„Въпрос на оцеляване“, Маламир Николов, издателство Scribens, София, 2021 г.

Прочетох книгата на Маламир Николов две години след издаването ѝ. И съжалих за този закъснял прочит, иначе бих я откроила като събитие сред книжната продукция на 2021 година. С „Въпрос на оцеляване“ авторът прави сериозна заявка за ярко присъствие в стихотворната ни поетика. Книгата се отличава рязко с оригиналността и смелостта си сред съвременното поетическо многогласие. В нея Маламир Николов поставя – авторът е публикувал 21 стихотворения на 58 страници – знакови екзистенциални въпроси.

Как се учим на чувствата? Как прохождаме в тях? Вероятно като несигурното прохождане на детето и първите му несмели стъпки по земята? Както детето опознава с всяка крачка видимото пространство, напредвайки стъпка по стъпка, така и ние овладяваме постепенно и последователно и духовното, и душевното пространство на чувствата. А после ги превръщаме в първи срички и думи. Защото словото е, което вдъхва живот на чувствата на вътрешната ни душевна сцена. Тази азбука на чувствата начева с буквите на нашите тактилни усети. Детето опознава първо своето тяло. То няма още усещане за не-мен, за заобикалящите го обекти.

Неслучайно бащата на психодрамата Якоб Леви Морено говори за Първа вселенска идентичност. Той визира чувството за слятост на детето с всичко заобикалящо го, с вселената.

Затова бих нарекла първата поетична книга на Маламир Николов „Азбука на чувствата“. Самото заглавие на стихосбирката – „Въпрос на оцеляване“, е заявено с категоричност, с тревога и известно напрежение, с опозиция и дори в някаква степен с овладяна агресия. И, както ще видим, четейки стиховете му, авторът не се побоява да нарича нещата от живота с истинските им имена. Но… и тук има едно „но“ – безпощадността на белезите от съприкосновението подсеща за ранимостта. За деликатността и спотаената нежност. Бих казала: недоизказана нежност.

Ето ги първите усети от съприкосновението на детето със света:

Едва ходя.
Земята е по-близо, отколкото таванът.
Стените са бели петна –
варта е заличила всичко
преди мене. 

Бъркам в пелената:
рисувам слънца, къщи, дървета –
почти
като с кал
по скалите,
така,
както са го правили първите
в пещерата.

(„Ранни спомени“)

В детството сме най-близо до несъзнаваното и до нашия праотец от зората на човечеството. В тези стихове на Маламир Николов си дават среща атавизмът и вселенското светоусещане. Детето е същият този творец, който рисува света в пещерите – опознава го и го овладява наред със страховете и фантазиите си. Всичко това идва и от сънищата и ние не знаем доколко те са живи или мъртви. Според цивилизационните открития онтогенезата повтаря филогенезата. И това става с порастването на всеки от нас. Затова можем да говорим за „спомени от бъдещето“.

Постепенно „малкият човек“ (израз на Зигмунд Фройд) превзема със сетивата си вкуса, мириса, формите и лицата в пространството.

В своето революционно произведение от 1905 г. „Детската сексуалност“ Фройд постулира и изследва трите етапа, през които минава детската сексуалност: орална, анална и фалическа. Преминавайки през тези етапи, детето се фиксира последователно върху съответните места от своето тяло и опознава през тази фиксация както тялото и чувствата си, така и света наоколо. Пораствайки по-нататък, ние отново ще се върнем към себе си, но вече „ще се върне нещо друго“. Тези сакрални мигове няма да са вече никога същите.

Маламир Николов ни показва в поетична форма и по своему емпирично любопитството, спонтанността и креативността на детето при съприкосновението му със света. Показва ни как този непосредствен опит, който е и въпрос на оцеляване, се трансформира в душевност и чувства: умът откриваше, / душата припознаваше… И изведнъж – край. Болката стана / нещо естествено.

Така човек постепенно научава, че всяка инициация е свързана и с известна болка. В книгата си „5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) Зигмунд Фройд пише: „… нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“.

Поезията на Маламир Николов се отличава с нестандартни обрати на мисълта-слово и чувствата. Поантата винаги изненадва с образи, съчетаващи привидно несъчетаеми неща, напомнящи контрастната изразителност на оксиморона: светлината, която те предава отново, фасовете на безименните демони, пробиващи още девствената плът, гилотини и капани…

Гротескността е също елемент от поетичната тъкан на тези творби, те са населявани от сатири и жрици, които къпят протагониста в противните си лиги, а кръвта се превръща във вино от кошмари.

И после най-неочаквано стихът ще затвори в своята черупка спомена за топлата майчина кърма и падащия кичур коса, за неговото нежно докосване като от боровинкови листа. Поетичните образи препращат сякаш към картините на старите фламандски майстори. Връщат ни към най-свидното, толкова крехко и неповторимо, към най-неамбивалентната връзка – връзката между майката и детето, между майката и сина.

Поетичната вселена на Маламир Николов е заредена с безброй усети и чувства, които авторът успява да овладее и подреди в стройна и изкусна стихотворна форма. Поетът реди стихотворната реч с умението на творец, който има какво ново да каже на света и го казва по един изключително експресивен начин. Съзнателното „оварваряване“ на изказа се редува с томителна нежност и финес, а словото добива сила, която рядко е присъща на дебютна книга.

Засях очите си в цветовете,
Засях устните си в кървави целувки,
Засях ръцете и сълзите си,
Засях езика и потта си…       

Сякаш поетът вгражда по езическия обичай своя духовен ръст и сянката си в кулата от чувства и слово, която съзижда. Това е поезия разпознаваема, проникваща в психичните дълбини и пластове, поезия многоцветна и нюансирана. Маламир Николов ни припомня, че и нараненият наранява, а насилникът също е бил жертва на насилие. По стиховете му може да се напише задълбочен психоаналитичен трактат. Самата стихосбирка е своеобразна психограма на детството, порастването и възмъжаването.

Този млад поет не се страхува от разголването, от дисекцията на чувствата, от аутопсията на гангрената. И го прави с изключителна лаконичност, с достойнство и гордост. С някъде дълбоко стаеното чувство за собствена значимост и стойност:

Хапеш ли раната, душата плюе солта на живота.
Понякога гнойна, понякога прозрачно чиста.
Заболях. И да, в гърдите ми пораснаха зъби.
Липсата на милост доведе до липсата на милост.
И ако някога ме видите по гръб, да знаете,
че просто съм се облегнал на земята,
останалото камъкът ще го реши.

(„Последни думи“)