„Не ми пука за популярността. Задължението на актьора не е да бъде популярен, а да използва популярността си, за да променя нещата.“ Разговор на Ориана Фалачи с Пол Нюман. На 26 януари се навършиха сто години от рождението на американския актьор
През 1963 г. Пол Нюман отива на филмовия фестивал във Венеция за италианската премиера на Hud на Мартин Рит, последвала с няколко месеца излизането на бял свят на филма в САЩ, и се среща с италианската журналистка Ориана Фалачи, за да обсъдят живота и кариерата му. По онова време той е на 38 години и да стане режисьор е само една мечта. Само 2 години по-рано изгряващата филмова звезда бетонира статута си с онова, което ще се превърне (и остане) в може би най-емблематичната му роля: „Бързия Еди“ Фелсън в The Hustler. Четири години след това интервю той ще изиграе Cool Hand Luke, другата му най-емблематична роля.
Фалачи, малко по-млада от Нюман и вече известна с предизвикващите си полемики интервюта, е разбунила духовете през 1956 г., когато списание L’Europeo я изпраща в Лос Анджелис с надеждата за свеж поглед към холивудската звездна галактика. Нейните интервюта се простират отвъд филмовите звезди и обхващат широк кръг от вътрешни хора: от продуценти и режисьори до амбициозни актьори, асистенти и таксиметрови шофьори, към които тя проявява особени предпочитания. Дори печално известния с цинизма си Орсън Уелс, който случайно среща Фалачи на някакво парти, моментално бива запленен от нейния трезв и ироничен подход. В своята книга Седемте гряха на Холивуд Фалачи пише: „Интелигентните и уважавани хора в Америка се срамуват от Холивуд. Повече, отколкото от расизма, от гангстерите и даже повече, отколкото от гафовете на своите външни министри. Тъй като се срамуват от него, те казват, че той не съществува, че е състояние на ума. За съжаление, той наистина съществува: той е конкретно място в Калифорния“.
Фалачи разказва за разговори с опитни хора от шоубизнеса, които разглеждат филмовите звезди чисто и просто като продукти на грима, рекламата и медийните агенции. Тя набляга и на несъответствието между разкошния им начин на живот и презрението, с което често се отнасят към тях студиата и директорите. В Седемте гряха на Холивуд тя отбелязва:
„Филмовите звезди са нещастни дори когато им плащат прекалено много, божествени и недосегаеми: никой не уважава нито тях самите, нито личния им живот. Чувала съм големи продуценти да повтарят многократно това изречение: „Има 3 категории хора: мъже, жени и актьори“. Чувала съм и това: „Студиата се отнасят към тях като към безотговорни, неблагодарни и глупави деца и с времето филмовите звезди започват да убеждават сами себе си, че са такива“. Почти всички са правили опит за самоубийство.“
Орсън Уелс се съгласява да напише предговор към книгата, сравнявайки чара на Фалачи с този на Мата Хари. Той споделя наблюденията си: „И двете проявяват много ум, използвайки вярата на мъжете, че при женския пол интелигентността е запазена за по-непривлекателните“. По-нататък Уелс отбелязва, че докато мисията на Мата Хари е била относително ясна поради липсата на бляскави фигури при военните, Фалачи е била изправена пред по-предизвикателна задача. „Но в Холивуд – продължава той – нищо не се среща по-често от красива жена. Пленителното изящество на Ориана Фалачи не само ѝ помага да действа под прикритие, но и да придобива всякаква информация без усилие, напълно безплатно. И което е още по-забележително – тя се завръща от мисията си без нито една драскотина.“
В това диво интервю с Пол Нюман, преведено и публикувано за пръв път на английски от Лучия Сенези, Фалачи се завръща към онези теми. Нюман демонстрира не само, че е добре запознат с холивудските звездни нрави, но и че има ясното намерение да им устои. Надвивайки първоначалния скептицизъм на Фалачи, двамата продължават да поддържат връзка през годините и Фалачи му подарява книгата си за Виетнам „с приятелски чувства“.
Ориана Фалачи: Направете ми услуга, г-н Нюман, свалете тези слънчеви очила. Между тези слънчеви очила и тази брада дори не приличате на себе си. Защо се разхождате наоколо в този вид? Изглежда сякаш се срамувате от себе си, от своето съвършено лице. Хайде, свалете ги. Да си красив не е престъпление, нали?
