Начало Книги Изборът Ако се родиш жена
Изборът

Ако се родиш жена

Ориана Фалачи
02.05.2023
3291

Името на Ориана Фалачи се е превърнало в еталон за журналистика в годините, през които жените все още воюват за своето място в свят, изтъкан от конфликти. Журналистката, която отразява събитията във Виетнам и на която не могат да откажат интервю личности, превърнали се в икони за поколения, оставя своята трайна следа в историята с книги като „Един мъж“, „Гневът и гордостта“ и „Писмо до едно неродено дете“.

За първи път на български език излезе книгата „Ако се родиш жена“, в която са събрани някои от най-значимите текстове на Фалачи, посветени на правата на жените през XX век и  равнопоставеността между половете. Италианската публицистка интервюира звезди като Коко Шанел, Ингрид Тулин, Кейт Милет, политици и световни лидери като Голда Меир и Индира Ганди.

През 1954 г. Ориана Фалачи започва своето сътрудничество с L’Europeo. Toва е и времето, след което феминисткото движение достига връхната точка на своята полемична сила и диспутът върху положението на жената е по-разгорещен от всякога. Острият нрав на Фалачи и бързият ѝ и критичен ум изместват характера на възлаганите ѝ до момента статии – те неизбежно започват да се преплитат с повдигнати от събеседниците политически теми за ролята на жената, за патриархата и равенството, за феминизма, за свободата, прогреса, демокрацията и огромните социални и политически промени след Втората световна война. В тези двайсет текста Фалачи се опитва да намери отговор на въпросите защо няма жена Айнщайн, защо жените в Италия нямат достъп до магистратски длъжности чак до 1955 г., каква е представата на жените за жените и др. 

„Ако се родиш жена“, Ориана Фалачи, превод от италиански Иво Йонков, издателство „Сиела“, 2023 г.

ЖЕНАТА, КОЯТО ОСВОБОДИ МОДАТА

Някои ѝ дават деветдесет години. Но тя твърди, че е едва на седемдесет и пет, и аз ѝ вярвам. „Скъпа моя, единственият начин да остарееш психологически е да си намалиш годините.“

Това е единствената жена във френската висша мода, въпреки че казва с насочен към лицата ни мършав и неумолим показалец: „Не е вярно. Другите носят панталони“.

Но даже не е и жена. Тя е демон – всички се боят от него, обожават го и понасят екстравагантните му обиди. Пикасо почервенял, когато тя го упрекнала, че една от неговите картини е грозна: „Пабло, не разбирам защо ти престана да правиш онези хубави рисунчици, които правеше, когато беше голтак, а краката и за теб също бяха крака, и очите – очи. Би трябвало да те напляскам“.

Стравински навежда глава, когато тя удря с юмрук по масата и крещи: „Игор, какъв е този погребален марш? Още не съм умряла, дявол да го вземе! Изсвири нещо весело. Заповядвам ти, Игор!“.

Кокто пелтечи като някой ученик, когато тя го хваща за брадичката и му казва: „Мое малко детенце, ти си сплетник и докато говоря, трябва да мълчиш. Подчинявай се на Коко“.

Нито пък е шивачка – тя е легенда. Четири издателства – „Плон“, „Галимар“, „Фламарион“ и „Грасе“, години наред я умоляват да напише необикновения роман на своя живот. Един ден тя се решава и казва: „Добре, но искам да го поверя на Пол Моран и на Луиз дьо Вилморен. Аз само ще слагам запетайките“.

И всъщност му го поверила, но когато настъпил моментът да слага запетайките, ръкописът бил захвърлен в кошчето: „Пфу! Моят живот беше по-интересен“.

Сега искат да си послужат с нейния образ за един филм – и тя тропа с крака. Би искала Катрин Хепбърн, но Катрин има много бръчки, за да играе ролята ѝ от времето, когато е била дете. Би искала Одри Хепбърн, но Одри има прекалено гладка кожа, за да изиграе ролята ѝ сега, когато е стара. „И после, никоя актриса не би могла някога да бъде Шанел, защото Шанел съм аз!“ – протестира възмутена.

Да, говоря ви за Коко Шанел, най-мъдрата и не по-малко ексцентрична шивачка на света, първата, измислила функционални дрехи като полата и пуловера, първата, създала един парфюм („Шанел №5“), първата, която лансирала ниския ток и бижутата, късите коси и ефектен грим – правила за елегантност, които тя и до днес проповядва на „всички жени във всички страни“. Коко също е първата (и последната), сритала с крака една милиардерка, която ѝ казвала: „Не трябваше да бъдеш толкова демократична, Коко. Беднячките не би трябвало да носят нашите дрехи, Коко“.

