България навлиза в живота на Ерик Ноло през 1986 г. и никога не го напуска. Последователно учител, преводач, редактор и след това автор на книги, сред които романът „Последна спирка Русе“, полемистът се превръща в един от неофициалните посланици на България във Франция.
Литература, комунизъм, масов туризъм, скрити съкровища… в това интервю Ерик Ноло споделя своята голяма и съкровена страст, България.
Здравейте, Ерик, как се озовахте в България в средата на 80-те години на миналия век?
Поради една случайност – на определени студенти вместо военна служба се предлагаше да преподават две години френски език в чужбина. Първоначално ми предложиха да ме изпратят в Порт Харкорт в Нигерия, но предишният преподавател на този пост горещо ме посъветва да не приемам това назначение предвид ситуацията там. Френската гимназия в Сливен, България, беше втората в списъка.
Случайност или не, вече изпитвах силна привързаност към Източна Европа. Като малък кирилицата ме очароваше в най-голяма степен, когато френски футболни клубове играеха в София или Москва. После открих творчеството на Исмаил Кадаре, великите руски класици, Кундера…
Каква беше комунистическа България по онова време? Дали условията ви на живот там бяха толкова несигурни, колкото човек може да си представи?
Бих казал по-скоро, че бяха доста неочаквани. Блокът, в който трябваше да живея, все още беше в строеж. Първите няколко месеца прекарах в хотел без топла вода, където не беше възможно да закуся, защото закуската се сервираше след началото на часовете в училище.
Вечерта на пристигането ми ресторантът беше затворен заради сватба, а и нямах местна валута. Дължа спасението си на сватбарите – младоженката разбра моето затруднение и ме попита на английски дали бих искал да вечерям с тях. Така прекарах първата си вечер, седнал отдясно на българска булка. Прекрасен спомен.
След това живях в панелен апартамент в краен квартал. Не особено забавна среда, макар и идеална за обитаване от средностатистическия българин – нещо, за което човек получава само бегла представа от салоните на посолството.
Какво е най-българското у вас, Ерик?
Несъмнено отношението към литературата, която се приема много насериозно там, както и от моя страна. Не като повод за безсмислени разговори по време на вечеря, не като начин да се улесни храносмилането или да се уплътни времето в безсънна нощ. Не, тя е място, където се разиграват най-важните неща, тя е отношение към света, както и към съдбата на една страна – писателите са играли решаваща роля във всеки период от българската история.
Когато живеех в Сливен, много се впечатлявах от опашките пред книжарниците, където току-що беше пристигнала нова книга (понякога трябваше да подкупиш книжарката, за да се сдобиеш с екземпляр). И бях не по-малко впечатлен от импозантните библиотеки, които виждах в домовете на родителите на ученици, които понякога ме канеха на вечеря.
„Българската душа стана и моя.“
Значи е било съвсем естествено действието на първия ви роман, „Последна спирка Русе“, да се развива в България?
Романът буквално е плод на мечтанието ми, докато се разхождах по улиците на Русе по стъпките на призрака на Елиас Канети, който е роден там. Отдавна бях очарован от този писател и особено от „Аутодафе“, единствения му роман, монументално произведение.
Как беше приет „Последна спирка Русе“ в България?
На български го преведе бившият ми ученик Красимир Кавалджиев. Романът бе много добре приет от критиците, които често се изненадваха, че познавам България толкова добре… все пак имам няколко дипломи по българофилия!
Как си обяснявате факта, че българската литература остава толкова слабо позната в нашата част на света?
Несъмнено поради липсата на водеща фигура, каквато имат други източноевропейски страни – Кадаре за Албания, Кундера за Чехия, Кертес за Унгария, Андрич за Югославия и т.н.
Макар през последните години да се превежда все повече и повече, трябва да се признае, че българите, дано ми простят, не ги бива много по саморекламата.
Между другото, говорите ли български?