Бавно, без ентусиазъм и с голяма въздишка, изпълнена с примирение, филмовата звезда сваля слънчевите си очила, разкривайки измъчен суров поглед заедно със златните си сини очи. Очите на филмовата звезда, пътувала от Ню Йорк, за да присъства на филмовия фестивал във Венеция, са красиви. Красиви са и ушите, зъбите, носът и ръцете му. Всъщност звездата изглежда абсолютно прекрасно. И той седи в хотелския си апартамент с дъвка в уста, осъзнавайки красотата си.
Пол Нюман: Когато някой ми каже: „Моля, свалете си слънчевите очила, бих искал да видя сините ви очи“, наистина побеснявам. Когато някой каже: „О, толкова сте добър, пък и тези сини очи…“ Когато си красив, имаш чувството, че хората те приемат заради всички грешни причини на света: не заради това кой си, а защото си красив. Тенеси Уилямс много е писал за това, за ужасното въздействие, което външният ти вид има върху околните в Америка. Не зная как е в Европа, може би е различно, но в Америка от теб винаги се очаква да си красив. Има нещо антихристиянско в това езическо преклонение пред красотата, нещо ужасно и – защо не? – нещо унизително. Искаш да бъдеш признат заради работата си, а не защото си 178 см висок и синеок. Каква заслуга имаш, бидейки красив? Красотата е нещо, дадено ти от майка ти или от Бог: не се налага да се трудиш за това. Индустрията се характеризира с това ужасно очакване за красота; то причинява толкова много тревога.
[Той отново въздъхва отчаяно.]
Не се тревожете сега, не можете да имате всичко в този живот. Всеки носи своя кръст. Виждам, че кръстът ви е тежък, но това няма да продължи дълго. На колко години сте, г-н Нюман?
На 38.
Е, тогава още 10–15 години най-много и всичко ще свърши: няма и да се сещате за това повече. Както и да е, изглеждате добре за 38-годишен.
Знам, че тялото ми се нуждае от 3000 калории на ден и не му давам дори една калория повече: 1000 от храна и 2000 от мляко или бира.
Ако увеличите 1000-та на 2000 и 2000-те – на 4000, ще видите, че вашият проблем с красотата ще бъде окончателно решен. Но кажете ми: затова ли винаги изглеждате толкова различен и дистанциран? Наблюдавах ви снощи в Palazzo del Cinema. Бяхте на прожекцията на филма Hud с режисьора Мартин Рит. Хората ръкопляскаха, а вие, вместо да сте щастлив, си гледахте обувките.
Въпросът е в това, че… Някак не се вписвам сред хората, аплодисментите и светлините на прожекторите. Ще забележите, че никога не ходя по фестивали: това е първият и последният път. Обичам да ходя на плаж, да плувам. Как можеш да плуваш с всичките тези хора наоколо и с фотографите, които те следват, като влизаш във водата? Причинява ти стрес и неудобство. Знаеш ли, когато ходя до Chinese Theatre за премиерата на филмите ми, веднага щом сляза от колата, хората започват да пищят. Когато си на сцената и хората ти пляскат, те оценяват работата ти. Но когато пляскат, защото си излязъл от колата, е друго нещо. Виж, винаги съм си мислел, че актьорската игра не е съзидателна, а тълкувателна професия: творецът е този, който пише, не тези, които интерпретират. И това неоправдано окичване със слава на онези, които интерпретират, е абсурдно в най-добрия случай. По този въпрос мнението ми точно съвпада с това на съпругата ми Джоан Уудуърд, която веднъж ми каза нещо наистина блестящо. Бяхме в Израел за снимките на Exodus и имахме навика да обядваме в ресторанта на хотела, чиито прозорци гледаха към улицата. Всеки път, когато се хранехме, голяма тълпа спираше отпред и хората си залепваха носовете за стъклото. На третия ден Джоан каза: „Знаеш ли, Пол, не мисля, че някога пак ще мога да отида в зоопарка“.
Добре, разбирам, животът ви е ужасен, абсолютно отвратителен. Радвам се, че поне печелите много пари в замяна на това. Искам да кажа: аплодисментите са скучни, но когато за тях се плащат милиони, това носи облекчение.
В момента работя за правителството 9 от 10 дни: плащам 91% данъци и ги плащам до последния цент. Можете да кажете каквото си искате за американците, освен това, че не си плащат данъците. Така е от войната в Корея насам. Но деветте процента, които печеля, са достатъчни, за да живея добре, а понякога мога да си позволя и някои странности. Веднъж исках да купя багажник за ски, който се продаваше само в комплект с автомобил, така че купих автомобила.