Много са онези, в Париж и в други градове по земята, които са получили на дело или на думи ритниците на Коко Шанел. И затова е почти невъзможно да я приближиш. Нейните служителки знаят добре колко откровена е тя и се стараят да е неуловима като привидение. Но веднъж в полунощ телефонирах в хотел „Риц“, където привидението спи от около двайсет години, защото в неговия апартамент даже няма спалня, и пресипнал глас на момиченце отговори: „Утре в три на улица „Камбон“. И ако вещиците кажат, че ме няма, пратете ги по дяволите и се качвайте“.

Така отидох на улица „Камбон“, където от 1918-а е седалището на модна къща „Шанел“, и служителките изглеждаха много разтревожени: „Среща с Мадмоазел! Мадмоазел не приема никого!“. И онзи мъж, натоварен с ужасни машинарии: кой ли е той? Това беше фотографът. „Фотограф, за да снима Мадмоазел? Вън, вън! Трябва ли да повикаме жандармерията?“ Чак до тавана се издигаше глъчка от възмутени протести – и тогава един деспотичен вик раздра въздуха.
– Вървете по дяволите! Придружете ги до горе – извика пресипналият глас на момиченцето Мадмоазел. Внезапно протестната глъчка престана и конвоирани от една разтреперана служителка, стигнахме до апартамента на Мадмоазел, който се намира на последния етаж на модната къща „Шанел“, отвъд коридора, пълен с книги на класици като Молиер, Русо, Пруст, Маларме, които Мадмоазел твърди, че знае наизуст, „защото академиците на Франция никога не ги изчитат докрай, но аз – да“. И така, влизаме в най-луксозното студио, което една шивачка е имала някога, „защото луксът не е обратното на бедността, а е обратното на вулгарността – казва Шанел, – а в моя живот, въпреки парите, винаги съм се старала да не изглеждам вулгарна“. Имаше паравани „Коромандел“, полилеи от планински кристал, огледала с позлатени рамки, картини на Реноар и Пикасо, елени в естествена големина, изваяни от абаносово дърво, бронзови статуи и в средата на този музей, с ръце, сложени наперено на хълбоците и глава в сянка, за да не се виждат бръчките, се намираше легендата на име Шанел.

Оказа се дребничка – толкова дребничка, че бихте я повдигнали с кутрето си. Започваше с чифт бели обувки, закопчани на глезена, подобни на галошите, едно време използвани при дъжд, и после продължаваше с чифт добре оформени крака, открити до коляното, където ги галеше подгъвът на тъмносиня жарсена пола, опъната по момичешките хълбоци, а над полата късичко сако от все същото тъмносиньо жарсе с четири джоба и златисти копчета. Сакото разкриваше слабичък гръден кош, завит в ризка в цвят слонова кост, върху която небрежно се спускаше огърлицата от перли, струваща четиристотин милиона франка. Над перлената огърлица имаше гердан от полускъпоценни камъни, с висулка, съставена от рубин и брилянт, и над тази ниагара от скъпоценности изникваше тънък врат и на него се крепеше главица с черни къдрици, а отгоре на черните къдрици – бяла сферична шапка, като бебешка.