В любимата ми комедия, „Купонът“ на Блейк Едуардс, Питър Селърс се запознава с френска актриса (Клодин Лонже), която го пита дали говори нашия език. И Питър Селърс отговаря: „Достатъчно, за да си навлека неприятности“. Това важи и за моето владеене на български.
Ако трябва да препоръчате само една българска книга на френския читател, коя бихте избрали?
Бих препоръчал две: „Под игото“ от Иван Вазов, литературен шедьовър и безценен исторически документ за разбиране на миналото на България, и „Черкаски разкази“ от Йордан Радичков, чудо на хумора и фантазията, чието действие се развива в едно село – централно място в страна, която дълго време е била аграрна.
В края на „Последна спирка Русе“ благодарите „на България, на нейните жени, нейните мъже, нейните пейзажи и нейната история“. Мислите ли, че съществува някаква особена българска душа?
Ако може да се каже, че определено има някаква българска душа, тя вече е и моя. Сега осъзнавам това не по-малко от въздуха, който дишам.
Трудно бих я определил, въпреки че я усещам с цялото си същество веднага щом се върна в страната. Тези неща се преживяват повече, отколкото се обясняват.
Аз съм българин по-скоро по душа, отколкото по разум.
„България е съдба, България е воля.“
Но кое може да се види само в България, а не другаде? Кое не можем да разберем ние като французи?
Идеята, че тази страна често е била застрашена от изчезване, както по време на османското владичество, така и по време на комунистическия режим, когато се е обмисляло интегрирането ѝ в Съветския съюз.
В течение на векове съществуването на България е било под въпрос – тя е трябвало да се бори за правото си на съществуване. България е съдба, България е воля.
Това я прави още по-ценна за мен, защото някои тук искат да се отърват от вечната Франция и да заличат историята. Забравяме, че една държава, нашата собствена, може да изчезне и че трябва да се борим, за да предотвратим тази трагедия.
Тези убеждения никога не са преставали да текат във вените на българите.
Познавайки няколко Българии, какво е виждането ви за еволюцията на страната (еврозона, Европа, инфлация…)?
Един 20-годишен българин не може да си представи страната си такава, каквато я открих през 80-те години на миналия век. Напълно отделен свят. Всички си мислеха, че комунизмът ще продължи 1000 години…
Както навсякъде другаде, България впоследствие се раздели на губещи и печелещи от глобализацията. И следователно на привърженици на тезата, че „преди беше по-добре“, и всички останали.
Обикнах София, когато я открих, но трябва да призная, че градът сега е много по-приятен, отколкото беше тогава – очевидно е.
За сметка на това, въпреки че бях много щастлив в България, не очаквайте да изразя каквато и да било носталгия по тоталитаризма.
Липсва ли ви обаче времето, когато България беше по-непозната, когато туризмът беше по-слабо развит?
Боя се България да не бъде застигната от ново библейско проклятие – нашествие на туристи като рояци скакалци. Страх ме е тази толкова скъпа на сърцето ми страна да не бъде сполетяна от същата съдба като съседна Хърватия, опустошена от масовия туризъм.
За щастие, познавам достатъчно скрити кътчета, в които да се приютя.
А сега, Ерик, да направим един плавен преход и да завършим с препоръка, ако нямаш нищо против: какво предпочиташ да правиш в София?
Без колебание: да се скитам безцелно по улиците. Но не мога да си представя да отида в този великолепен град, без да разгледам антикварите около площад „Славейков“ и да посетя катедралата „Св. Александър Невски“, този архитектурен и духовен разкош.
Много ви благодаря за отделеното време, Ерик.
Интервю за сайта „Musique à l’Est“ от 2 август 2026 г.
(В периода 1993–2007 г. Ерик Ноло публикува в издателството си „Духът на полуостровите“ преводи на френски на произведения от редица български автори като Йордан Йовков, Йордан Радичков, Севда Севан, Анжел Вагенщайн, Кирил Кадийски, Светослав Минков и Константин Константинов. Романът му „Последна спирка Русе“ излезе през 2022 г. в издателство „Колибри“.)
Превод от френски Красимир Кавалджиев