Това е утешително, нека си го признаем.
[Със сериозно изражение] Не е утешително; скандално е. Защото е несправедливо. Всяко несправедливо нещо е скандално. Това е още едно нещо, което ме притеснява относно актьорската работа: прекалено голямата заплата. Не е по вина на актьора, разбира се, не можем да променим капиталистическата система, но все пак е несправедливо. Има такава несъразмерност в това общество между привилегированата позиция на актьора и по-долната позиция на други категории работници. Не мислите ли?
Разбира се. Още един голям проблем.
Този проблем не се среща само в капиталистическите страни. В комунистическите държави актьорите също живеят безсрамно добре. Те нямат пари, а почести. Когато прочета „Сталинската или Ленинската награда се присъжда на тази и тази балерина“, аз си казвам: това добре ли е? Добре ли е да бъдеш поставен на едно и също ниво с генерали и епископи, да получаваш кралски титли от английската кралица и да имаш възможността да се срещнеш с Джон Кенеди, Никита Хрушчов и кралица Елизабет? Но знаете ли кое е най-лошото? Че за момент ти наистина си мислиш: „Хей, виж се само! Ти наистина си изключителен. Най-накрая получаваш това, което си заслужил!“
[Поклаща глава със съжаление и очите му добиват меланхоличен вид.]
Сериозно ли говорите, г-н Нюман?
Разбира се, че съм сериозен. Не се опитвам да бъда забавен. Не зная защо, когато си честен, хората си мислят, че се шегуваш или играеш.
Ето, избрали сте си грешната професия. Може да се наложи да си смените работата.
Защо? Развеждате ли се с жената, която обичате, заради кавга? Да бъдеш актьор за мен е като да бъдеш женен за жена, която обичаш, но с която постоянно се караш. Например хубаво е да интерпретираш една история, но не пред публика. Хубаво е да играеш пред камерата, знаейки, че можеш да направиш 5 различни прочита на един и същ герой. Не е хубаво да си вървиш по улицата и да чуеш: „Пст! Пст! Това е Пол Нюман“. Хубаво е да влезеш в ресторант и веднага да те настанят на маса. Не е хубаво да те поглеждат с вдигнати вежди заради това, което вършиш.
Просто наистина съм впечатлена, г-н Нюман, това е всичко.
Всъщност мислите, че съм глупав. Красив съм, следователно съм глупав.
Всъщност Орсън Уелс казва, че красотата помага на интелигентността. Красивите хора нямат комплекс за малоценност, така че са по-свободни, по-интелигентни. Един красив актьор следователно е истински умен.
Аз дори не съм искал да бъда актьор; никога не ми е било призвание. Завърших театър и икономика и исках да преподавам режисура. Все още мечтая да съм режисьор. Веднъж заснех 20-минутен късометражен филм, 21, по един монолог от Антон Чехов, с мои средства. Просто за да се забавлявам, разбирате ли, не за да го показвам на екран. И не се получи. Работих по него 4 дни. Може би просто не умея да творя.
[Филмовата звезда се усмихна. Наистина е красив.]
Защо сте толкова суров към себе си? Сигурна съм, че можете да творите.
Аз съм интерпретатор, казах ви. Иначе как бихте обяснили факта, че станах актьор веднага? Освен това стана случайно. Завърших колежа Kenyon и дори не съм взимал уроци по актьорско майсторство; вместо това играех футбол. Винаги съм бил спортен тип. Баща ми имаше магазин за спортни стоки в Кливланд, Охайо. Но един ден ни завариха да пием бира и ни забраниха да играем. Тъй като не знаех какво да правя с времето си, започнах да ходя на уроци по актьорско майсторство. Шанс. Или съдба?
Съдба, абсолютно.
Вероятно. Като си помисля, че първият ми филм беше The Silver Chalice… най-лошият филм, правен някога в Америка. Можете ли да си представите да оцелеете от него? Успехът не дойде лесно… но така е по-добре. Внезапният успех е ужасен; той съсипва хората. Много е трудно да се разграничиш от образа, създаден от известността, а да откажеш да се разграничиш е неморално. Трябва да учиш постоянно. Аз продължавам да уча, разбирате ли? Продължавам да ходя в Actors Studio и това прави професията ми достойна.
Никой не се съмнява в това.
