Валерий Родос, син на следователя от НКВД Борис Родос, близък сътрудник на Лаврентий Берия, лично изтезавал Исак Бабел, Всеволод Мейерхолд, членовете на Политбюро Косиор[1] и Чубар[2] – разказва за своята книга „Аз, синът на палача“, за живота в емиграция и трудното осмисляне на семейната история.
С Валерий Родос разговарят Юлия Мучник и Андрей Филимонов, радио „Свобода“
В архивите на ФСБ е запазено писмо на Мейерхолд, в което режисьорът описва приложените върху него „следствени методи”:
„Сложиха ме на пода с лице към земята и започнаха да ме бият по петите и гърба с гумени въжета; когато седях на стола, ме удряха със същите въжета по краката. През следващите дни по тези места на краката ми имаше обилни вътрешни кръвоизливи, но те ме удряха отново с камшика по моравите синини… Заплашвайки ме, следователят през цялото време повтаряше едно и също: „Ако не пишеш, ще те бием отново, ще оставим непокътнати само главата и дясната ръка, останалото ще превърнем в парче безформена окървавена плът”.
През 1953 г. Борис Родос е арестуван, а след три години е разстрелян за „държавна измяна заедно с група лица”.
Половин век по-късно синът му Валерий, бивш преподавател по логика в университета в Томск, който понастоящем живее в САЩ, пише автобиография с шокиращото заглавие „Аз, синът на палача”. Авторът разказва съвършено откровено на читателите за своята травма и за това как сянката на баща му го преследва през целия му живот.
„Баща ми. Лесно ли ми е да пиша за това? Представете си, че вместо името на моя баща в този текст стои името на вашия… Не, не, разбирам, че дори самото поставяне на такъв въпрос говори за моето морално уродство, че дори като мисловен експеримент това е толкова нелепо, че е недопустимо и направо престъпно да споменавам вашите бащи… В никакъв случай не бих засегнал дори мислено напълно уважаемите ви бащи… Но нека допуснем, че са ви предложили да изиграете роля и за да се вживеете в нея, просто трябва да си го представите… Е, направете усилие! Представяте ли си? Сега се погледнете в огледалото. Ето така живея цял живот, вглеждам се с омерзение в огледалото на собствената си душа. И търся паралел, сходство… От този експеримент душата ми сякаш изгоря (дори написах подобно стихотворение: „Нямам аз душа“)”.
Из книгата на Валерий Родос „Аз, синът на палача”
В книгата си на няколко пъти се обръщате към читателя с предложението да си представи, че е на вашето място и признавате колко трудно ви е било да я напишете. Кога, в кой момент решихте да я напишете?
Аз не съм писател. И никога не съм искал да бъда. Но от съдбата на баща си боледувах цял живот. Тежко. Вживявах се, сравнявах се с него, оправдавах го, съдех го и произнасях своята присъда. После я привеждах в изпълнение… Написах книгата и… оздравях. Постарах се, но тъй или иначе не ми е особено важно дали книгата е добра. Аз се освободих. И повече не пиша.
Какъв е най-яркият ви личен и домашен спомен от вашия баща? Какъв баща беше Борис Родос?
Майка ми казваше, че баща ми прекарвал много време с любимата си по-голяма дъщеря Неля, водел я на театър, разговарял с нея. Аз не получих нищо такова. Никога не съм разговарял с него, виждах го рядко. Най-ярките ми спомени са свързани с футбола. Той обичаше футбола много и изглежда познаваше лично целия отбор на „Динамо” – Москва. Веднъж отидохме на футболен мач заедно с някакъв огромен чичко. После разбрах, че това е министърът на Държавната сигурност Меркулов[3]. Запомнил съм още как играем футбол в малкото антре на апартамента, как шеговито ме побутва по корема…
След ареста и разстрела на баща ви, в дните на „размразяването” семейството ви разбира какво означава да си родственик на репресиран. Чувствахте ли се тогава „враг на народа”?
