0
3522

Аки Каурисмаки преди ХХI век

„Ариел“

Безспорно най-изявеният финландски режисьор е редовен участник в най-големите филмови форуми, системно приветстван и поощряван от критиката (пет награди на ФИПРЕССИ от Кан, Берлин, Москва и Сан Себастиан), и все пак нито един от филмите му не е печелил най-голямата награда на кинофестивал – най-високата точка в общественото му признание са номинацията за Оскар и Гран при на журито в Кан за „Мъжът без минало“ (2002). Тази равносметка не намалява достойнствата на творчеството му, само подсказва някакъв вид полемичност в сърцевината на творбите му, която ги прави още по-ценни и интересни за „колекциониране“.

2002 г. се оказа повратна в световния зрителски интерес към киното на Каурисмаки. Не е изключено посещаемостта на всеки един от трите пълнометражни филма, създадени след това: „Светлини в здрача“ (2006), „Хавър“ (2011) и „Другата страна на надеждата“ (2017), да надвишава тази на филмите му от 80-те и 90-те години на ХХ век взети заедно. А що се отнася до „Мъжът без минало“, той се превърна в онова неочаквано откровение, което един киноман получава, когато попадне на неподозиран/непознат талант.

От друга страна, стилът на Аки Каурисмаки не се е оформил внезапно, а както при всеки оригинален автор се е наслоявал пласт по пласт, което прави доста любопитно едно връщане назад във филмографията на финландския режисьор, осъществимо благодарение на ретроспективата, за щастие предшестваща отложения София Филм Фест 2020. Три произволно избрани заглавия от края на 80-те до средата на 90-те, белязани с характерната лаконичност на Каурисмаки – при екранна продължителност на историята съответно 72, 69 и 62 минути, дават материал за своеобразен сравнителен анализ. И ако „Ариел“ (1988) е общо взето характерен „епизод“ от „житието на онеправдания невъзмутим финландец“, то „Момичето от кибритената фабрика“ (1990) и „Пази шалчето си, Татяна“ (1994) са идеален повод да си представим как щеше да звучи киното на Каурисмаки (вж. първия), ако не беше усвоил естетиката на абсурда и ефикасността на черния хумор (втория).

„Момичето от кибритената фабрика“

Често определят филмите на финландския майстор едновременно като драма и комедия, което не е съвсем коректно, а да бъдат наречени трагикомедии е някак лековато. „Ариел“ е добър пример за извънжанровото пребиваване на историите, които обича да ни разказва Каурисмаки. В пределите на драматична летаргия, с безучастност и хладнокръвие, достойни за автора (и за стилистиката изобретена от Бъстър Кийтън), един финландски миньор остава без работа и търси късмета си на юг, работи каквото успее, спи, където свари и дори се влюбва, но не щеш ли, попада в затвора… Във филма има хумор, разбира се, най-вече в детайли като кабриолета с неприбираем гюрук, който героят кара в „слънчевия“ финландски климат, и в ситуации – като начина, по който се „свалят“ с героинята; но също натурализъм и наивност, сантиментален нюанс и криминален мотив. И ако „Ариел“ не носи изненада (освен може би с романтичния акцент), защото сме гледали следващите по-изразителни „епизоди“, това не пречи да почувствате тръпката от всичко, което харесвате в работата на Каурисмаки.

Затова пък „Момичето от кибритената фабрика“ трудно се вписва в стила на автора (особено ако не беше неговата актриса – фетиш, блестящо безстрастната Кати Утинен), напомняйки повече за натурализма на Балзак и британския социален реализъм а ла Кен Лоуч. Грозновата стеснителна девойка е потискана от родителите си, после е предадена от единствения мъж, който ѝ обръща внимание, и идва часът на равносметката… Дори неочакваният финал не е точно в стила на финландския режисьор, въпреки поетичната справедливост. И въпреки че разпознаваме Каурисмаки в удивителната безмълвност, която води разказа по-красноречиво от всякакви думи, на този сюжет му липсва именно онази безцеремонност (и светлината в края на тунела), която носи недодяланият хумор, изсушен от северния вятър, но несломим в своята житейска логика.

„Пази шалчето си, Татяна“

Ако се осланяме на филмите на Аки Каурисмаки, средният финландец е тъжен, апатичен мълчаливец (пристрастен към гела за коса). Като Валто от „Пази шалчето си, Татяна“. Решен в черно-бяла ретроестетика, ситуиран някъде през 60-те, сценарият удивително напомня ониричен епизод, в който обичайността на делничния жест (като пушенето или пиенето на кафе) е издигната до семантичен абсурд. Мъж излиза от къщи, качва се в колата с приятеля си, взимат „на стоп“ рускиня и естонка и тръгват на път, за да ги откарат навреме до пристанището… В този междукултурен обмен лаконичната наивност на мъжете комично контрастира с бъбривата „оправност“ на жените. Пътуването като метафора за опознаването акостира в избора между рутината и нейното пренебрегване. Историята е едновременно стилизирана, закачлива и умилителна, а минимализмът – в отношенията и заобикалящата среда, и онази сдържаност, толкова характерна за киното на Каурисмаки, напускат пределите на тази миниатюра и се трансформират в парадокса на черния хумор, който неуморно блика от творчеството на финландския режисьор, смекчава трагичния оттенък и осмисля дори привидно баналните сюжети.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПрез багрите и звуците: ОМ и АЛЕФ
Следваща статияРазказ за неразказаното