– Е, огледът свърши ли? – попита Шанел, когато бях стигнала до шапката, и като изпъчи бюста си напред, предостави на лампата слабото лице с жадни очи, за да огледам на спокойствие и него. Лампата освети безмилостно старателно напудрените бръчки, устните, отрупани с лилаво-червено, дългия сплескан нос с трептящи ноздри и леко вирнат връх, големите иронични, игриви очи с миглите, получили обем от спиралата, веждите, подчертани с молив. Беше лице, което почти плашеше, но Коко го излагаше с нахално високомерие, защото то въпреки всичко напомняше с нещо изумителната жена от преди. „Представете си Марлене Дитрих с тъмни очи, коси цвят антрацит и кожа бяла като тубероза. Видях мъже да се самоубиват заради нея“ – казва Кокто.
Коко се засмя с горчивина и оправи бебешката си шапка.
– Една жена никога не е елегантна без шапка. Аз я нося и вкъщи.
После повдигна леко якичката си:
– Боли ме гърлото. Би трябвало да се обличам повече. Но мразя яките, стигащи до гърлото. Струва ми се, че състаряват.
Опитах се да ѝ направя комплимент.
– Тишина! – заповяда. – Мразя да ме прекъсват. Безполезно е да ми задавате въпроси, защото знам добре какво искате да научите.
Всъщност не ѝ задавах. Не можах да си отворя устата нито веднъж.
– Пушите ли? Хората, които пушат, живеят по-дълго. Но с цигаре. Шикозната жена не трябва да пуши без цигаре. Нито пък мъжете, може би. Тишина! И така, като първо – аз не рисувам. Никога не съм нарисувала някоя дреха. Използвам молива само за да си гримирам очите и да пиша писма. Вземам плата и режа. После го захващам с карфици върху един манекен и ако става, някой го ушива. Аз даже не умея да шия – никога не съм зашила дори едно копче. Ако не става, измъквам карфиците и после го преправям. Ако и тогава не ми хареса, го изхвърлям и започвам отначало. Тази дреха харесва ли ви? Тишина! Не ме прекъсвайте. Става за всички сезони. Още не се е смачкала. Може да я носи всяка жена – както на петнайсет, така и на деветдесет години. Вие на колко години сте? Тишина! Не ме прекъсвайте. Би трябвало да копирате тази дреха. Аз не се ядосвам, когато хората ме копират. Скъсах със Синдикалната камара, защото не искаха журналистите да публикуват снимки на моите модели. Да вървят по дяволите!
Скочи на крака със скок на млад тигър. Бебешката шапка се изкриви. Сложи я на място с юмрук по главата.
– Копирайте, копирайте, това казвам! Ако копират моите дрехи, значи им харесват. Ако им харесват, значи аз имам право. Модата не е философия, както казват моите колеги, които играят ролята на гении. Нито пък е изкуство. Модата е занаят. Аз не съм гений, не съм артистка, а само една малка шивачка, една petite couturière. Аз правя дрехи, които се носят, с рамена на мястото на рамената, талия на мястото на талията, джобове на мястото на джобовете. Кога моите гениални колеги ще разберат, че ръкавите служат, за да мушнем ръцете си вътре, джобовете – за да мушнем вътре дланите си, копчетата са за закопчаване и коланите – за стягане?
Отново се хвърли на дивана, сграбчи яростно, едва ли не скъса своето сако от жарсе.
– Виждате ли този джоб? Те са способни да го сложат върху дупето. За бога, какво ще правите с един джоб върху дупето?
И пак се изправи, заглади дрехата по хълбоците си.
– Моля, погледнете този тайор. Ето, той следва линиите на тялото – както е логично, защото тялото е тяло. Но не! За моите гениални колеги тялото е бъчва, трапец, триъгълник, буква „Н“ – всичко освен тяло. Слушайте добре. Завчера отивам на коктейл. Обличам един тайор, който е тайор, и слагам шапка, която е шапка, после отивам на коктейл. Там срещам най-богатите жени на Париж – една затворена вътре в бъчва, друга вътре в трапец, трета в триъгълник. Приближава ме една графиня, ще ви кажа само, че се казва Габриел, и ме пита: „Коко, харесва ли ти моята рокля?“. Поглеждам роклята. Мястото на зашиване на ръкавите започва от талията и върху корема има десет метра фльонга. Потискам желанието си да се изплюя на фльонгата и казвам: „Кой негодник те наконти така?“. Очите на графинята се насълзяват. „Не ти ли харесва, Коко?“ – жалва се. „Кой е негодникът?“ – повтарям. Тя ми го казва. Същата вечер телефонирам на онзи шивач, аз ще ви кажа кой е, но вие не го пишете, и му казвам: „Кристобал, момче мое, защо правиш тези неща? Защо се подиграваш с миналото. Струва ти се забавно?“. Той си мисли, че се шегувам. Не ме разбира. Как да ги накарам да разберат, че грешат?
Коко поклаща глава.
– Техните дрехи са дело на архитекти, скулптори, художници, декоратори, не на шивачи. Те са шедьоври на равновесието, на хармонията, на новаторството – но не са дрехи. Могат да ги носят манекенките, онези андрогинни, изгубили човешки облик създания, измислени от самите тях, за да възхваляват тяхната фалшива мъжественост. Не могат да ги носят нормални жени, защото изглеждат смешни. И знаете ли защо? Тишина. Не ме прекъсвайте. Защото мразят жените. Защото никога не са пожелавали или обичали някоя жена.
Последните фрази изговори, като произнасяше отчетливо сричките, с блестящи очи, дясната ръка протегната обвинително напред. После наведе глава, изтощена от гняв. Гласът ѝ отслабна.
– Правят дрехи, както Салвадор Дали рисува картини. Искат да изглеждат сензационни на всяка цена, защото ако се съгласят да бъдат нормални, биха се превърнали в обикновени шивачи. Не им пука за света. Тяхната мода е предназначена за шепа глупачки, които се смятат за елегантни, защото могат да харчат пари за дрехи, които носят само веднъж и само на местата, където никой не им се присмива. Може би тази шепа глупачки излизат на улицата? Не, по дяволите! Ходят по коктейли, в Кан, в Биариц, където намират други глупачки, способни да похарчат същите пари. Но модата трябва да бъде подсказвана на хиляди, на милиони жени. Модата трябва да слезе на улицата, да се качи в автобуса, да влезе в кината, където са лошите момчета, които освиркват, ако имате фльонга на корема и джоб на дупето. Модата трябва да влезе в куфара, защото днес жените пътуват и не могат да мъкнат със себе си денкове. Модата трябва да позволява свободни и внезапни движения, трябва да е рационална, трябва да предизвиква усмивка, не смях. Трябва да бъде изящество, не тъпота. Ще го казвам, докато умра!

