1.

Албер Камю казва: „Романтик, доколкото ми е известно, е този, когото го привлича вечното движение на историята, грандиозната епопея, която трябва да завърши с някакво чудесно събитие в залеза на времената. Аз се опитах да покажа нещо съвършено друго – повседневното съсъществуване на човека и историята, да хвърля колкото се може повече светлина над нашия обикновен живот и над упоритата борба на хората против деградацията – на своята и на другите.“ И непосредствено след това Камю продължава: „Междувпрочем, най-лошата разновидност на идеализма се състои в това да подчиниш всяко действие и всяка истина на определен смисъл на историята, който не се вписва в събитията и така или иначе предполага някакъв митически финал. Нима това е реализъм – да приемеш за исторически закон бъдещето, т.е. това, което още не е история и няма за нас никакви конкретни черти?“
И тези думи на Камю трябва да ангажират вниманието ни и най-вече вниманието на мълчаливите свидетели и на онези, които продължават да живеят с порочните митологеми на ретроградното минало.

Изкуството и неговите създатели са призвани да забият камбаната на тревогата. Не като мълчалив свидетел или сред шайката на тираните художникът може да направи необходимото, след което ще възкръсне още един свободен човек. Не под знамето на една обречена кауза, наследила каузата, заради която загинаха милиони, той може да приветства зората на новото време.
Ако искаме да имаме бъдеще, нека да не забравяме за повелята на времето. Истинският художник няма друг избор освен борбата против нашите съвременни инквизитори. Ако не го направи, художникът ще остане без времето, не пожелал да разбере, че онова, което ни готвят, е просто вариант на довчерашното безвремие…
Албер Камю казва още: „Само по себе си изкуството не може, естествено, да ни даде възраждането, включващо справедливостта и свободата. Но без него възраждането няма в какво да се влее.“

2.

Александър Мен знае, че цивилизацията е откъснала прекалено много човека от доброто, от истината. Знае, че предстоят дълги времена на възраждане, но няма да се спре, докато не го спря брадвата на КГБ, на шовинизма, на руския антисемитизъм, която се стовари върху красивата му глава на 9 септември 1990 г.
Трийсет години отец Александър Мен е комай единственият, който със своите проповеди работи за ерозирането на съветския режим. В черквицата край Москва и другаде, където е служил, той говори с онази честност и мъдрост на въздействащото слово, което окриля измъчения руски човек. Нещо повече, без да говори открито за политика, неговото слово се възприема като като пръст в кървящата рана на съветската действителност. С едно свободолюбие на ума и душата си, които тачат и философията на Бердяев, и проницателността на ярките богослови и философи на католицизма, както и мъдростта на източната религиозна и философска мисъл в лицето на будизма или даоизма, отец Александър цели трийсет години подронва устоите на кошмарния режим. Защото словото му е самата истина, въплътена в собствената му индивидуалност, напомняща с всеки жест за величието на апостолите. Вярващ в мисията на всеки човек, дори на най-семплия като възможности, Александър Мен олицетворява духа на извисената култура, която отрича сурогатите на бездуховната ни цивилизация. Човек, който знае на какви падения, но и на какви нравствени извисявания е способна човешката душа, отец Александър ден след ден върви по трънливия път на съдбата си, за да я превърне в безценна част от нравствената съдба на унизения си народ. Праведник и мъченик на истината и свободата, отец Александър Мен е дух, който ще стопля измръзналите души на хората и занапред…

3.

В стихотворението си „Религия“ Иван Радоев казва: „И пак ще повикат Исус, и ще дойде Нерон.“ Казва още, на друго място, че живяхме в „един сенилен (старчески) свят, който създаде катастрофическия човек, едно абсурдно същество, блуждаещо между небето и земята.“ Но какво като го е казал, след като толкова хора продължават с носталгия да си мислят за този свят и абсурдните идеи, на които се крепеше.
В „Малкият Иванчо и Държавна сигурност“ Иван Радоев пише, че „най-неизличимата човешка болест е „забравянето“. Казва и това, че „още на четвъртия ден давещите се отново отиват да се къпят.“ Нещо подобно има и в стихотворението му „Старият кон“, където поетът констатира: „Защото по-тежка от спомена е само забравата/българска.“ Многозначително е всичко това като мисъл и внушение, но кой да го чуе?
А ето и фрагмент от стихотворението му „Концерт“:

Аз тръгвам с Планк, Хевисайд,
Айнщайн,
Еренфест – подир техните
арфи, флейти, пиана и цигулки.

