Скулпторът Йоханнес Артинян за изгорелите тютюневи складове в Пловдив, изкуството в публична среда и статуквото. С него разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.
„Има неща, на които нямам отговор. Първо е историческата фактология – как изобщо е станало така, че сграда, която е дарение, това дарение е с определена цел, след това се дава на тютюневия комбинат, по принцип в соца така се правеше… Това, че е дарение, се знае, то е документирано и в момента, в който се разпродава тютюневият комбинат, се продават и тези складове. Те трябваше моментално да станат общинска собственост”. Това казва скулпторът Йоханнес Артинян за „въпреки.com” по повод на изгорелите тютюневи складове в Пловдив.
И продължава с аргументите си: „Сигурен съм, че няма никакъв юридически проблем, направили са го перфектно. Абсолютно съм убеден, но моралният проблем е много голям. По тази логика и Софийският университет може да се продаде, той е дарение от братя Георгиеви…“
Артинян припомня, че I-Creativ Studio, в което работи, е било ангажирано със създаването на уебплатформа, инициирана от Фондация 2019, която имала за цел да пропагандира превръщането на Тютюневия град във втори културен център на Пловдив. „И вече последвалите събития – от една страна, инициирането от общината на тази идея и до известна степен влагането на човешки и на идеен ресурс това да се случи, а от друга страна – позицията на същата тази община, която се оказа, че първоначално не знае кои са собствениците на тези складове, не знае какъв е статутът им, не знае позволено ли е, или не да се разрушават. Не може да искаш да се случи нещо на дадено място и да не знаеш кой е собственикът”, разсъждава скулпторът.
И дава предложения за спасяването на складовете при условие, че има воля за това. „Тези хора, които са запознати с подобен тип сгради, са наясно, че основната носеща част на сградата са стените. Самите стени са носещият елемент, те са достатъчно широки и практически това, което е ценно, в момента съществува. Дървената конструкция, която е вътре, тя не носи стените, тя носи сама себе си и покрива, тя е рухнала. Там спасение няма, макар че, предполагам, има заснети чертежи на тази дървена конструкция. Тя е много добре направена, но не е някаква технологична сложност, не е японска сграда от XVI век и да не може нищо да се направи. Общо взето, нещата вътре бяха доста елементарни – в хубавия смисъл на думата – като решение. Но проблемът е, че ако не се реагира веднага, тези фасади, които са непокрити, ще започнат да се рушат и хората сами ще искат да ги бутнат, защото е опасно. Първоначално говореха, включително и пожарникари, за умишлен палеж, след това се завъртя палачинката, че нямало такива индикации. После обясняваха, че синият пламък е от импрегнацията на дървото, не го вярвам, защото тази сграда е от началото на XX век и отдавна нищо не е останало от тази импрегнация. Тези, които са заинтересувани, а кои са заинтересуваните – първо сме всички ние като пловдивчани, нямат ресурса. Хората протестираха, но това е просто отбелязване на проблема, това не е решение. В момента трябва чисто технологично да се направи укрепване, трябва затваряне на покривите. Ако това не стане до зимата, тези сгради ще се разрушат. Сняг, дъжд, замръзване, пропукване… Нещата ще станат необратими. Стените ще започнат да се рушат, те все пак са тухла. Проблемът с изкуството в публична среда е същият… Пловдив ще става културна столица на Европа, но ние практически нямаме едно модерно изложбено пространство. И в София няма такова – това е голям дебат. Нещата са свързани: причината за разрушаването на такива сгради навсякъде е, че щом няма обществена воля, която би трябвало да се материализира от управлението, избрано от нас, се намесва частният интерес. А частният интерес съвсем нормално гони своите печалби. Друг е въпросът дали такива методи като опожаряването са допустими? Не можем да искаме от всеки частник да бъде като братя Георгиеви или като Димитър Кудоглу, който е направил дарение на държавата. Предприемачът иска да печели, но ролята на общинското или държавното управление е да регулира тези процеси. Ако няма регулация, ние сме в джунгла.”
Такава е тъжната констатация на Артинян, но зад нея има и практически предложения. Въпросът е дали управляващите, на каквото и ниво да са, чуват такива хора, дали се съветват с тях. Фактите доказват обратното, за съжаление.
Какво е обяснението на Йоханнес Артинян, което и други наши събеседници споделят с огорчение.„Няма обществена енергия, защото хората дълбоко в себе си изобщо не вярват, че могат да променят нещо, и за съжаление това се потвърждава. Какво беше преди 2-3 години с протестите в България? В крайна сметка се оказа, колкото и да ми е неприятно, че
статуквото по никакъв начин не се промени
Влезе още една политическа група, която много бързо по неясни за мен причини се зарази точно от тази болест, заради която хората бяха излезли на улицата. Въпросът защо това се получава е сложен.” Разговаряме в студиото, в което Артинян работи, то се намира на по-малко от километър от Тютюневите складове в Пловдив, в района още се усеща миризмата на дим и изгоряло.
И все пак културата и изкуството могат ли да променят това статукво, което придобива все по-популистки, псевдопатриотичен привкус, подхранвано преди всичко от страхове, пиедестали, байраци и какво ли не още… Наистина не е просто.
„Културата може да промени това статукво, но в никакъв случай директно, защото изкуството няма такава функция в обществото. То създава среда, публика, създава хора и възпитава хора, които би трябвало да станат по-свободомислещи и по-желаещи да променят собствения си живот, т.е. изкуството създава културна среда.
Наличието на културна среда
е първата крачка срещу простащината. Колкото повече хора – това особено важи за младите – имат отношение и са заобиколени с прояви на изкуството и културата, толкова по-трудно ще бъде да се правят такива вандалски акции. Има и нещо още по-важно. А може би не е само български феномен. Страхувам се, че този период от време, последните 30 години, създаде една група хора, които нищо не могат и нищо не искат. Имам чувството, че една голяма част от младите хора са точно такива. Поради една или друга причина някакви базисни техни потребности са удовлетворени и оттам нататък те все едно нямат стремежи и знание да правят каквото и да било. Затова да има култура е изключително важно, защото тя прониква през кожата, тя влиза в начина на мислене. Човек, който ходи на театър, на изложби, има някакъв интерес, грубо казано, няма да си изхвърли боклуците на средата на улицата. Тези неща са свързани, но изкуството не изпълнява директно някакви политико-социални функции, не му е това предназначението. Когато се ходи на война, се ходи с оръжие, т.е. ако човек иска да прави промени, трябва да се занимава с политика и да се моли системата да не го завърти.”
Говорихме за още много неща с Йоханнес Артинян, за отдръпването му от неговата основна специалност – скулптурата. Обяснява го с това, че „нещата са много свързани и ти не можеш да правиш нещо на парче”: „Макар че това, което ние в групата „7+1” правехме, беше много съобразено с някакво пространство. Художникът трябва да се отдръпне и да погледне отвън на заданието, което не важи, когато става въпрос за временна намеса. Временната намеса е просто една провокация и отговорността се поема изцяло от артиста. Както беше Какавидата (на миналогодишните Есенни изложби в Пловдив – б.а.). Би ми било интересно например половината главна улица в центъра да стане огледало и хората да си мислят, че там има някаква пропаст. Това би било временно и хората, които минават, не трябва да бъдат притеснявани”, казва скулпторът. И обяснява своето разбиране за намеса в пространството чрез т.нар. Повдигната салфетка в парка „Заимов” в София.
„Повдигнатата салфетка не е моя, работихме я в група „7+1”. Какво се опитахме да направим ние тогава? Опитахме се да опровергаем идеята, че хората не могат да работят заедно. Ние всички се бяхме отдръпнали, ние дори не споменавахме имената си, това стана по-късно. Направихме неща, които да променят средата, да променят пространството, да го проблематизират,
да предизвикват размисъл или чиста радост
Това, което направихме, в никакъв случай не е нещо ново. В края на 90-те години и началото на XXI век имахме и някакви последователи. За съжаление, след това по ред причини махалото се върна, и то с огромна сила, точно в обратната посока. Хората от моето поколение много добре си спомнят последните години на социализма, когато се направиха тъй наречените паметници. Мой преподавател в Академията е Величко Минеков, познавам много добре Крум Дамянов, всички тези хора, най-добрите образци, които са направили, и знам много добре какво е тяхното отношение, искреното им отношение към тези паметници. Те просто са се опитвали в рамките на едно задание – партийно и държавно – да прокарат някаква художествена мисъл, тяхна, малко „да изкълчат“ нещата. Това, което те правеха, особено в последните години, беше абсолютно подчинено на идеята за синтез между среда и работа. Крум отиде в една друга посока – той започна да изгражда среда, например в Шумен и в Стара Загора. Той самият изгражда някакво пространство, където слага някакви неща. Величко беше по-класически, но при всичко, което правеха, първата мисъл е била тази пропорция… Тези хора, които в момента са доайените на българската скулптура, грубо казано, се отказаха от постамента, постамента като начин на мислене. А в крайна сметка ние правим точно обратното”, казва той.