Смъкна шапката от главата си и я захвърли срещу един параван „Коромандел“. Вече четиресет и четири години тази избухлива и твърдоглава госпожа води своята „битка срещу тъпотата на висшата мода“ и срещу женомразците, при все това счита за такива много от приятелите си. На своето мечтание да облича с елегантност и благоразумие жените тя е посветила на практика целия си живот и често е жертвала любовта.
– А Бог ми е свидетел, че държах на любовта, скъпа. Влюбвах се безрезервно, но в момента, когато трябваше да избирам между обичания човек и дрехите, избирах дрехите – за мен работата винаги е била нещо като наркотик, въпреки че се питам дали щях да стана Шанел, ако не беше заради мъжете.

Всъщност започва да се нарича Коко заради един красив офицер, напуска Исоар, „където щях да свърша, като се омъжа за някой управител на чифлик, и щях да доя кравите“, и се превръща в изтънчената жена, която е. Преди се казвала Габриел, била селянче и живеела в провинцията с две лели стари моми.
– Имах и баща, скъпа. Но един ден забрави да се върне вкъщи и следите му се изгубиха. Имах майка, но умря, когато бях седемгодишна.

Габриел е била на шестнайсет години, с фино и съблазнително тяло, пърхаща като колибри, когато се запознава с Жак Балсан – красив лейтенант, притежател на конюшня със състезателни коне.
– Класическа любов от пръв поглед, скъпа.
Жак я отвел в Париж и ѝ подарил един състезателен кон. „Мой малък коко“ – казала Габриел, целувайки носа на коня. „Какво каза?“ – попитал лейтенантът. „Мой малък коко“ – повторила Габриел. „Ще те наричам Коко, напомня ми твоите капризи и твоето лекомислие“ – предложил лейтенантът.
Коко се съгласила възторжено. Само Бог знае дали е била лекомислена. Със своя лейтенант посещавала само луксозни хотели и климатични курорти – Ница, Виши. В Париж се обличала в модна къща „Вион“, хапвала през вечер в „Максим“ и тогава нейният жаден поглед започнал да милва коприните и кадифетата. Един ден застанала пред своя лейтенант и му разбила сърцето, казвайки му, че трябва да го напусне, за да прави шапки. „Какво общо имам аз с шапките“ – измънкал горкичкият. „Имам нужда да бъда свободна, за да следвам моето вдъхновение“ – отговорила безмилостно Коко.

Било пролетта на 1914-а, жените още носели онези обемисти като чадъри шапки, натежали от изкуствени плодове и цветя. „Как може да действа един нормален мозък под подобни гадости“ – чуруликала Коко. И започнала да закрепва върху черните си къдрици малки шапки от кадифе ала Луи ХV, малки кошнички като лястовичи гнезда, а отгоре слагала едно цвете, воалетка, черешка. „Почти незабележими, но шик, леки, тежаха едва двеста грама.“ Шест месеца по-късно вече отваряла магазин на улица „Фобур Сент Оноре“ и увеличавала своята сметка в банката със седемдесет хиляди франка. Всички знаели коя е Коко.
– После, докато се моля, усещам един поглед, който пронизва, да кажем, гърба ми. Обръщам се и погледът пронизва сърцето ми. Класическа любов от пръв поглед, скъпа моя. Тръпката този път бил един англичанин на име Бой Кейпъл.