– Не, не се чувствах враг на народа, аз съм му чужд. И той на мен. У мен пък възниква контра-въпроса: към какво се стремите с това интервю? Към моето покаяние? Искате да се самобичувам още веднъж? Защо ви е това?
„Да се самобичувате”? В никакъв случай. В Томския държавен университет вие бяхте един от любимите ни преподаватели…
Да, аз съм добър, умен, талантлив и жалко – още жив.
Днес в Русия много се спори за покаянието. Как мислите, признаването на сталинизма за престъпление срещу народа би ли променило съдбата на страната, някакво общо покаяние за престъпленията на режима?
Ето по този въпрос не съм съгласен с никого. Моята позиция е проста: там, където няма длъжност палач, там няма и палачи. Но щом се обяви вакантно място, ще се стекат колкото искаш. Не, с нищо няма да помогне покаянието. Ако сега например Путин реши да възстанови изцяло този режим, ще се намерят толкова палачи, колкото е необходимо. Вън и независимо от него. Въобще този лов на вещици, за кой път още да наказваме хората и техните деца за вината на държавата… Стига сме разрушавали бастилиите, трябва да прекратим тяхното строителство. И още нещо: дълбоко съм убеден, че личната вина на Сталин е силно преувеличена. А Ленин? Мао? Ким? Пол Пот? Виновна е идеята (престъпна) на комунизма. Би трябвало да се направи голямо изследване на тема: „Работата и вината”. Виновен ли е хирургът, който прави грешка и пациентът умира; строителят, чието здание се срутва и погребва под развалините си хиляди хора. Войникът, който убива непознати нему люде. Въобще дали възражението: „Вършех си работата” може да бъде индулгенция?
„Вестниците писаха за него: „Палач по призвание”. Е, да! По призвание на комсомола. Той е бил комсомолец-активист, идеен борец за светлото бъдеще на цялото човечество, когато партията поискала нови герои за челния си отряд – този на чекистите. И той откликнал. Както и десетки хиляди други, които знаели, досещали се към каква машина ще ги прилепят, какъв инструмент ще им дадат в ръцете. Вече вътре, в човекомелачката, като изпълнителен и старателен евреин той изпреварил мнозина, достигнал висоти, което ще рече, че се е сгромолясал в мръсотията и кръвта”.
Из книгата на Валерий Родос „Аз, синът на палача”
Кариерата ви в Томския държавен университет се развива успешно, вие сте популярен преподавател. Какво ви накара да емигрирате в Америка в разгара на перестройката?
Разобличението на баща ми направи моите лекции противозаконни. Как може да му се има доверие, след като баща му е палач? Остана ми само да замина, да отведа децата.
Как преживяхте емиграцията?
Бях на 50 години, безпомощен, слаб, нито език, нито специалност, нито умения, нито роднини, нито познати, нито приятели. Аз избягах, не отидох там заради салама. В продължение на 15 години, до пенсията, мих пода на тамошния родилен дом, през това време жена ми и двамата ми синове се изучиха за компютърни специалисти. Купихме си прекрасна къща в Провидънс, после я продадохме и купихме два апартамента във Флорида. Не сме гладували. Америка е пълна с кусури, но това е прекрасна, добра страна.
Връщали ли сте се в Русия след заминаването?
Само в белезници бих се върнал обратно, само за разстрел.
Ненавист ли е това, обида или някакво друго чувство?
Ненавист? Не, разбира се. Обида, недоверие. Един от моите ученици ме покани да изнеса лекции пред неговите ученици. Беше готов да заплати всичко. Не искам да се разстройвам, всичко това остана в оня нещастен живот. Изобщо сред моите приятели във Фейсбук има само двадесетина души от Томск, много хора не си и спомням.
Казахте, че не сте писател. Но още в юношеските си години сте писал философски есета, стихове.
Мен ме арестуваха за няколко месеца преди да навърша 17 години. Мен, малкия кривоглед евреин с такъв баща и с такава биография. Че как иначе… Тогава изчезнаха всичките ми текстове, всички стихове.
Затворили са ви след разстрела на баща ви? Каква беше вашата вина според следствието?