И няколко реда по-надолу ще прочетем: „Нека започне концертът! Нека се състои,/Господи!“ Да казвам ли, че концертът на Иван Радоев, започнал толкова отдавна, няма да свърши. Защото свободата не свършва. Тя само заспива понякога в предателската душа на човека, но Иван Радоев никога не е имал такава душа…

4.

Стиховете му разкриха драмата на нашето съществуване, онази невъзможност да бъдеш самият себе си, защото някои бяха решили да мислят вместо теб, и да живееш според налудничавите им предписания. Така стиховете му бяха „една трудна и неподатлива ерес“ (Октавио Пас). Ние ги възприехме като вик, който идваше да стресне и заспалите, и пробудените. Този вик ни изправяше пред неумолимите въпроси на съвестта.
Казионната критика не искаше да го възприеме. Тя си даваше сметка за многопластовите внушения на това поетическо слово, което изрази цялата пустота на нашето безвремие. Когато от всички страни ни натрапваха като образ и модел  безсъдържателния колективен човек, човека-маса, Борис Христов открои неизбродимите вътрешни пространства на своя „самотен човек“, на „човека в ъгъла“ на живота, който не се примиряваше. Заедно с него ние вървяхме подир надеждата, очаквайки да чуем най-сетне жизнерадостното бръмчене на Самолета, който все закъсняваше.
Като поетика, като нравственост и социална позиция стиховете на Борис Христов, а заедно с тях и прозата му, тотално се разминаваха с властващата идеология. По своята същност те бяха самата идеология на живота – винаги загадъчен и непредсказуем, винаги мъчително бреме за онзи, който е поискал да отиде по-далеч от безпроблемното съществуване.
Но като всяка истинска поезия и неговата не остава само в годините, когато беше създадена. И сега тя въздейства с предизвикателната си мисъл, с ярката си образност, с всичко, което я изпълва до последния ред. И сега тя ни свързва директно с онова неугасващо пламъче в душите ни, което пръска освежителна светлина над жестокото ни настояще.
Сякаш беше вчера, когато умният читател приписваше и разпространяваше стиховете му от „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“. Доста години изминаха от това вчера, но Борис Христов си остава все така млад като несекващата младост на надеждата, че все някога ще дочакаме Самолета. Неговия, на Борис Христов, и същевременно нашия самолет, който трябва да се приземи на минираното летище, наречено България…

5.

Корените бяха изтръгнати. Човекът се социализира по сталински образец, нацията трябваше един ден да изчезне в морето на съветската империя. Известни са последствията и още дълго ще усещаме дефицита на ярката личност. Тепърва ни предстои да осъзнаем предимствата на идеята за свободата на човека, за примата на личността. Жалко е, че още са на власт онези, които гледат на нас като на унифицирано мнозинство, като на маса, каквато бяхме някога. На „стадния живот“, за който писа още през 1930 г. Ортега-и-Гасет, трябва да противопоставим осъзнатата си воля да бъдем личности. Само че носталгията остава, носталгията, за която пак испанският философ казва:“Днес явно мнозина са тези, които изпитват носталгия по стадния живот. Страстно се отдават на овчето в себе си. Ще им се да вървят вкупом, да крачат стадно, в една посока, овца до овцата, а погледът – в краката.“
Ако няма личности, ще си останем едно подивяло стадо, което рано или късно ще бъде дресирано. Но нали това вече се беше случвало?

6.