Любовта не угаснала даже когато англичанинът я оставил, за да отиде на война: „Липсата убива единствено дребните чувства“. Но без своя англичанин Коко скучаела – и тогава се захванала да прави също и дрехи. Правела ги като совите, които карали хората да се обръщат на улицата, а Жана Ланвен, голямата модистка, определяла като „непоносимо скромни“. Дрехите на Шанел обаче били семпли – пола, тайор, почти винаги от жарсе. По онова време никоя уважаваща себе си шивачка не работела с жарсе – Коко го забелязала в униформите на моряците. В замяна над тези прости дрехи Коко носела много огърлици – перлени, златни, сребърни, коралови.

Колекцията била подготвена за по-малко от месец и Коко я показала в новото ателие на улица „Камбон“. Имала бунтарски дух. „Стига с банелите, стига с неестествените заоблености, стига с дългите и широки поли – казвала Коко на жените. – Нима не искате да упражнявате и мъжки професии? Нима не искате да влезете в политиката? Не искате ли да карате автомобили? Как ще се наложите, ако даже не можете да дишате вътре в корсета? Стига с прекомерните извивки, яжте по-малко, престанете с дългите коси и кока, нима ще ви се наложи да ги разпуснете, та вашият любовник да влезе в стаята през прозореца? Имате ключовете от къщата, глупачки.“ И ето че жените захвърлят корсетите, подстригват косите си като Шанел, отслабват, за да могат да обличат дрехи от жарсе, компенсират изгубените съблазни с тежък грим, с бижута. А после – олекнали, уверени в себе си, агресивни, за съжаление, се втурват да завладеят света. „Карнавалът свърши. Коко измисли дръзката и енергична парижанка на следвоенното време“ – пише обзет от ужас и възхищение Д’Анунцио.

Измислила е също и как да печели пари. След няколко години Коко притежава четири недвижими имота на улица „Камбон“, замък в Нормандия, къща на булевард „Габриел“ и властва над царство с две хиляди и петстотин работещи (модната къща „Диор“ днес има хиляда и четиристотин). Продава трийсет и две хиляди дрехи за шест месеца, печели трийсет и два милиона франка само от своя парфюм „Шанел №5“ и е една от най-богатите жени в Париж. Финансира балетните представления на Дягилев, дава пари на бъдещите академици на Франция, издържа бедни поети като Пиер Реверди и непризнати романисти като Морис Сакс, купува картини на Дали, чиито мустаци не интересуват никого, връчва месечни стипендии, определяни от издателя Галимар като „стипендиите на Голямата Мадмоазел“. Бой Кейпъл я поискал за жена, но тя, за да не се откаже от занаята, отказала: „Винаги съм била жена, по-силна от своите желания“.

Междувременно нейният апартамент на улица „Камбон“ се запълва с онези музейни мебели, но вечер Коко се премества в близкия хотел „Риц“, „защото вкъщи не може да се спи, не е много хигиенично“. Заражда се митът за нея – търговците в Ню Йорк я канят да представи своите колекции в Америка и когато тя пристига в Ню Йорк, ѝ осигуряват влак на разположение, за да отиде до Холивуд. На гарата на Лос Анджелис е Грета Гарбо, която чака притеснена с букет рози. Очаровани мъже заплашват да се самоубият заради нея и в Англия, където вдъхновява херцогините да захвърлят хермелина и да облекат блузка и пола от вълна, се запознава с дука на Уестминстър – той си изгубва ума по нея и тя по него.
– Класическа любов от пръв поглед, скъпа. Винаги съм презирала колебаещите се жени, които късат листенцата на маргаритката, преди да кажат „да“.

