0
3190

„Аз като съм бил роб и синът ми ли трябва да бъде?”

„Грехът на Малтица“, Лиляна Михайлова, изд. Lexicon, 2017

Така пита Михаил, един от главните герои от „Грехът на Малтица”, и този въпрос е ключът към романа. Ще кажа още от самото начало – голяма метафора е този роман, високо послание носи. Той е художествено потвърждение на поговорката, че на тоя свят няма ненаказано Добро. Лично за себе си поставям „Грехът на Малтица” сред темелите на литературния корпус от „Под игото”, „Железният светилник”, „Цената на златото”, „Време разделно”, „Козият рог”, „Калуня Каля”, който носи на плещите си истината за Освобождението ни от турско робство. Вярвам, че „Грехът на Малтица” ще последва съдбата на „Калуня Каля” и ще възкръсне за своя втори живот, а защо дълбоко го вярвам, ще се опитам да се мотивирам по-надолу.

„Грехът на Малтица” разказва за живота на една млада жена, живяла в годините преди и след Априлското въстание и Руско-турската освободителна война. Трагично детство, изгубени родители, осиновяване от чужди хора, възход и крушение на любовта й, омразата на малките хора, злобата на простолюдието, трагичният край на една красива и невинна душа. И всичко това – на фона на историческия разлом, на тътнещите събития, на българското разсъмване след петстотин години мрак.

Лиляна Михайлова е майстор на фабулата. Още от първата страница читателят е завихрен от виелицата на събитията. Няма празен ред,  страница-пауза. Дори и метафоричните взривове не откланят от ритъма на разказа. На места той е като зловещо предчувствено тремоло, на места – като пицикато, но никога не губи  настъпателното си темпо. 

Написан в духа на класическия разказ, без експериментите на постмодернизма (какъв ти постмодернизъм за годините, когато е писан, а и защо ли му е този постмодернизъм!) в художествен план романът „Грехът на Малтица” е завършено литературно произведение.  Впечатляващата лекота на текста иде както от темпото, така и от пластичния език. Образите на героите – независимо дали са загатнати пътьом, или са развити детайлно – разкриват дълбокия психологизъм на Лиляна Михайлова. Нейното човекопознание е стъписващо точно, а способността й да изведе детайла, да го мащабира визуално, да го резонира от шепот до грохотност,  е смайваща. Много пъти се връщах към ония привидно камерни по форматите си сцени, където, като владетел на домашния ред и уют, женското око има безспорния превес над мъжката слепота – каква наблюдателност само, каква поразяваща сетивност на думите, каква триизмерност на изображението! А и каква лекота на времевото действие, на преодоляването на линейния наратив, на свободното движение напред-назад във времето на разказа!

Да си призная, на моменти губех настоятелното послание на романа, внушението на идеята му – eстетическото бе толкова силно, че ме увличаше и отклоняваше от драматичните събития.

Тази книга е доказателство и за нещо друго. Вече говоря за надлитературните стойности на „Грехът на Малтица”. Говоря за силата на литературата като най-достоверен хроникьор на човешката история. Не онази история– фактологическата, хербарийната, систематизираната и така лесна за преподреждне и манипулация – на историческата наука, а историята на съхраненото духовно битие на един народ, на едно човешко създание, живяло в други времена.

В романа „Грехът на Малтица” се говори за остри, съдбоносно-конфликтни ситуации, за разломни години между народи, етноси, вери, за кръвни времена и въпреки всичко никъде няма фалшиви конфигурации, предпоставени решения, политкоректни съображения, присъди или оневинявания. Защото нишката на общочовешкото се  навива и развива само и единствено от ръката на истинския писател и само тази нишка може да събере хората, да ги сроди, помири и извиси.

„Грехът на Малтица” е една от тези книги.