0
1778

Аз бях той

„Аз бях той. Писма и документи за съдбата и творчеството на Георги Марков“, второ допълнено издание, издателство „Рива“, 2022 г., 564 с. 

Уводна статия на в. „Работническо дело“

Театърът в служба на народа

26 юни 1969 г.

Някои драматически писатели и театрални колективи твърде повърхностно разбраха съвременния призив на партията за възкресяване в художествени образи на големи личности на нашата близка и далечна история и прибързано създадоха „произведения“, в които липсва ясна марксическа оценка на историята. Само с отказа от безкомпромисно прилагане на класово-партийния критерий може да се обясни фактът, че в репертоара на някои наши театри намериха място пиеси, които не са чужди на идеалистически тенденции. Това се отнася както за отделни произведения, третиращи теми от по-старата наша история, така също и на произведения, посветени на периода на антифашистката борба. Да вземем например новата творба на Георги Марков „Атентат“. Произволно, механически, влияейки се от някои съмнителни чужди образци, драматургът е създал песимистично произведение, където в „затворената улица“ се оказват не само представители на буржоазната и фашистката върхушка, но и двамата ремсисти, заели се със задачата да изпълнят смъртната присъда над фашисткия генерал. Героите ремсисти са безплътни сенки на авторовите тези и са обрисувани в атмосферата на самотност и трагическа предопределеност. Явно е, че подобна трактовка няма нищо общо с апела на нашата партия за пресъздаване на величавите герои от славната история на българския народ.

… не на последно място е влиянието на някои реакционни естетически теории като „отчуждението“ и „дегероизацията“. Съвсем закономерен е фактът, че голяма част от творбите, написани в съгласие с горните „рецепти“ и „теории“ („Двоен креват за Адам и Ева“ от Н. Русев, „Да се провреш под дъгата“ от Г. Марков) срещнаха съпротивата на нашия зрител, защото той видя на сцената герои и събития, чужди на неговата душевност, образи, родени в главите на хора, откъснали се от патоса на реалния живот…

***

Писмо на Георги Марков до Яна Пипкова

26 юни 1969 г.

… Според клюките аз съм нещо средно между Ал Капоне, Казанова, Корабов и лейди Чатърли.

Наградите за прегледа малко ме изненадаха. Пълен триумф на бездарието и глупостта. Спомних си заявлението на един много важен другар:

„Ние не плащаме за изкуство, а за реклама“. Рекламата е лоша и с обратни резултати. Целта беше да се сложи кръст на българската пиеса, да се доведе театърът до положението, в което се намира кинематографията – на дете кретенче, парализирано с ръцете и краката, без зъби и малоумно. Армията на бездарниците винаги е била най-страшната сила и тоя, дето му дойде акълът да я използва, е грандиозен мръсник. Но аз вече се боя, че е посегнато на литературата, единственото убежище засега. Ще трябва да се преквалифицирам. Не на шега се виждам като един прилежен шофьор на „Орлов мост“. На кого да пиша? През втория си живот ли? Или което е още по-лошо – да се подписвам под слаба пиеса като тази в Сатирата? Да правя отвратителни сценарии като тези за Корабов или приключенски глупотевини за телевизията? Не! Вече нямам време.

***

Георги Марков до Стефан Цанев

2 юли 1969 г. Bologna

Мили Стефане,

Най-напред извинение, загдето досега не ти писах. Трябваше ми време, за да се опомня. Човек трудно може да повярва, че в Италия няма театрален преглед, че не съществуват проблеми на Сатиричния театър и че Фанфани още не се е изказал за уеднаквяване на разбиранията за Данте. Несериозна страна и даже скучна. По-нататък подробно ще ти я опиша. Разбира се, аз съм чужденец, който не може да си намери място под слънцето и на когото в празната глава се върти едно идиотско сравнение – че всички ние сме временно раздвижена пръст, същества от пръст, следователно принадлежащи на пръстта и нищо, нищо повече. И ставам смешен сам на себе си. Италия е пръст под формата на ботуш, а България е пръст под формата на драна кожа. И Микеланджело е една добре подредена пръст, каквато е и Вл. Каракашев. И така нататък. Не се смей. Това е единствената точка, в която се пресичат координатите на всички системи и от която земното кълбо става топка за игра и му трябва един шут, за да се отбележи гол в небесната врата (как ще изпопадаме всички, и кулата в Пиза, и нещо в София). Дайте ми земното кълбо, за да си го поритам. Ех, че ритане ще падне. Пък и няма закон против ритането на земното кълбо. Тема за поема.