Оказахме се неплодотворни, стъписани, уплашени, болни от вируса на болестта, която Асен Игнатов анализира задълбочено в „Психология на комунизма“. Продължаваме да пропускаме шансовете си. Ако левицата (по-точно – „десницата“, тъй като богатствата са в нея!) знае как да си върши работата, ние като че ли още не сме разбрали за какво става дума. Имам предвид разпокъсаната опозиция, досадната и самоубийствена игра на разпри и вождизъм, покварата на доста „демократични“ люде, които забравиха да си измъкнат пръстите от кацата с мед.
Юнг казва, че „всеки период на живота притежава собствена психологическа истина.“ Това се отнася за живота на индивида, но то важи и за живота на една нация. Пак на Юнг принадлежат думите, че „Природата е аристократична“ и затуй има толкоз некачествени като духовност хора. Но ще кажа, че сякаш и Историята е аристократична, за да проявява своята благосклонност комай само към отделни народи. Ние очевидно не сме сред тях – засега. Можехме да бъдем, но сами се отказахме от шансовете си, пък и „големият брат“ не е престанал да ни „обича“ и да настоява за обвързването ни с Империята.
Скръбни са тези мисли, но надеждата е право на борещите си, на бодърстващите. Дано най-сетне всички да чуят тръбата на Чинтулов, с която не е престанал да призовава…

7.

Диктатурата разполагаше с насилието и разчиташе на всеобщото послушание. И ако тя в крайна сметка не сполучи в нито едно отношение, причината беше в липсата на ценности. Като тълкува философията на персонализма в лицето на Муние, Пол Рикьор казва, че „марксизмът не е образование, а дресиране“.
Онова половин столетие на терор ни лиши от постиженията на модерното образование, което получаваха хората на Запад. Сега, когато имаме достъп до философската, политическата и художествената литература, си даваме сметка за пропуснатото. И преди всичко за отвратителния факт, че по един или друг начин почти всички сме били дресирани, тоест, подчинили сме се да мислим в тесните граници на оскъдно предоставяното ни знание.
Необходимо е да се положат колосални усилия за образованието на народа. Тази задача, която беше сред основните в робските условия на България под турско, трябва да придобие същата първостепенност, ако искаме да се възродим. Без едно действително образование, гарантиращо промяна в светогледа на хората, просто е немислима появата на истинската личност.
Няма време за отлагане. Ясперс казва, че „да си човек означава да ставаш човек“. Само при осъзнаването на тази мисъл ще имаме отправна точка за дългия път, който трябва да извървим. За пътя до равнището на онова мислене, с което всеки от нас ще бъде наясно с провокациите на битието, за да преодолява своето отчаяние в името на смисъла, заради който сме на земята.

8.

През първите години на „свободата“ един читател от провинцията изпрати писмо до „Литературен фронт“, в което изразяваше възмущението си от няколко любовни стихотворения на Иван Радоев.Тогава и по-късно се отричаше съществуването на интимната лирика. Върху поезията на Константин Павлов удариха печата на забраната, защото се разминавала с кредото на властващия „реализъм“. Николай Кънчев все не го разбираха, не го печатаха дълго време, а поезия като неговата се смяташе на Запад за художествено постижение. В „Честен кръст“ на Борис Христов“ видяха прекалено много песимизъм. Тогава от трибуната на така наречените априлски дискусии се говореше само за историческия оптимизъм на литературата. В същото време един казионен стихоплетец, освободен от някои от постовете си, имитираше скръб по есенински. Друг един, написа стихотворение срещу империализма на американския народ. Той беше станал за смях и в собствените си редици, но продължаваше да се радва на облагите. Няколко „поети“ имитираха философска лирика, но толкова безсъдържателна, че в техните стихове мирозданието изглеждаше като рисунка на бездарен карикатурист.
На тогавашното време му трябваше не „тиха лирика“, а гърмящата поезия на автори, които прославяха съветските танкове и собствените си пистолети. Представям си какво му е било на Иван Теофилов, посърнал и отвратен от врявата на онова бездарно войнство, което убиваше изкуството и езика ни. Знам как се чувстваше Борис Христов, когато на една дискусия казаха, уж да го похвалят този път, че в негово лице младата ни поезия обикнала животните. Ставаше дума за неговото великолепно стихотворение „Конче мое“, израз на метафизическата му скръб, че животът си отива толкова бързо…
Онези „партийни школски принципи“, които отричаше още Пенчо Славейков, нека да си ги запазят само „творците“, които още не са разбрали, че поезията не може да бъде дребнотемие и пропаганда, а само „вик в тишината“, защита на човека и път през бездните на съществуването.

9.