Подстрекавал съм моите съученици да организират партия, да свалят режима и да построят истинския комунизъм. Не се гордея, но и не се срамувам. Дадоха ми малка присъда, тогава мислех, че в тази страна така и трябва да бъде.
Можете ли да разкажете за това малко по-подробно? Как ги подстрекавахте? Кой ви предаде?
Защо ви е това? Събирахме се като съученици на централната улица, разхождахме се, ругаехме ръководството. Нищо интересно. Средни хора.
А как стана така, че след всичко това ви позволиха да учите в МГУ? След политическия арест?
Изгорих всичките си документи и се сдобих с нови, не се надявах на нищо, но завърших повторно училището с медал и постъпих в университета. Познавах много хора, завършили МГУ и попаднали след това в затвора, но такива, които първо са били в затвора, а после са го завършили – май съм единствен.
Тоест към този момент системата не е била вече толкова тоталитарна, щом е било възможно да си изгориш документите и да започнеш нов живот?
Системата си беше тоталитарна, но в нея имаше толкова пробойни, унищожаваха се документите на хиляди хора. Мен самият ме удивляваше това, че след излизането от затвора мнозина ставаха писатели, артисти. Трудно е да се обясни.
Защитили сте и дисертация. На каква тема?
Логика. Някаква псевдонаучна глупост.
Беше ли свободна атмосферата в МГУ през втората половина на 60-те години? Как реагирахте вие и вашите състуденти на събитията в Чехословакия да кажем?
Катедрата по логика беше в опозиция на властта. Един от моите преподаватели, който ми беше и научен ръководител, бе Александър Зиновиев (философ, социолог, писател, автор на култовата в съветските дисидентски кръгове книга „Зейналите висоти”, б.а.), преподаваше ми също Юрий Гастев (математик, философ, правозащитник, б.а.), с когото общуваме и тук, в Америка. Към Чехословакия се отнасяхме съчувствено, но за съжаление не отидох да демонстрирам.
А чувствахте ли през това време сянката на баща си?
Моите приятели от групата и някои доверени преподаватели знаеха, че съм бил в затвора, за баща ми мисля, че не знаеха. В нашата логика аз водех антисъветските беседи, всички ги харесваха, даже членовете на КПСС. А сянката на баща ми, този тежък товар чувствах непрестанно, не чак ежеминутно, но всекидневно.
Кога се появи за пръв път мисълта да напишете книгата? Как се появи нейното заглавие?
След политическия лагер бях значително по-подкован, в нашия факултет аз бях много грамотен и уважаван студент, бояха се да влизат в спорове с мен. Книгата? Страшно ми се искаше да се избавя от тази болка. Написах я тук, в Америка, а един от най-добрите ми и любими ученици, много богат човек, той почина тази година, ми предложи помощ. Сам намери издателство и плати за издаването…
В книгата на В. Г. Финк „Чуждестранният легион” попаднах на думата „кафар”, обозначаваща страшната, неутолима мъка на войниците в легиона, химн на безпомощността на лишените от родина хора. Моят баща е моят пожизнен „кафар”. Нищо не мога да променя, да поправя или да върна, търпя ежедневен крах, интелектуален банкрут. Ако бях мислил над някой научен проблем така интензивно, както за баща ми, вече бих доказал теоремата на Ферма. Или бих я опровергал. Или пък бих намерил окончателно решение на семантичните проблеми, свързани със смисъла, с което в края на краищата се и занимавах…”
Из книгата на Валерий Родос „Аз, синът на палача”
Ако се върнем назад, помните ли как реагира вашият баща на събитията от 1953 г. – смъртта на Сталин, ареста на Берия? Тогава сте живели в Крим?
Когато започна битката с космополитите, прочистиха КГБ от евреите. Ние живеехме в Крим, тогава уволниха баща ми. Той остана дълго без работа, може би около година. После го извикаха и го пратиха на някакви курсове в Киев. По това време почина баща му, моят дядо, с когото живеехме в един апартамент. Баща ми дойде и струва ми се тогава го видях за последен път. Той се бе озовал в Крим, защото явно бе заел погрешна позиция в борбата на Берия с Меркулов. Неговата любима дъщеря, по-голямата ми сестра, и по-големият му брат ми разказаха, че баща ми искал неведнъж да се застреля. Така на семейството щеше да е по-леко. Арестуваха го, когато започнаха да затварят всички, които са били близки на Берия.
