Като режисьор поставих пиесата през този сезон, както смятам, че самият Сартр би искал да бъде поставена – чисто, „бързо и жестоко“, без сантимент, без отвъдна опоетизация, без привнасяне и илюстриране на смисли, а като просто случване…

„Адът – това са другите“ е реплика на Жосеф Гарсен – герой от пиесата на Жан-Пол Сартр „При закрити врати“. Репликата се произнася на финала като прозрение, дошло в резултат на протеклото действие. А какво е то?

Един мъж и две жени умират и попадат в ада, където ще останат в тази конфигурация завинаги. Не се познават помежду си. Мястото е стая. Има Прислужник, който ги въвежда там, без да им дава подробни обяснения, по-скоро отговаря на конкретни въпроси, свързани с обстановката, и се оттегля с пожеланието „всичко най-хубаво“. Героите бързо установяват, че изпълнението на присъдата е в собствените им ръце, те самите ще бъдат палачи един на друг – няма казани, няма дяволи. А ще се измъчват просто защото непрекъснато ще се гледат и слушат, като всеки неизбежно ще преценява, оценява и съди другия. Опитът да си помагат, да се разбират, да си съчувстват и да се обичат, рано-рано се разобличава като наивен, защото характерите им, убежденията им, историите им, претенциите им няма как да се хармонизират.

Сартр определя собствената си драматургия като „ситуационна“, „бърза и жестока“, без дълбочина и разработени образи, регистрираща кратка завръзка и кулминация в действията на герои, поставени при определени крайни обстоятелства. От една страна – обстоятелствата в „При закрити врати“ са подбрани, по признанията на самия автор, с оглед на конкретната конюнктура – окупирана Франция по време на Втората световна война, необходимо е да се напише текст, който да може да се изпълнява от определен брой актьори в домашни условия, с драматургичен претекст те да остават непроменени. От друга страна – разказът подкрепя екзистенциалистка философска теория, лансирана от Сартр в същия период. Наистина изглежда така, сякаш тезата „Адът – това са другите“ е била причината да се изгради сюжет, който буквално я доказва. В този смисъл пиесата, чието действие се развива в отвъдното, няма за цел да прогнозира как е там, а да въплъти възглед, свързан с феномена на тукашното.

Възгледът е този, че в едно съществуване, предхождащо същността, въобще разгръщащо се в нейното отсъствие, човек, оставен на себе си, преживява света без самооценка, без рефлексия – като естествено влечение към наличните възможности. Едва появяването на другия до теб, на неговия поглед, взрян в теб, предизвиква рефлексия – аз започвам да се виждам, защото друг ме вижда. Чистият неосъзнат субект се превръща в обект с определени характеристики в очите на другия. Това води до конституирането на мен самия извън мен, от другия – аз съм аз като референция за другия и съзнавам себе си като бягащ от себе си.

Това състояние поставя под напрежение упражняването на иначе изначалната екзистенциална свобода на самопределянето, която би трябвало да е безусловна – след като няма предзададена същност, не може да има пречка пред индивидуалния избор. Но другият е пречка, и то вечна пречка, дори не като актуално, а като виртуално присъствие. Защото ти не си такъв, какъвто решиш да бъдеш, а какъвто си според него. Тази вечна и адска като насилие върху чистия субект обвързаност Сартр илюстрира много точно с окончателността на смъртта. За да изясни доколко непроменимо е установеното отношение между аз и другия, той го разполага в отвъдната безкрайност.  

Затова в пиесата „При закрити врати“ след умирането животът продължава без мистично измерение. Няма нищо странно освен известни ограничения – на битовата среда, на компанията, на възможностите. Тези ограничения са новото, но то напомня на ситуации, които героите са преживявали и преди. Гарсен още в самото начало казва, че е попадал в подобни обстоятелства, Естел – че все едно е на новогодишното събиране у леля си, Инес пита пускат ли да се излиза и говори така, сякаш е призована в съда да даде показания. Разбира се, и тримата са наясно, че са умрели и положението им е различно от всичко познато досега, но няма събития, които да подкрепят неговата изключителност, няма невиждани гледки, нечувани звуци, битийни метаморфози и така – житейската инерция продължава с пълна сила.