Всъщност някои се съмняват. И се съмняват в Actors Studio също така. Казват, че цялата актьорска игра там е една и съща, обвиняват го за всичко. Очевидно хората се вясват в Actors Studio и после казват, че са учили там. Но онези, които наистина учат там… можете ли да си представите Джули Харис да играе като Джералдин Пейдж? Или съпругата ми – като Шели Уинтърс? Или Карл Молдън – като Тони Франчоза? Или още по-зле: можете ли да си представите аз да играя като Марлон Брандо? Чакайте, и вие ли смятате, че приличам на Марлон Брандо?
Ами… малко.
[Прибързан отговор. Очите му стават ледени.]
Когато журналистите ми кажат: „Актьорската ви игра е точно като на Брандо“ или дори „Приличате на Марлон Брандо“, спирам да говоря с тях. Няма нищо по-глупаво от това да кажеш „Ето още един Брандо, още един Кларк Гейбъл“; отказвайки поемането на каквато и да било отговорност за даване на честно мнение. Но ако реша да продължа да си говоря с тях, аз ги питам „Кое е главното качество на Марлон Брандо?“ Хайде, кажете ми. [Тишина] Тогава аз ще ви кажа. Това е способността му да гори като вулкан, който е на път да изригне. Това е да бъдеш Брандо и само Брандо, т.е. най-добрият актьор, който имаме в САЩ. И да останеш Брандо. Вижте, не казвам това поради факта, че той ми е приятел. Не ми е такъв; той е мой колега, с когото почти не съм си говорил. Липсва ми способността на Брандо. Невинаги съм себе си. Ако играя каубой, съм каубой, ако играя хирург, съм хирург. И ако играя жиголо, съм жиголо. Когато вместо това хората гледат Брандо, те гледат как Брандо играе каубоя, хирурга, жиголото. Що се отнася до физическата ни прилика: не мога нищо да направя по въпроса. Мога само да си пусна брада.
О, затова ли се разхождате наоколо с тази брада?
Какво по-точно искате? Да ми се подигравате?
Не, не. Опитвам се да ви направя портрет.
Какъв портрет?
Вие говорите и портретът се появява. Всъщност това е автопортрет.
Не искам никакъв портрет или автопортрет. Винаги започват с портрета, а след това искат да снимат децата ти. Никой никога не е снимал децата ми. Не го позволявам.
Кой иска да снима децата ви? Ние сме във Венеция, а те са в Ню Йорк. Какво ще кажете за семейството си, г-н Нюман?
Семейството ми е храм, в който никой никога не е влизал. Много хора използват семейството си, за да се рекламират. Не и аз. Не вярвам в рекламата и никога не съм вярвал – дори и в началото, когато наистина имах нужда от тази вяра. Не съм длъжен да се рекламирам. Само да играя по най-добрия начин, на който съм способен. Не ми пука за останалото, като например да си отпечаташ дланите в Chinese Theatre.
Да, но вашите отпечатъци са там. Дланите и стъпалата ви.
Без обувки.
Зная, вие сте антиконформист.
Кой го казва? Мразя етикетите. Да си антиконформист е също толкова глупаво като да си конформист. Антиконформистът винаги казва „не“, а конформистът винаги казва „да“. Нито едно от двете не е особено умно. Аз съм умен и понякога казвам „не“, а понякога – „да“. Аз съм антиконформист, когато минавам през трафика на Ню Йорк със скутер. Аз съм конформист, когато казвам, че харесвам жените.
Това не е конформизъм. Това е вкус.
И когато хората ме питат дали съм с десни, или с леви убеждения, отговарям: нито съм либерал, нито – консерватор. Понякога либералите са прави, а понякога – консерваторите. Не принадлежа на никоя партия. Истината е винаги по средата – и в политиката, и навсякъде. В The Washington Post написаха същото онзи ден.
Е, вие все пак подкрепихте тъмнокожите, отидохте в Алабама с Марлон Брандо, участвахте в митинга във Вашингтон.
Е и? Един актьор няма ли право на мнение, на участие в политическия живот на своята страна? Това, че си актьор лишава ли те от гражданските ти права? „Ти си просто едно незначително синеоко актьорче, дори не четеш, какво си мислиш, че знаеш за политиката? Защо да участваш?“ Сякаш Марлон Брандо и аз имаме нужда да търсим публичност. Знаете ли каква репутация имаме сега? На агитатори. И какъв е резултатът от това? Че филмът на Марлон Брандо не излезе на екран, а моят филм Hud няма да издържи и 10 дни.
