изток цъфналите клони, на Запад пушек и барутен дим…“ […] А ние пеехме с пълно гърло, на няколко гласа, рецитирахме внушително, талантливо и умирахме от смях в тая гавра, която ни предлага някакъв излаз от мракобесието“. Да си боядисваш оградата в черно не е приятно занимание, по-скоро е горчиво, но ако си достатъчно умен, винаги можеш да превърнеш горчивината в сладост. Иван Стоянович го е правил, „другите“ са го правили и са оцелявали…

Това е едната поука от тази книга, която – непрочели навремето, се налага да четем внимателно днес, след дъжд качулка. Втората е сякаш още по-важна, ще цитирам майката на Иван Стоянович – думи, казани по време на евакуация: „Ето тука, дечица, се оженихме с баща ви – точно в такава снежна зима. И спазихме, доколкото можахме, обичаите. У нас винаги сме искали да запазим обичаите. Пазете ги и вие…“ Обичаи, традиции – един род, един народ не могат без тях. Но не сляпо, не буквалистки и с безмозъчно подражание, а творчески, „доколкото можем“. „Защото – продължава мисълта на своята майка Иван Стоянович – една постна сарма, един ошав и едно окаждане за здраве на стаите по Бъдни вечер, макар с тамянов въглен например, не е религия, не е мистика, не е снобизъм, не е политически инат. Така се пазят здравите неща, истинските, искрените пожелания за здраве, за продължение на любов, род, нация, за живота на един народ, който трябва да знае защо не трябва да убива, да краде, да прелюбодейства, да лъже“. Тъкмо тези „здрави неща“ са онзи фундамент, стъпили на който ще спрем да врещим „Камъните падат“ и да се прехласваме по Лейди Гергана, а ще се възхищаваме от рапсодия „Вардар“ и разказваческото майсторство на Йордан Йовков. Тоест тези традиции създават и укрепват култура – онази култура, която ще ни предпази от фанфаронщина, подлизурщина и пошлотия. И благодарение на която семейството ще е наистина първична клетка на обществото, съграждаща го здраво, сърцато, без нащърбеност и дупки. Общество на аджелета, не на аджамии…

„Вглеждам се в портретите на дядо Иван, леля Жана, чичо Сава, баща ми, мама… май са съгласни“. Време е в тези потрети, както и в портретите на нашите предци, да се вгледаме и ние. И да подирим смирено съгласието им както и Иван Стоянович го е подирил… Че да заприличаме и ние на неговите „ние, другите“, които са истинските, автентичните, неустрашимите; „устойчивите, постоянните и честните“…

Които са „равновесието“. На живота равновесието…  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора