Павле, ти си дългогодишен председател на Българската соколарска асоциация (Българска асоциация за запазване на грабливите птици – sokolarstvo.eu / falconrybg.eu). Миналата година отбелязахте 20-годишен юбилей от създаването ѝ, а тази, 2022 г., празнувате 20 години като член на Международната соколарска асоциация (IAF). Тези юбилеи ознаменуват и десетилетна активна дейност. В какво се изразява тя?
Здрасти, Дидо. За мен е удоволствие да бъда интервюиран от теб.
Зад тези две десетилетия официална активност стоят общо над 35 години лично профилиране в материята. Също така нелекото изнамиране на онези двуноги брилянти и нелесното им убеждаване да излязат от сенките и да се влеят в редовете на Българската соколарска асоциация, а пък вече, станали веднъж част от нашата Асоциация, да бъдат вкарани в най-подходящите за тях и техния „профил“ дейности, така щото да се „облагодетелстваме“ и ние, и обществото от тяхната експертност и да ги насочим към решаване на задачи от техният „калибър“.
Още предмет на нашата работа през годините е част откривателство, част изследване и съхраняване на информацията, която касае древното българско соколарство и неговите адепти. Тези юбилеи напомнят също така и за нашата неуморна, но Сизифова работа, която сме принудени да вършим, защото наред с приятните занимания има и немалко неприятни задължения и битки, които се налага да водим и да отстояваме.
Освен това тези юбилеи ознаменуват един дълъг цикъл на непрестанни устреми, падания, но и ставания, които през годините са предопределили нашия пионерен статут, а също нашата функция и дейност в света на българското, а и на световното соколарство. Защото немалко хора са се облагодетелствали (в добрия смисъл на думата) от нашата логистична и лобистична активност.
Слава Богу, в нашите редици има изключително кадърни и сърцати ентусиасти, които са и експерти. И те безвъзмездно помагат на каузата, без да се обезсърчават, без да падат духом, като така пък укрепваме и вътрешните връзки помежду си, а това е предпоставка да се мобилизираме и подкрепим за поредното „сражение“.
Тези юбилеи са също така изстрадани от всеки от лоялните членовете на Българската соколарска асоциация, защото ние приемаме нашата дейност и работата по узаконяване на българското соколарство твърде вътрешно, твърде лично. Те са и напомняне за трезвостта, с която трябва да се отнасяме към съвременните събития, част от които са „изстреляни“ от родни „експерти“ с цел унищожение на наченките.
В едно твое интервю за пореден път подчертаваш, че единствено на Северния и на Южния полюс и в България соколарството, този древен благороден занаят, който се е практикувал по нашите земи още от траките отпреди Рождество Христово, не е разрешено. Защо продължава тази нелепица? Лобито на природозащитниците ли ви слага прът в колелото или причините са по-комплексни?
Колко хубаво го казваш – „нелепица“. За теб, като човек, който наблюдава и описва процесите отстрани, звучи нелепо, а представяш ли си какво е за нас, които сме се потопили в дебрите на това древно ловно изкуство, знаем немалко от тънкостите му, ежедневно общуваме с колеги от различни държави по света, където соколарството е узаконено и „сверяваме часовника си“. Представящ ли си какви малоумни глупости от знайни и незнайни „родни“ еколози сме принуден да слушаме за това как „българинът не бил узрял за узаконено соколарство“, как „щели да се взимат птици от природата“ или как щели да „пострадат местните популации на хищните птици“ и др. такива подобни абсурди?!
Нашата малка прекрасна България е страна на „нелепиците“. На повечето ръководни места са хора, които нямат управленски качества. На по-ниско ниво никой от държавния апарат и държавните структури, свързани с взимане на административни решения, не отговаря за действията си над подписа си. Държавната администрация (както и политическият живот на страната) се е превърнала в инкубатор на властитутки, които безнаказано предприемат безумни решения и осъществяват пагубни политики за нацията и природата ни, а всеки от тях се е затворил в своето професионално нехайство, без това да му се отрази на регулярното прибиране на парсата.
Оттук същите тези хора, немалка част от които са и на „хранилка“ от зеления октопод, са поставени да „регулират“ и нас, соколарите. И представи си следната ситуация – хората, които ежегодно прибират по над 150 млн. евро за всевъзможни абсурдни проекти, са същите тези хора, които дават своето „експертно“ мнение и/или контролират мнението на „експертите“ от съответните министерства. Което е също пълен абсурд. Зад нас не стои Министерството на земеделието и храните, което би трябвало да застане като институция, запозната с темата и регулираща лова. Ние сме оставени на самотек, без постоянна подкрепа и се налага да вадим лични козове, само и само да се крепим на повърхността.
И тъй като сме малък враг, лесен за „справяне“ и манипулация, да докажеш, че се бориш с нас и успяваш е не само много лесно, но и отчетно благодатно. А това, както знаем, води до още по-лесно оправданото взимане (под някаква форма) на 30-те европейски сребърника.
Българските зелени охотно се превърнаха в европейския слугинаж, услужливо изпълнявайки изпратените депеши с абсурдни уродливи указания, като така си запазиха място на хранилката. И всъщност Юда умира и пропада в ада.