Излиза, че сте бил несъгласен със съветската власт от 16-годишна възраст. Но сте живели в Съветския съюз още 30 години след това. С какво ви беше най-трудно да се примирите през този период?
С това, че не мога да се отскубна. Не вярвах, че това може да се промени, благодарен съм на Горбачов.
А какво знаете за семейството на вашия баща, откъде е той родом?
Моят дядо, бащата на баща ми, е бил добър шивач. Баща ми е второто от пет деца. Най-големият син станал главен фармацевт в голям град, следващият – след баща ми – бе доста известен актьор, играл е второстепенни роли в няколко филма, които лесно могат да се намерят, най-младият става крупен строител в Москва. Мама и моите сестри винаги са ме подкрепяли. Една от сестрите ми постъпи в същия факултет като мен, но три години по-рано. Чичовците ми също се страхуваха от нашата фамилия, един от тях напусна страната едновременно с мен, макар да беше много добре обезпечен.
Баща ви е „направил услуга” на мнозина Родос, прославяйки по този начин фамилията?
Имаше такава песен: „И ако Родината ни заповяда да станем герои, герой ще стане всеки”. Родината заповядала обаче да станат доносници и ето, че се насъбрали милиони, излизаш на стълбищната площадка пред някой апартамент и този зад гърба ти е вероятно доносник. Родината заповядала да станат палачи. И се насъбрали доброволци, колкото искаш, че и повече. Бих дал ръката си, крака си, живота си бих дал, да можеше баща ми да стане като неговия баща – шивач. В някое друго семейство биха си удряли главата в стената, биха плакали, биха се каяли. Моето семейство не познаваше скръбта, тя би могла да избухне в друго семейство. Социална поръчка! Ако нямаше поръчка, моят баща, вероятно неглупав евреин, със способности, би съумял да стане добър и полезен. Преди време бях събрал колекция с тези техни изказвания: Молотов казал: „А какво можех да направя?”, Каганович: „Заповядаха ми и аз изпълнявах”, Микоян, Хрушчов… Да, навярно и самият Сталин би казал това. Но да отговаряме се налага на мен и на моите деца. Впрочем не сте ми задали още един важен въпрос: осъждам ли моя баща или го оправдавам?
И какво бихте отговорили?
Разбира се, че го осъждам. Не е трябвало да откликва на този призив, да влиза в дяволския легион. Но цял живот съм се мъчил над въпроса, а аз бих ли удържал да не вляза?… Не знам. И съм твърдо убеден, че 95% от днешните наши граждани с радост и доброволно биха влезли, особено тези, които сега осъждат яростно всичко това.
Със съкращения.
Текстът е публикуван в сайта на Радио „Свобода“.
[1] Станислав Косиор (1989-1939) – генерален секретар на Комунистическата партия на Украйна, считан от мнозина за един от основните организатори на украинския Гладомор през 1932-1933 г. Арестуван е на 3 май 1938 г. и обвинен в съпричастност към т. нар. „Полска военна организация“. Осъден на смърт и разстрелян на 26 февруари 1939 г.
[2] Влас Чубар (1891-1939) – депутат във Върховния съвет на Съветския съюз, арестуван на 4 юли 1938 г. и обвинен за антисъветска и терористична дейност. Разстрелян на 26 февруари 1939 г. На 13 януари 2010 г. Апелативния съд в Киев постановява, че Чубар е един от основните организатори на Гладомора в Украйна.
[3] Всеволод Меркулов (1895-1953) – началник на Главното управление по държавна сигурност към НКВД през 1938-1941 г., един от активните организатори на сталинските репресии. Арестуван по делото „Берия“ и обвинен за държавна измяна и шпионаж. Разстрелян на 23 декември 1953 г.