Състоянието, до което беше докаран духовният живот в страната ни, е повече от незавидно. Затова нито забравата, нито давността трябва да са в услуга на виновните. Един от тях, прочут автор на дебели роман и още по-известен с алчността си, бе написал статията си „Литературни гестаповци“, поместена в „Работническо дело“ през декември 1944 г. Той писа против Чавдар Мутафов, едно интересно и значимо име в модерната българска литература. Тероризираха Димитър Димов, за да поправи „Тютюн“ според изискванията на бездарната власт. Принудиха големия ни художник Владимир Димитров-Майстора да стане „общественик“. Попречиха да се говори на гроба на Владимир Василев. Доста време преди това бяха изпратили в лагерите Димитър Талев. Убиха Георги Марков. „Отложиха живота“ на толкова духовни люде, които имаше какво да дадат на културата ни. В същото време се плащаха хиляди долари, за да преведат и издадат в чужбина посредствените творения на „именитите“. И пак тогава един от иначе талантливите ни писатели се радваше публично на ловджийските пушки, подарени му от „вождовете“.
Ако продължава да има нещо гнило в живота ни, то е заради неверните отговори на въпроса какво беше и защо беше. Взехме да забравяме или да бягаме съзнателно от спомените си, защото са ужасни. Но станалото трябва да се помни, да се разказва, да стигне до съзнанието и на най-младите, които още не са прочели „Репортажите…“ на Георги Марков и още си мислят, че животът започва с тях. Започва, но как ще свърши, ако го няма споменът за отминалото. Доколкото е отминало, разбира се…

10.

Да откриеш света, да отидеш по-далеч от мнимата реалност на видимата и до болка втръснала ни действителност, да изнамериш едни по-други основания за живот, които ще станат поредно опровержение на „здравия разум“ – такъв трябва да бъде според мен поривът на поета, на човека, разполагащ единствено със словото и собствения си живот като неповторимо събитие.
На Кенет Уайт са думите: „Литературата би могла да бъде определена като по-малко или повече талантливо назоваване и разглеждане на съществуващите условия. Поезията е проникване право в изворите на живота.“ Това проникване се отдава на малцина. Ако то не стане, драмата на твореца ще напомня за безсмислена участ. Такъв бе животът на много труженици в нашата литература. Само талант ли не им достигаше, или те не съумяха да разберат същността на творчеството?
Наличието на талант бързо се редуцираше до степента на онази сръчност, с която чиновникът обслужва силните на деня. Проблемите се измисляха, за да бъдат забравени реалните дилеми. „Изворите на живота“ оставаха далеч и мнозина даже и не ги потърсиха.
Времето, в което живеем, дава малко поводи за радост. Онази „организирана апатия“ на обществото, сред която живяхме, се е трансформирала в непозволен релативизъм, в това „всичко е позволено“, което няма да ни изведе към истината и доброто. Навъдиха се безброй „играчи“ в политиката и културата, в целия ни живот на общество, останало без истински облик. Натъквам се на какви ли не прояви, които откровено говорят за нравствено и духовно заболяване. Като онова невинно създание от стиховете на Емили Дикинсън те крякат ли крякат, без да имат в себе си и капчица от неговата невинност. Вместо наличието на творчество само жестовете на самозванството, на манията да те забележат и заговорят за теб. Но кой да заговори? Няма да са онези, които знаят какво са изкуството, безкористното служене на обществото, обречеността на това, което далеч надхвърля преходното и незначителното…

11.

Да благодариш на Сталин за щастливото детство (видях го на плакат, носен на Червения площад в Москва), да държиш (пак на същия площад)  портрета на Берия…
Това „люпило от невъзмутими мерзавци“ (Иван Теофилов) е на път да ме задуши с демонстрациите на своето безумие. Какво ли има още да преживеем?

12.

Все същата болка заради Украйна. Все същата омраза към онези, които искат да я погубят, и към онези у нас, които им слугуват.

Но навън грее слънцето. Жив съм. Съзерцавам картините на Хопър, а после с „Вълшебната планина“ на Томас Ман, към която отдавна не бях се връщал. И болката я няма… Забравих и за омразата.

13.

Попаднах случайно на едно електронно литературно списание! Ужас! Все едно, че още сме в 1952 г. и ни предстои една цяла година, докато Сталин умре. Авторчета, събитийца, ретроградност. И повече от авторите са млади хора…

14.