Дукът на Уестминстър е минал четиресетте, но се хвърля с пламенността на някой младеж в краката на тази елегантна жена, която изрича неприлични думи и се облива с литри парфюм. Предлага ѝ една приказна яхта – Летящият облак, подарява ѝ вила с четиресет стаи в Рокбрюн, назначава на служба при нея четирима души, чиято единствена задача е да „осигуряват непрекъсната връзка“ между него и Коко, когато Коко е далече. Накрая я умолява да се омъжи за него. „Скъпи, в Англия има много перове, но Шанел е една. Няма да оставя улица „Камбон“, за да стана дукеса на Уестминстър“ – казва Коко, която вече има някоя и друга бръчка повече от своя поклонник. Дукът заминава съкрушен от мъка. След няколко години, в 1939-а, жената с хилядите капризи изоставя улица „Камбон“, за да затвори модната къща „Шанел“. Тя е уморена, изнервена, богата. „Парите вече служат на моята свобода.“
– Бяха най-заслужаващите порицание години от моя живот. По дяволите! Живеех, без да правя нищо, и женомразците използваха това, за да кретенизират висшата мода, жените забравяха онова, на което ги бях научила.

Всъщност в 1947-а Диор представя своя New Look и бившите последователки на Коко, писукайки, обличат своите широки, дълги поли с кринолин. „Какъв срам, Бебè! Твоят приятел прави за смях жените и френската мода“ – казва Коко на Кристиан Берар, стоящ в основата на успеха на Диор. Берар вдигнал рамене: „Скъпа Коко, недей да пееш „Марсилезата“. На жените им е дотегнало да носят дрехи. Сега искат дрехите да ги носят. Жените изпитват нужда да се чувстват командвани или защитавани“. Коко отговаря с неприлична дума – ще се усетят, че тя има право. Но къде ти! Става все по-лошо. Скиапарели, вече решена да затвори своята модна къща, се забавлява да слага артишок по главите на клиентките и да поръчва една червена и една зелена обувка.

Един младеж на име Живанши възприема от нея онези глупости. Диор е упорит в своите ексцентричности. На критиките на Шанел отговаря: „Никога не съм чул да се говори, че някоя жена може да бъде голяма модистка“. Коко надава ужасèн вик. „Аха, така ли? Тогава още има нужда от мен.“ И се приготвя да отвори отново своята къща на улица „Камбон“. Нужни са ѝ три години, за да преустрои всичко, което е изоставила, но когато през февруари 1953-та настъпва големият ден, тя представя инатливо същите дрехи, които е правела по времето на своята любов към Жак Балсан, после към Бой Кейпъл и накрая към дука на Уестминстър – ще рече, онези семпли и удобни дрехи, без развяващи се пешове, които милиони жени носят и не знаят, че са „рокли на Шанел“. В определения ден в салона на улица „Камбон“ присъстват всички високопоставени лица в Париж. Кармел Сноу и Бетина Балард са прекосили Атлантика, за да разкажат на американките, четящи „Вог“ и „Харпърс базар“, какво е направила Шанел. Усамотен на върха на стълбището, водещо от ателието към неговия апартамент, онзи стар демон следи посредством отраженията на огледалата реакциите на публиката. Публиката изглежда изненадана. Накрая на представянето на колекцията някой прошепва: „С Коко е все същата песен“. Тогава Коко се изправя на крака, хуква надолу по стълбището и с целия бяс на своите седемдесет години върти показалеца си и вика: „Защо? Нима жените са направени по друг начин?“. Е, невъзможно е. Никой никога не би я убедил, че дрехата носи жената, а не жената – дрехата. Никой не би я накарал да прави разкошни дрехи за коктейли: „Да знаете, че понякога си ги представям и са по-красиви от онези, които правят женомразците. Но когато разкроя плата и го захвана с карфици, започвам да премахвам излишното и накрая остава дреха „Шанел“. И така, на богатата госпожа от Тексас, която иска от нея дванайсет изключително екстравагантни рокли за коктейл, отговаря: „Отидете да ви ги направи Живанши“. На следващия ден Живанши ѝ благодари церемониално. „Момченце, когато поискат от теб добре направен тайор, насочи ги към Шанел“ – отговаря му тя.

Коко слага пръсти върху слепоочията си, сякаш споменът за онзи разговор може да я накара да припадне.
– Можете ли да повярвате, скъпа? Онези гении на висшата мода не знаят какво е смях, освен когато се гъделичкат сами. Отговори ми смирено, че непременно би отвърнал със същото.
После Коко подсвирна към фотографа и оглеждайки го внимателно, възкликна: „Ето ни, младежо! Никога не ме хващай в профил и не осветявай лицето ми прекалено. След четиресет и петата си година жената вече не е момиченце – трябва да внимава“.
Боязливата служителка си бършеше потта.

Ориана Фалачи
02.05.2023

Свързани статии

Още от автора