Имах рядкото удоволствие да направя навремето репортаж за теб и твоите соколи във вестника, в който работех. Впечатленията ми оттогава ми помогнаха да напиша разказа „Градче на име Мендосино“, който впоследствие бе филмиран от режисьора Мартин Дангов под заглавие „Ден за свиждане“. В него ти и сокола Туюк Кисийн играхте себе си. Как посрещна това предизвикателство, как се почувства, докато играеше себе си?
Дидо, няма как да се почувствам по-различно от радостен и признателен от това, че реши да напишеш не само материал, но и разказ за моята прима и мен. Това е чест, която рядко се случва, и аз се старая да съхраня чувството, защото такива бисери осмислят дългогодишни битки като тази за узаконяване на българското соколарство.
Живеейки в света, винаги се опитвам, доколкото ми позволяват силите, да съм съпричастен към една или друга съдба и да дам своята лепта. Разбира се, със своята присъща артистичност не беше трудно да изиграя себе си. Туюк (лека ѝ пръст), както винаги беше неотразима. Дори вложихме нещо свое, подавайки предварително закрепено от вътрешната страна на едното ѝ крило перо на актьора, който играеше болното момче. Туюк беше върхът.
„Градче на име Мендосино“ ми е с много близък сюжет. Защото касае нашата народопсихология, касае междуличностните отношения и всеки персонаж е ярък образ от тази реалност, в която живеем – сурови, истински, някои правдиви и въпреки трудностите позитивни, други отричащи и живеещи в мъглата от собствена самодостатъчност, обвити от тъмни спомени, трети чисти и хвърковати, достигнали до предела, до смъртта, където става единението с вечността.
Прочетох във ФБ много трогателен текст от теб по повод един месец от кончината на богослова д-р Дарин Алексиев, твой шурей и както го определяш още – брат и приятел, и даскал, и ментор, и коректив… И дори ще ти поискам разрешение да публикувам текста ти за него като ПРИЛОЖЕНИЕ след интервюто, за да си спомним отново за този човек. Но разкажи сега – как стигна вярата до теб или по-скоро, как стигна ти до нея? И още един въпрос – какво ти говорят птиците за нея, за вярата?
Дарин беше човекът, който ме изведе на пътя на Православието. На тази неугасваща истинска вяра, която успя, дори и в най-тъмните моменти от нашето петвековно поробено минало или по-скорошния не по-малко пагубен 45-годишен гнет, да съхрани нашата историческа идентичност – нашата вяра в Господ, вярата на хановете ни, царете ни, дедите ни. Тази вяра, която е давала сила на цели държави и е запазила до наши дни безценното ни минало като памет за настояще и бъдеще, от което ние да се поучим. Именно тази Вяра ни е дала практически уроци и куп решения на много въпроси и проблеми, от които властимащи да се поучат и следват, но които за съжаление в днешно време подминават с лека ръка, без да осъзнават нейната сила, нейната мощ.
И както във Витезда разслабленият казал „Човек си нямам, Господи“, така Дарин се яви като светлинка в духовния мрак, в който бях изпаднал и ме дари със сили, които ми помогнаха да се преборя със себе си. И да започна да крача смело и сигурно, без да изложа Господ. Той ми показа каква трябва да е посоката и какво е нужно за това. Пътят, разбира се, е мой, но Господ, чрез Дарин, ми го показа. Той и моята съпруга бяха хората, които ме подкрепиха в това да се запиша в Софийската духовна семинария. А там прекарах едни от най-уникалните и прекрасни мигове в съзнателния си живот. Запознах се с хора и узнах за събития, които са чужди за непосветените. Много тайни там станаха явни.
А птиците, ами те са просто преходът към един по-високоскроен, сложен и извисен Небесен Иерусалим, към който всички се стремим и бленуваме неговото вечно съзерцаване.
Постоянно провеждаш демонстрации пред деца и ученици, придружен поне от един сокол. (Не знам дали тази практика остана в сила и по време на пандемията.) Но все едно – как ще опишеш детските очи след срещата с дивата природа в класната стая?
Най-чистата, най-невинната и най-искрената, но и най-показателната/взискателната аудитория за това, дали едно или друго нещо е интересно и занимателно, е именно детската.
До момента не съм разпознал изкуственост в реакцията на малкия човек. Те винаги са спонтанни, истински. Винаги са емоционални и никога сухи и индиферентни. Не можеш да видиш прикрита емоция. Всичко е там, наяве и в изобилие.
Затова детската аудитория е най-трудна за манипулация и най-добрият детектор за правилност.
Да отбележа и друго. Всеки, който се занимава с такива, че и други дейности, е обречен на неуспех, ако до него няма половинка, която да го подкрепя, съветва, коригира и дори укорява при нужда. Защото колкото и многопрофилен да е един човек, колкото и интереси да има, му трябва „верен филтър“ или „компас“, който да му каже кога да спре, къде да обърне внимание, какво да остави и към какво да насочи усилията си. А въпрос на мъжество е да приложиш усилие и да загърбиш всичко, което не искаш, но знаеш подсъзнателно, че така трябва.