Ужасът в очите на мъчениците зад телените мрежи на лагерите, ужаса, за който пишат Варлам Шаламов и Стефан Бочев, излязъл по случайност жив от Белене. Ужасът заради това, което става днес в главите на кремълските безумци, далеч надхвърлящо въображението на Гоя… Ужасът, че тези стихове на Борис Христов, написани преди много време, и сега съдържат истината за времето ни:

Свирачите, които управляват танца,
превърнаха човека на хармоника…
Но от законите безмилостни на дансига
главите ни са пълни с беззакония.

Омерзени от пошлостта и злините в живота, ние се затваряме в себе си, вместо да се опълчим. И така „ние не спасяваме този свят от дявола, а му го предоставяме, та да не се превърнем самите в дяволи. Чисто и просто се оттегляме от полесражението – за да бъдем нравствени“. (Макс Фриш)
И сега бомбардират и загиват хора. Пред заведението, което е наблизо до нас, са джиповете на шайка нехранимайковци и покрай тях минава дрипльо, насочил се към кофата за смет. Телевизорите напомнят какво е станало днес по света. Едно дете бърза да напише домашното си, за да поиграе с електронната си игра, но едва ли ще посегне към „Под игото“ на Вазов или „Клетниците“ на Виктор Юго.
А аз си спомням, че Паскал е написал и това: „Каква химера е човекът? Каква новост, каква уродливост, какъв хаос, какъв обект на противоречия, какво чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей, хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената.“

15.

Колкото по-остаряваш, толкова повече ти се иска да се завърнеш в „бащината къща“ на отминалото, когато си съзрявал, преизпълнен с надежди, с поривите на неспокойното сърце, жадуващо за красота и духовност. После са дошли скръбните часове на „синята мъгла“, гледаш все по-често като Яворов играещите навън деца и ти става тежко. Защото и те ще пораснат, за да стигнат до безутешната възраст на своите носталгии.  И понеже безпокойствата ни са толкова много, какво друго ни остава освен да се върнем назад, когато светът е бил ако не по-нормален, то поне духовно по-стойностен. Заради хората, които са били тогава – други хора, скроени по друг начин, пребогати на онази съзидателност, въплътена в изкуството им и дори в жеста, с които са отпивали от чашата с вино.
Затова и днес си мисля за някогашните кафенета, а покрай тях и за хората, които са ги посещавали. Мисля си и за Арменското кафене, отдавна изчезнало, но нали знам, че там се е отбивал често Димчо Дебелянов. Мисля си и за кръчмите, където се е приютявал бездомният Вутимски. А кой ли, посегнал към стиховете на Пенчо Славейков, не го е „виждал“ в някогашното кафене „България“. Подпрял се на бастуна си, с навъсен поглед, в който е цялото му презрение към „фасулковците“, и с онази невидима светлина около главата му – същата като светлината на мечтания от него „друг бряг“ на живота…А ето го и Вазов в „Юнион клуб“, в компанията на стария си приятел проф. Шишманов. „Виждам“ го и самовглъбения Йовков, отпиващ от чашката с кафе. След малко той ще напусне „Цар Освободител“ и ще тръгне по булеварда, за да се прибере вкъщи, където ще допише поредния си разказ за драмата на човешкия живот или за красотата на женското сърце…

Добре, че сме способни на тази носталгия. Как иначе щяхме да продължим с живота си, ако не я изпитвахме често в сегашното подобие на време….

16.

Трябваше да говоря за Далчев пред ученици, които ще кандидатстват в Университета. По това време в Аулата имаше среща със съпругата на Лех Валенса, защото на български излезе нейна книга. Учениците в аудиторията бяха от различни градове на страната. Попитах ги дали знаят нещо за Лех Валенса, за някогашните драматични събития в Полша, за профсъюза „Солидарност“. Настъпи мълчание. Само едно момче спомена, че името Валенса му говори нещо във връзка с „полската революция“. Казах, че неотдавна у нас беше прожектиран филмът на Вайда за Валенса и „Солидарност“.