Със сигурност сте били смели. Това не е било добре за популярността ви. Хората са реагирали наистина зле…
Не ме интересува как са реагирали. Не ми пука за популярността. Задължението на актьора не е да бъде популярен, а да използва популярността си, за да променя нещата. Мразя онези, които не правят нищо – мълчаливото мнозинство. Когато законите започнат да ни потискат, не се налага да ги приемаме. Това смело ли е? Не мисля. Да си различен или да имаш врагове не изисква смелост; онези, които нямат врагове, са безхарактерни. Аз имам характер въпреки сините ми очи, така че отидох в Алабама, за да покажа на тъмнокожите, че на някого му пука за тях. И по-късно – във Вашингтон. Всичко стана голямо в Америка: бизнесът, правителството, Madison Avenue. Много е трудно човек да поеме отговорността за собствената си съдба, да промени нещо. Но когато хората се съберат, има голям шанс да бъдат чути. New York Times написа същото. Беше велико да видиш 210 хиляди души да участват в шествие към Lincoln Memorial, разбирате ли? Това е най-важното нещо, което се е случвало в Америка през последните 10 години, вярвайте ми. Имаше всякакви хора и Марлон Брандо, Пол Нюман, Хари Белафонте, Бърт Ланкастър, Сидни Поатие, Чарлтън Хестън, Даян Керъл, Тони Франчоза дойдоха директно от Чикаго, Лос Анджелис, Ню Йорк. Никой не дойде заради популярност.
Вие наистина имате комплекс, г-н Нюман. Орсън Уелс казва неверни неща.
[Филмовата звезда не харесва забележката ми. Обиден е и разговорът тръгва сериозно в посока надолу.]
Моят комплекс е да си гледам работата, да прекарвам време вкъщи със съпругата и децата ми, да работя и никога да не говоря за себе си.
Децата ви…
[Накратко] Имам 5 деца. 2 с Джоан и 3 от предишния ми брак.
Съпругата ви…
[Накратко] Съпругата ми е велика жена. Запознахме се, докато работехме по бродуейската продукция Picnic.
[Нетърпеливо си погледна часовника.]
Двамата работите заедно много.
Да, защото не мога да я заблудя: зная, че ме наблюдава, преценява ме. Тя ме познава и дори не се опитвам да се повтарям, когато работя с нея, или да използвам актьорски хитрости. И също, защото предпочитам да прегръщам нея пред която и да било друга жена. Обичам съпругата си.
Къщата ви е в Кънектикът…
Живеем в Кънектикът и Ню Йорк.
[Отново поглежда часовника си.]
Защо не в Холивуд?
Защото предпочитам Ню Йорк.
Защо така?
Не харесвам Холивуд.
Жалко, че съпругата ви не дойде във Венеция.
Обновяваме дневната.
Или Европа.
Ние обичаме Америка. Не копнея за Европа. Хората принадлежат на мястото, на което са родени.
[Продължава да си гледа часовника. Наистина иска да си тръгне.]
Не искам да отнемам твърде много от времето ви, г-н Нюман. Наистина сте добър човек, много мил. Съжалявам, че не получихте никаква награда тук, във Венеция и…
[Продължавам да говоря тривиални неща.]
Изобщо не ме интересуват наградите. Актьорската игра не е състезание, не е конно надбягване, което трябва да спечелиш. Така или иначе, на всички ни е известно как стои въпросът с наградите по фестивалите, пък и с наградите на Академията: не е толкова заради актьора, колкото за продуцентската компания или съответната страна. Не е безпристрастно решение, а политическа игра на изгода. А когато решението не е взето свободно, каква стойност има наградата? Според мен достатъчно е да кажат: ето един честен човек, който си върши работата почтено.
Филмовата звезда отново си слага слънчевите очила и казва довиждане без емоция. Излиза, дъвчейки дъвка. В лобито на хотела всички се извръщат да го погледнат, но той не поглежда към никого и се влива в тълпата, оставяйки зад гърба си миризмата на тамян и пуканки. Добър ли е? Или не? Умен ли е? Или не? Играе ли? Или не? Истината е винаги по средата. Washington Post написаха същото.
Венеция, септември 1963 г.
Ориана Фалачи, Il divo al chewing-gum, 15.09.1963 г., „L’Europeo“ в Intervista con il Mito, Rizzoli, Милано 2010 г.
Превод от английски Марина Карчинова