Прочетох статията в „Работническо дело“ от 26 юни, в която ме хвалят за оптимизма, партийната и гражданска сила на моите пиеси. Никога не са ме хвалили така категорично. Но най-много са похвалили Недялко. Сигурно ще му пиша. И тук ми помогна пръстената теория. Смях се, че някой някъде е съчинявал това мнение. Могат да бъдат напълно спокойни. Повече пиеси през живота си няма да пиша. Премина ми и тази болест. Но което се съмнявам, едва ли ще пиша и каквото и да е друго. Може би само нещо за себе си, за надвиване на комплекса.

Мили Стефчо, затова искам да те помоля, ако моята пиеса ви създава сериозни затруднения (зная обстановката), няма да се разсърдя никому, ако въобще я снемете. Защо ще берете ядове. Не сме ли нещастни донкихотчета, които при това даже няма да яхнат Росинанта, да не говорим за санчовците. Същото важи и за Асен Шопов. Да не прави компромиси, премного направихме. Ако се приеме така – добре, ако не – здраве. Мисля още отсега, като се върна, да си търся работа, вероятно като шофьор, ако не отида по инженерската си специалност. И от Джери Марков отново ще стана Георги Марков инж. Не смятай, че това е настроение. Премного мислих за всичко, просто животът трябва да се върне към своите естествени форми, човек да се измъкне от собствената си лумпениада, да почувства, че има ръце и крака и да заживее с тях. В този смисъл отговорът на твоето писмо до тавана (ако си го получил) не бива да те тревожи. Премного принизихме себе си, като влизахме в примитивни конфликти, за да можем дори да се радваме на някакъв успех.

Прощавай, че ти пиша такова несвързано писмо, но мисля, че поне е ясно. Не зная колко време ще остана тук, сигурно докато дотегна на брат ми. Вероятно ще се видим през есента. Но те моля, ако имаш настроение, пиши ми. Поздрави всички приятели…

***

И не ми се сърди, че ти оставих такава лоша пиеса.

Поздрави,
Твой Георги

***

Георги Марков до Яна Пипкова

4 юли 1969 г.

… Аз ще си пиша, както знам и както мога. Те са прави за себе си, но аз съм прав не само за себе си – то това ми се иска да хвана като тема, която да ми характеризира всичко…

***

13 юли 1969 г.

… Аз започнах да се занимавам с литература на майтап и дълго време това беше повече забавно, отколкото интересно, докато стигнах до навика, когато изведнъж ми замириса на друго. Твърде далеч съм от намерението да смая света със себе си. Никой не може да го смае. Но искам да работя, самата работа ме привлича като система от отношения и идея. В края на краищата велико удоволствие е да създадеш свят по твоя идея, да го населиш с хора, които ще осъществят твоите представи за хората и да следиш как започват да живеят, че първата им работа е да изневерят на идеята на създателя си, ако са силни, да опитат да бъдат нещо друго. Сигурно само Господ Бог е преживял такова удоволствие да наблюдава току-що създадения от него свят. И още едно сравнение: това е тиха лудница, в която авторът е най-лудият. Мисля си за инакъв роман, в който да се натикам целия, без остатък. Когато мен ме няма, от моята работа нищо не става. Темата ми – всевъзможността и всепосочността на съвременника. Моят герой трябва да иска да знае всичко и да си блъска главата в границите на битието, преживявайки всяко приемане и всяко отхвърляне и опит да се усети онова, което е отвъд, защото все нещо има отвъд. Смазващо произволен, вън от отговорността към когото и да е, освен към собствената идея, без да дири място за себе си – просто да филтрира съвременния наш свят през себе си, дори да му се запушат кръвоносните съдове и да си остане човек. Много е възможно да използвам великолепния материал на „Покрива“ и цялата история да я завъртя отново. Хич не ме интересува дали някой някъде и някога ще издаде този роман. Заслужава си да се напише и вече съм нахвърлял основната сцена. Като тон ще опитам духа на „Двойника“ и „Бученето“…

23 октомври 1969 г.