Аз имам такъв човек, който се оказа моят най-голям подарък от Господ – моята прекрасна съпруга. И пак, така се случи, че преди 21 години соколарството бе това, което ни събра.
Съдби човешки Богу подвластни.
* * *
ПРИЛОЖЕНИЕ
Помен за д-р Дарин Алексиев
Павел Якимов
На 18-и декември 2021 г. изпратих своя брат в Христа, моя шурей и много близък до сърцето ми човек, когото обичах – Дарето – или както всички го знаеха, богослова д-р Дарин Алексиев. Той ми беше и брат, и приятел, и даскал и ментор, и коректив…
Всеки от нас има някакъв спомен за него. Моите са много. Той беше весел, забавен, лъчезарен, но през годните стана и сериозен, тъжен. Беше правдив, честен, беше истински човек.
Българското богословие загуби най-ревностния свой стожер, защитник и радетел за чисто Православие, недокоснато от съвременното новобогословие и така опасния модернизъм.
Дарин обичаше Господ и Майка Богородица. Непрестанно изучаваше творенията на светите отци и се трогваше от живота и трудовете им.
Беше изключително благодатен автор и издател на разнообразни, но верни на Истиннаго Бога книги и дори за момент не направи компромис с вярата си и с това, което преподаваше.
Той беше неизчерпаем извор за жадните за знания и правдивост. Той бе осевата линия по време на гъста мъгла, която лукаво застрашава да скрие истината в хоризонта.
Чисто по християнски, за да се изпълни всяка правда, на всеки и по всяко време оказваше братска помощ. Извиняваше грешките на хората и се застъпваше за тях. Строг и взискателен към бъдещите богослови и духовници. Но също така справедлив и истински.
Преподаваше с любов и вливаше в младите или закърнели мозъци величието и силата на Православието. Даваше и раздаваше знанието за Истината и как То да бъде бранено.
Възпита няколко поколения православни християни, които да обичат Бога и да търсят истината. Даде правилната насока и плодовете не закъсняха.
Г-н Алексиев, както го познавахме от Софийската духовна семинария, си отиде от този свят примирен и простил на онази шепа лицемери, които през годините го обиждаха, одумваха, спъваха и крадяха. А Бог и тук не го остави, а му въздаде.
И за да види човек, макар и малка частица от това как Дарин беше живял, трябва само да хвърли бегъл поглед на опелото му – да види как бе изпратен.
Всички ние, които непрестанно се обогатявахме от неговото присъствие или труд, благодатния труд на Божията нива, дойдохме да се простим. Духовници от висшия клир, свещеници, ученици, преподаватели, колеги, приятели, близки… толкова много хора. Във всяка една от тези и още много други души и сърца Дарин Алексиев беше оставил дълбока запомняща се следа, с която по-късно да има силите да понесе кръста и да извиси вярата до небесата.
Да си призная, мислех си, че познавах него и живота му. Както се оказа обаче, съм се лъгал. Като истински Христов ученик той бе избрал тих, таен живот, изпълнен с добротворство и милосърдие. Живееше с мисъл за другите.
Оказа се, че без да подозирам съм живял с „мъж съвършен“ – „истински израилтянин, у когото няма лукавство“. Човек, който точно по библейски бе вършел и помагал на много хора и както св. ап. Матей пише: „лявата ти ръка да не знае, какво прави дясната“, така и Дарин бе вършел добрини в тишина и далеч от хорското внимание и суетно любопитство.
Дарин запали пламъка на вярата в стотици неофити. Беше отклонил от погрешния път и върнал в правата вяра много, бе дал смисъл на толкова души, целейки да вдъхне вяра и мъжество, следвайки написаното, за „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата“, а да поемем по пътя на Истинното учение, това на Едната Света Вселенска и Апостолска Църква.
… Толкова много въпроси имах, които така и не успях да му задам… А исках…!
Братя и сестри, всеки ден е изпитание за нас. Чума се шири навред, а ние като обезумели пируваме сякаш нищо друго няма значение. Всеки ден се преброяваме и оставаме все по-малко, но „не бой се, малко стадо“. Ценете отците и учителите на Църквата, не ги забравяйте, ценете близките си, молете се за тях. Защото колкото време ги има, толкова и нас ще има.
А Дарин… Дарин просто събра в шепа живота си и го сподели с всички нас. Той бе и още е тихият пример за всекиго.
Моля всеки от вас, който познаваше или не познаваше моя родственик Дарин, умолявам ви коленопреклонно, помолете се за неговата душа. Моля ви, споменавайте го в молитвите си така: „Упокой Господи душата на своя раб Дарин“.
И бъдете сигурни, че Господ ще ви въздаде за стореното добро.
Сбогом, братко мой! Винаги ще те обичам и както ти ме учеше, ще се стремя с Божия помощ да опазя вярата си чиста.
Бог да упокои душата ти и да я всели в Небесните Свои селения, в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.
Дано да се видим пак, братле!!!
Богу Нашему слава. Амин!
18 януари 2022 г., ФБ