Учениците не бяха чували името на големия полски режисьор…
И пак наскоро бяха обнародвани данни за интелектуалното равнище на гимназистите от държавите в Европейския съюз. На дъното на класацията са българските ученици.
Мисълта ми е, че ситуацията и в това отношение е твърде печална. Голяма част от нашите гимназисти нямат никакви знания за по-близката или по-далечната история. Да не говорим за това, че не познават добре и значимото в българската литература.
Някой беше писал, че вярвал много на младите, много ги обичал. И аз ги обичам, но се тревожа, че тези млади хора навлизат в живота без необходимите духовни знания, без които няма да могат да се разгърнат по-сетне като личности, като граждани с трезв и многостранен поглед за „нещата от живота“. Невежи, без онова, заради което често правят погрешни избори в живота си, те са утрешният ден на България. Ще наследят една безпътна и деградирала в много отношения страна и ще бъдат безпомощни да направят нещо за нейния напредък.
Пак ще се правят реформи в образователната система. Но управниците не се замислят дори, че не е важно дали основното образование трябва да приключи в осми или девети клас. Важното, съдбоносното е да стане така, че един гимназист, получил дипломата си, да навлезе в живота като гражданин и демократ, като европееец, като човек с непоклатими нравствени и духовни ценности. Но дали ще стане това скоро? Аз поне много се съмнявам…

17.

Споделеното във фейсбука е като настроенията, хората и останалото в обществото и живота. Какво ли няма? Умното до тъпото, тривиалното до съдържателния текст, болката на пишещия за положението в България или Украйна до вонящите глупости на платения трол или просто на идиота и на нравствения изрод. Шарения! От вопъла на страдащия за похитената истина до ексхибиционизма на женички и мъжлета, които се показват, за да усети светът и тяхното съществуване. От високата култура до тинята в приземието.
И всичко това е нашето творение! Моето, твоето, на всички с двата крака и с двете ръце, на онези, дето имат глава и на другите – с глава, но безмозъчни.

18.

В Нобеловата си лекция Октавио Пас казва, че „Историческият детерминизъм бе изключително скъпо струваща и кървава измислица.“ За известно време повярвахме, че метаисторическите доктрини и утопиите са си отишли безславно.Те наистина струваха прекалено скъпо на човечеството. Октавио Пас бе казал още,че колективните абсолюти са погребани окончателно. Тоест, каквото и да става, човекът няма да живее повече с натрапваните му абсолюти. Но ето че митотворците започнаха да се завръщат с една противна лексика, в която понятията за отечество, история, свобода и демокрация, човешко достойнство и национална добродетел са изпразнени от съдържанието, което предполагат. Истина е, че в Русия и у нас те не си бяха тръгвали, но обстоятелствата временно ги принудиха да позатихнат. Прераждането им в богаташи, в олигарси, в бащи на започналия да се строи капитализъм, изискваше от тях доста енергия. След като завърши въпросното им прераждане, те се втурнаха отново да ни спасяват духовно, нравствено…Но не посредством изстраданите и универсални ценности на човешкия род и на цивилизования свят, а с демогогията на „романтичното варварство“ (думите са на Томас Ман, който така нарича националсоциализма).
И на мен не ми се иска да успеят, но голям е страхът ми, че засега жънат доста успехи. Особено в Русия.
Ролан Барт пише, че „истинската цел на митовете е да спрат движението на света“. Той ни казва, че „митовете спират човека, отпращат го към неизменния прототип, който живее вместо него“. Трябва ли да позволим раждането на един свят без движение…

19.

Първо с метрото, а после с едно такси – и така потънах възроден в зеленото на Витоша и Драгалевския манастир. Тук беше идвал Яворов, а доста преди него и Левски, потърсил убежище. Запалих свещи с мисълта за близките ми – за живите и умрелите. И после се прегърнахме с тишината, за да забравя, макар и за малко, дивотиите на текущия живот. Веселият хор на няколко птички, човекът, който продаваше мед пред манастира и подарената ми благодат. И забравата, тази животоспасяваща забрава, макар и за кратко време. Но после се качих на автобуса и ето ме пак сред ужасите. Само че в торбичката ми е пресният спомен за преживяното, който ще ме крепи известно време…

Снимката на автора е дело на Цочо Бояджиев.