… Дълго се занимавах с въпроса как да пиша, а ни веднъж не се питах как да живея… Оказа се, че просташката координатна система за смисъла на живота, определена от успеха и неуспеха пред другите, е била валидна за осмислянето на моя живот. Срам ме е дори да го призная… Искаме да променим цяло общество, а се боим да посегнем на себе си…

28 октомври 1969 г.

… Гледах отново „Сатирикон“ на Фелини… В световната литература само Библията и Илиадата могат да претендират за повече внушителност…

… Почувствах се в атмосфера, където хората ги свързват не… клюките, а взаимната им любов и възторг пред сътворението, взаимният респект на всяка индивидуалност и може би чудесен миг на обща хармония, когато почувстваш, че ВСИЧКИ всъщност си самият ти, че всички си принадлежите със своята неповторимост. Тук измеренията са други, не плюс и минус, с каквито живеем и работим у нас, защото изкуството не е двупосочно, голямото изкуство няма мерки, няма оценки, има смисъл…

30 октомври 1969 г.

… Имам неща, които не могат да се отделят от мене: литературата… Да ми се отнеме това, значи да не бъда аз. Едно време смятах, че в името на личните търсения, в името на осъществяването на най-страстните и чисти идеи трябва да правя компромиси, за да имам хляба и свободата си. Сега знам, че това е един абсурд. Че аз трябва да избера или-или. Моят избор е категоричен.

Престоят ми тук няма нищо общо с цел да постигна световна слава, нито да печеля долари. Беше абсолютно необходима промяна в климата, за да смия недостатъците в себе си, да се изтръсна от една фалшива и убийствена атмосфера на животинска поляризация.

За първи път получих възможност сериозно да се замисля върху работата и живота си, да видя и разбера много неща, да се приобщя в някаква степен към това, което се нарича дух на епохата, да узная, че светът никога не е бил черно-бял, да отхвърля всички боклук от главата си и да започна отначало, съвсем отначало…

Решението ми е да живея другояче, да не бъда длъжен да правя компромиси, които съм правил и още правя, нито да се съобразявам с властта на някого си над мене, нито да превивам гръб заради… паспорт или нещо подобно…

5 ноември 1969 г.

Два дни в Милано. Всеки ден има някаква стачка, било влакове, било вестници, било поща, било бензин. Най-хубавата стачка беше на гробарите. Сума ти пътници за св. Петър останаха непогребани. Засега изглежда, че аз съм единственият, който не стачкува, понеже не съм на работа.

… моят престой дава сериозни резултати. Един от тях е, че разбрах близките си. След слуховете около моето положение нито един от познатите ми приятели не посмя да ми пише. Боже, пази България от храбреци! А други, като Христо Ганев, все още смятали, че съм тук по тайни държавни съображения. Не мога да се начудя на глупостта си години наред да бъда открит и близък с хора, които през ден ме обвиняват или за човек на властта, или за народен враг. Ниво!

… Преди сума време Флобер беше казал нещо поразително вярно: в провинцията и стените се изпотяват от злоба. София винаги е била една допотопна провинция… в която искрено се вълнуват от новите обувки на местния фелдшер или ергенските пъпки върху лицето на телефонистката. Това е малка менажерия, където всяка муха смята, че е център на космическо внимание… Не искам да живея в такъв свят…

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияГорбачов освободи моето поколение от бездната
Следваща статияПродавачът на вестници