Единствената особеност може да се открие в интензивността и скоростта, с която в ада героите отново преминават през перипетиите на живота – в рамките на час и нещо помежду им се установяват отношения, пораждащи психологически процеси, които иначе обхващат дълги периоди от време. Те казват „колко бързо тече животът на земята“, защото техните минути се равняват на изминали месеци там, но всъщност е обратно. Там е дълго и бавно, а поставени под друг режим на новото място, мислите превръщат онова траене в сбита информация, която мигновено се обработва. Животът след смъртта се превръща в постоянна равносметка, в нещо, което не може повече да те обземе, а ти оставаш на дистанция и непрекъснато го разглеждаш оценъчно като цялостен проблем.

Общуването между Гарсен, Инес и Естел влиза в коловозите, по които всеки се е движил и приживе, минава се през отблъскване и привличане, през жестове, мотивирани от интелектуални нагласи и физиологически нагони, но така или иначе героите не могат да установят същински контакт. Няма как да повярват на себе си и да се потопят в случващото се, защото вече съвсем ясно им се разкрива неговата безпочвеност, безперспективност, безвкусност, която – докато са били живи – е оставала скрита или поне не толкова явна. Краят на живота е неговото дискредитиране, което включва и отпадането на очакването, че след него има нещо по-различно. Същото е, но е безкрайно. Прислужникът, който би могъл да бъде представител на едно по-висше знание, не е предизвикан в това свое потенциално качество. От него не се изисква разяснение на смисъла, а точно както в съвремието, героите приемат религиозната му позиция като обслужваща светските нужди – така сякаш задаването на други въпроси е безпредметно, отговор няма да има, защото няма.     

Това е положение, което оглежда напълно екзистенциалистката философия. В тази пиеса тя се случва. Смъртта е метафора на отделеността от съществуването, която връхлита човек, докато е още жив, и той губи хармоничната естественост на интегрираното живеене. Това живеене е сън, а екзистенциализмът оповестява пробуждането, отварянето на очите за действителността, в която отсъстват предварителни разумни основания и реална утеха. Затова Прислужникът още с влизането информира, че тук никога не се спи, а на финала Гарсен възкликва – „завинаги с отворени очи!“. Отворени очи за съществуването, в което няма план и цел, но за сметка на това собственото ти състояние, разбирането и приемането на „себе си“ зависят от другите. Ад.

Малко по-късно в „Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр се опитва да „стопли“ иначе ужасяващо студения възглед, като обосновава чувството за отговорност, което снабдява с морален патос иначе отчаяно абсурдния живот. Човек е обречен на свобода, той е такъв, какъвто реши да бъде, и точно поради тази причина става отговорен за това, което е, и за всички останали хора, доколкото той самият е техен еталон. В този ред на мисли другият, който непременно трябва да потвърди валидността на направения избор, може да съдейства за изграждането на собствената ти съвест. Процесът е мъчителен и нееднопосочен, прилича на непрекъснато пребиваване именно в чистилището, но набавя усещане за смислена посока, макар такава, общо взето, да не съществува. Пиесата „При закрити врати“ оставя героите си в моментно умиротворение, репликата „Адът – това са другите“ е изречена меко, със светла иронична нотка. След това героите за пореден път си казват, че ще бъдат заедно безкрайно и избухват в смях.

Като режисьор поставих пиесата през този сезон, както смятам, че самият Сартр би искал да бъде поставена – чисто, „бързо и жестоко“, без сантимент, без отвъдна опоетизация, без привнасяне и илюстриране на смисли, а като просто случване, в което действията са конкретни, а сериозността сама се подиграва на себе си, защото няма основания да си повярва. „Не съм очаквала да гледам толкова жалка комедия“, казва една от героините, докато наблюдава другите двама. Искаше ми се текстът да се появи отново в този момент на остро политическо противопоставяне – локално и глобално, за да бъдат припомнени базисните проблеми с другия. Защото не е лошо да се вземе предвид едно по-всеобхватно виждане за условията на човешкото съществуване, което ни казва, че сблъсъците няма да имат край и точно поради тази причина освирепяването в преследването на победата е излишно, даже направо смешно до абсурд.

Представлението се играе на камерна сцена с ограничен брой зрителски места. Ще го гледат малко хора, а ми се ще много повече да помислят по въпроса. Затова и пиша.

______________________

Превод: Мария Коева
Режисьор: Стоян Радев
Сценография: Никола Тороманов
Музика: Емилиян Гацов
Хореография: Теодора Попова
Фотограф: Павел Червенков
Фотографие – спектакъл: Стефан Н. Щерев
Участват: Мариана Жикич, Виттория Николова, Йордан Ръсин
Театър Възраждане