Йоханнес е изключително интересен събеседник с поглед и отношение към случващото около нас, към ролята на изкуството и в частност на публичната среда, която е ангажимент и отговорност не само на творците. „Когато говорим за изкуство в публичната среда – защото скулптурата в града е скулптура в публична среда – трябва да се погледне от друг ъгъл. Когато се говори за публично изкуство и за чисто изкуство, както би се изразил мой колега, сравнението е малко като между стола и електрическия стол. Тоест, те на пръв поглед имат нещо общо, но разликите са много големи. Когато се прави трайно изкуство в публичната среда – не говоря за временни намеси – отговорността е съвсем друга и авторът трябва да мине малко на заден план. Това е нещо, което е много съществено. Това, което трябва да се прави, е да се подпомогне публичното пространство да се превърне в духовно пространство.”
И тук в разговора ни няма как да не се вмъкне темата за паметника на Самуил на Александър Хайтов до църквата „Света София”. Те, неговите паметници, доста се нароиха в един доста уж патриотичен контекст, но това е друга тема, и то доста нагарчаща откъм конюнктурни интереси, нямащи нищо общо със съвременните посоки в скулптурата и архитектурата. За нея ще говорим в една бъдеща дискусия, която „въпреки.com” организира през ноември в партньорство със СГХГ по проект, подпомогнат от Националния фонд „Култура”.
Според Артинян „решението е да се мисли за града и за градските пространства като за жив организъм. Когато нещо се прави, първото е мястото – дали е необходимо на това място да се прави нещо, или не. Някакъв човек, който има достатъчно финансови ресурси, решава, че трябва да се увековечи по някакъв начин – това не е подходът в един съвременен град. Пиедесталът е необходимост да отделиш от пространството това, което правиш, което само по себе означава, че не си се справил. Ако ти работиш с пространството, не е трябвало да има нужда от пиедестал.
Пиедесталът превръща нещото в тотем,
превръща го в обект за преклонение. По-съвременният подход е да създадем пространство за преклонение, а не отделен обем, който неминуемо ще влезе в конфликт с всичко около себе си, както и се случи със Самуил. Скулптурната група на Любомир Далчев е много по-добро решение. Тя е класическо решение, но парадоксално – тя е по-съвременна от това, което се прави в момента”. Само допълваме към думите му и нелепото присъствие до скулптурната група на Далчев на опълченеца, сякаш копипейст от картина на Ярослав Вешин.
За кратко се съсредоточаваме върху конкретните изложби в Пловдив в момента. Според него най-доброто в Есенните изложби е, че кураторът Галина Лардева успява да прокарва една идея във времето, че в българското изкуство съществува тенденция за правене на модерно изкуство с класически похвати. „Това е сложно за самите артисти, тъй като новото време засяга друга проблематика. Хората, които са поканени там, правят едно адекватно съвременно изкуство. Плюс това тя показва млади автори, което е изключително важно за тях. Както и творци, работещи в чужбина, радостното е, че тези хора идват с желание тук. Макар че много от тях имат сериозна биография в чужбина, присъствието им тук е някакъв етап в тяхното развитие. Това са важни неща за тях, не е просто присъствие, което те демонстрират от носталгични подбуди”. Колкото до изложбите в баня „Старинна”, в последните 20 години Йоханнес Артинян е участвал в много от тях и уточнява, че сегашната,„Музеят Ръб”, показва неща, които са първите, направени в България, в тази посока.
„Какво по-хубаво от това в рамките на един месец в Пловдив да има няколко значими прояви в областта на пластичната култура.“ Според събеседника ни е глупаво различни форми на изразяване –като модерното класическо изкуство и по-концептуалното – да са в конфликт помежду си, какъвто и да е той. „За съжаление този конфликт много често се превръща в личностен. Проблемът е в това, че тук пространството е малко във всякакъв смисъл на думата. Публиката е малко, финансите са малко и тези различни форми са принудени да се конкурират. Те се борят за едни и същи финанси, борят се за вниманието на едни и същи хора. Винаги е било така в България. Тук стремежът е, за съжаление, да се води бащината дружина и определени хора да казват кое е правилно и кое не. Нещо, което е парадоксално в контекста на съвременния живот, не само на съвременното изкуство… Нещо подобно има в литературата, в театъра, в киното, навсякъде, а не би трябвало”, категоричен е Йоханнес Артинян.
Разговорите с него никога не са само за изкуство, а и за възможностите или невъзможностите пред гражданското общество и свободните хора. „Винаги ме провокирате с това какво да се направи. За да се промени нещо, трябва да има воля за промяна. И второ, трябва да се тръгне от две посоки: от образованието по изкуство (изложбите са част от това образование), а другото е натиск върху управляващите. От двете страни трябва да има движение. И в някакво обозримо бъдеще нещата биха могли да се променят. Имаме шанса, че сме малка държава с относително малки проблеми и тук нещата, както бързо се развалят, така бързо се оправят или биха могли да се оправят. Ние в последните 20 години изживяхме подобни скокове”, с доза оптимизъм и с усмивка казва Йоханнес Артинян.
Текстът е публикуван на сайта ВЪПРЕКИ.
