Начало Книги Азбука на чувствата
Книги

Азбука на чувствата

6224
Маламир Николов

„Въпрос на оцеляване“, Маламир Николов, издателство Scribens, София, 2021 г.

Прочетох книгата на Маламир Николов две години след издаването ѝ. И съжалих за този закъснял прочит, иначе бих я откроила като събитие сред книжната продукция на 2021 година. С „Въпрос на оцеляване“ авторът прави сериозна заявка за ярко присъствие в стихотворната ни поетика. Книгата се отличава рязко с оригиналността и смелостта си сред съвременното поетическо многогласие. В нея Маламир Николов поставя – авторът е публикувал 21 стихотворения на 58 страници – знакови екзистенциални въпроси.

Как се учим на чувствата? Как прохождаме в тях? Вероятно като несигурното прохождане на детето и първите му несмели стъпки по земята? Както детето опознава с всяка крачка видимото пространство, напредвайки стъпка по стъпка, така и ние овладяваме постепенно и последователно и духовното, и душевното пространство на чувствата. А после ги превръщаме в първи срички и думи. Защото словото е, което вдъхва живот на чувствата на вътрешната ни душевна сцена. Тази азбука на чувствата начева с буквите на нашите тактилни усети. Детето опознава първо своето тяло. То няма още усещане за не-мен, за заобикалящите го обекти.

Неслучайно бащата на психодрамата Якоб Леви Морено говори за Първа вселенска идентичност. Той визира чувството за слятост на детето с всичко заобикалящо го, с вселената.

Затова бих нарекла първата поетична книга на Маламир Николов „Азбука на чувствата“. Самото заглавие на стихосбирката – „Въпрос на оцеляване“, е заявено с категоричност, с тревога и известно напрежение, с опозиция и дори в някаква степен с овладяна агресия. И, както ще видим, четейки стиховете му, авторът не се побоява да нарича нещата от живота с истинските им имена. Но… и тук има едно „но“ – безпощадността на белезите от съприкосновението подсеща за ранимостта. За деликатността и спотаената нежност. Бих казала: недоизказана нежност.

Ето ги първите усети от съприкосновението на детето със света:

Едва ходя.
Земята е по-близо, отколкото таванът.
Стените са бели петна –
варта е заличила всичко
преди мене. 

Бъркам в пелената:
рисувам слънца, къщи, дървета –
почти
като с кал
по скалите,
така,
както са го правили първите
в пещерата.

(„Ранни спомени“)

В детството сме най-близо до несъзнаваното и до нашия праотец от зората на човечеството. В тези стихове на Маламир Николов си дават среща атавизмът и вселенското светоусещане. Детето е същият този творец, който рисува света в пещерите – опознава го и го овладява наред със страховете и фантазиите си. Всичко това идва и от сънищата и ние не знаем доколко те са живи или мъртви. Според цивилизационните открития онтогенезата повтаря филогенезата. И това става с порастването на всеки от нас. Затова можем да говорим за „спомени от бъдещето“.

Постепенно „малкият човек“ (израз на Зигмунд Фройд) превзема със сетивата си вкуса, мириса, формите и лицата в пространството.

В своето революционно произведение от 1905 г. „Детската сексуалност“ Фройд постулира и изследва трите етапа, през които минава детската сексуалност: орална, анална и фалическа. Преминавайки през тези етапи, детето се фиксира последователно върху съответните места от своето тяло и опознава през тази фиксация както тялото и чувствата си, така и света наоколо. Пораствайки по-нататък, ние отново ще се върнем към себе си, но вече „ще се върне нещо друго“. Тези сакрални мигове няма да са вече никога същите.

Маламир Николов ни показва в поетична форма и по своему емпирично любопитството, спонтанността и креативността на детето при съприкосновението му със света. Показва ни как този непосредствен опит, който е и въпрос на оцеляване, се трансформира в душевност и чувства: умът откриваше, / душата припознаваше… И изведнъж – край. Болката стана / нещо естествено.

Така човек постепенно научава, че всяка инициация е свързана и с известна болка. В книгата си „5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) Зигмунд Фройд пише: „… нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“.

Поезията на Маламир Николов се отличава с нестандартни обрати на мисълта-слово и чувствата. Поантата винаги изненадва с образи, съчетаващи привидно несъчетаеми неща, напомнящи контрастната изразителност на оксиморона: светлината, която те предава отново, фасовете на безименните демони, пробиващи още девствената плът, гилотини и капани…

Гротескността е също елемент от поетичната тъкан на тези творби, те са населявани от сатири и жрици, които къпят протагониста в противните си лиги, а кръвта се превръща във вино от кошмари.

И после най-неочаквано стихът ще затвори в своята черупка спомена за топлата майчина кърма и падащия кичур коса, за неговото нежно докосване като от боровинкови листа. Поетичните образи препращат сякаш към картините на старите фламандски майстори. Връщат ни към най-свидното, толкова крехко и неповторимо, към най-неамбивалентната връзка – връзката между майката и детето, между майката и сина.

Поетичната вселена на Маламир Николов е заредена с безброй усети и чувства, които авторът успява да овладее и подреди в стройна и изкусна стихотворна форма. Поетът реди стихотворната реч с умението на творец, който има какво ново да каже на света и го казва по един изключително експресивен начин. Съзнателното „оварваряване“ на изказа се редува с томителна нежност и финес, а словото добива сила, която рядко е присъща на дебютна книга.

Засях очите си в цветовете,
Засях устните си в кървави целувки,
Засях ръцете и сълзите си,
Засях езика и потта си…       

Сякаш поетът вгражда по езическия обичай своя духовен ръст и сянката си в кулата от чувства и слово, която съзижда. Това е поезия разпознаваема, проникваща в психичните дълбини и пластове, поезия многоцветна и нюансирана. Маламир Николов ни припомня, че и нараненият наранява, а насилникът също е бил жертва на насилие. По стиховете му може да се напише задълбочен психоаналитичен трактат. Самата стихосбирка е своеобразна психограма на детството, порастването и възмъжаването.

Този млад поет не се страхува от разголването, от дисекцията на чувствата, от аутопсията на гангрената. И го прави с изключителна лаконичност, с достойнство и гордост. С някъде дълбоко стаеното чувство за собствена значимост и стойност:

Хапеш ли раната, душата плюе солта на живота.
Понякога гнойна, понякога прозрачно чиста.
Заболях. И да, в гърдите ми пораснаха зъби.
Липсата на милост доведе до липсата на милост.
И ако някога ме видите по гръб, да знаете,
че просто съм се облегнал на земята,
останалото камъкът ще го реши.

(„Последни думи“)

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

Свързани статии