Думи, дошли след вестта, че Том Стопард (3 юли 1937–29 ноември 2025) е починал
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е пиесата, която прави името му известно, когато я купуват за Кралския национален театър само няколко дни след представянето ѝ на Единбургския Фриндж фестивал през 1966 г. Лондонската постановка е пренесена в Ню Йорк и се играе цяла година на Бродуей. Номинирана e за осем награди Тони и печели четири, сред които за най-добра пиеса през 1968 г. Досега са продадени над милион екземпляра от пиесата, обявена единогласно за шедьовър.
Стопард е двегодишен, когато непосредствено преди нацистката окупация на Чехословакия семейството му се мести в Сингапур. Но животът му отново се преобръща, когато японците нахлуват там. Осемгодишният, по принуда космополит, пристига в Англия с майка си и втория ѝ съпруг, британския офицер Стопард. На 17-годишна възраст Том Стопард окончателно напуска училище и започва да работи като журналист. Пише статии и хумористични колонки, а по-късно става театрален критик и драматург. „Аз съм театрално животно“ – казва той и добавя, „обичам театъра във всичките му форми“.
Наред с пиеси като „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, „Аркадия“, и „Брегът на утопията“ Стопард пише и сценарии за филми като „Бразилия“ и „Влюбеният Шекспир“ (награда Оскар). Независимо дали героите му попадат в бури, разсъждават за Теорията на хаоса или за влиянието на руската демократична мисъл върху умовете на света, творбите му са за човешката природа. Остроумни и иронични, те разкриват смутното ни време, като насърчават търсенето на смисъла и радостта. Итън Хоук, участник в американската версия на трилогията на Стопард „Брегът на утопията“, казва: „Когато гледаш Том Стопард, „се чувстваш невероятно интелигентен“.
Нюйоркският мегапроект „Брегът на утопията“ (продукцията на Джак О’ Брайън е номинирана за десет награди Тони и печели седем), дошъл след лондонския успех на трилогията, се играе на сцената в театър „Вивиан Бомонт“ на Линкълн Център при участието на над четиридесет актьори. Епичният текст отразява предреволюционните философски дебати от XIX век, като мащабната история за руските мислители се развива на сцена с огромен огледален под. Чрез ефекта на „двойната леща“ основните герои се представят в близък план, а мълчаливото мнозинство се изобразява в общ план – така се реконструират и картини от световната живопис. Стъпили върху полукръгъл подиум, Херцен и Белински, Бакунин и Тургенев са обзети от полемичен плам и жажда за свобода. А на финала зрителите си тръгват, облъчени от парадоксите и обратите на техните идеи за справедливост. Докато пише трилогията, Стопард често се консултира с философа Исая Бърлин като се опитва да проумее предисторията на събитията, разтърсили Европа. Впрочем след Лондон и Ню Йорк трилогията се играе и в Москва, и в Токио.
Друг опит на Стопард да проникне в механизмите на историята и на собственото си семейство е пиесата му „Леополдщат“ (награда Лорънс Оливие и награда Тони). До късна възраст драматургът не любопитства за миналото си, но когато решава да разбере истината, той не само проследява трагичната история на проспериращо еврейско семейство преди и по време на погромите от Холокоста, а осмисля острите конфликти на времето чрез мащабен драматургичен текст. „Леополдщат“ е последната пиеса на британския драматург Том Стопард (с първа постановка в лондонския Уест Енд в началото на 2020 г.). Тя е и много лична пиеса – и четиримата баби и дядовци на Стопард са загинали в концентрационни лагери.
В България са добре познати и театърът, и киното на Том Стопард. Пиесите му се превеждат, издават, поставят. През 2001 г. е премиерата на „Аркадия“ в Народния театър, като пиесата за неуловимостта на историческата истина се играе на голямата сцена, където са разположени и зрителите (сценографията е на Вячеслав Парапанов). Постановката на Галин Стоев по превода на Аглика Василева е приета от публиката, която тепърва ще открива езика и „интелектуалната комбинативност“ на драматурга. Вече четвърт век оттогава, а любопитството към този така важен за модерната ни епоха автор продължава да расте.
В края на 1998 г. режисьорката Елена Цикова поставя „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ във Врачанския театър по превода на Светла Манева. Участници и зрители са заедно на сцената – това е театър в театъра, в който всичко мигновено се трансформира в няколко плана чрез сценографията на Красимир Вълканов. „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ често се поставя в театъра и у нас, и по света. Само през 2025 г. пиесата има две нови сценични версии в София – на Боян Крачолов и на Мария Панайотова. И тепърва ще има още много. А сър Том Стопард отново ще изненадва.
Но днес скърбим!
Stoppardian или „по стопардски“ означава подобно на Том-Стопардовия стил. Ще рече, изпълнен с остроумие и игра стил, през който се задават важни въпроси. Думата е вече в Оксфордския речник.
