Начало Идеи Гледна точка Алегорично за огъня
Гледна точка

Алегорично
за огъня

Калин Янакиев
09.01.2017
4993

KYanakiev

„…аз ви кръщавам с вода за покаяние; но… Той ще ви кръсти с Дух Светии и с огън

Мат. 3:11

Знамение е пожарът и онзи, който го е преживял, знае, че от него се излиза по особен начин гол, по особен начин без нищо“.

Дълбоко, мрачно и тържествено мълчи човекът, чийто дом е станал пепелище. В очите му се чете свидетелство за нещо погубено вътре в самия него.

Ние виждаме такъв човек да върти глава, да прави опит да промълви нещо и веднага пак да потъва в себе си. Странно е, но неговият собствен глас му се струва чужд и непознат – защото го няма край него самото пространство на неговите думи.

Човекът, преживял пожар, остава по особен начин без минало – без миналото, което плътно и зримо е съществувало в неговия дом, в неговите вещи. Защото вещите са много по-интензивно и реално минало“ от чисто психическите спомени“. Във вещите са продължаващите се минали години, във вещите е оставащото време, във вещите е привичната акустика на гласа, рисунъка на телодвиженията. И ето – с вещите сега е изгоряла самата биография на човека. Останали само в съзнанието му – неговите спомени“ внезапно са станали като сенките в Аид – те са вече призраци на минало, чужденци“ в собствената памет…

Пожарът е тъй близък до Апокалипсиса, защото в него изгаря не просто една вещност, не просто едно имущество“ – в него изгаря един еон. Домът е настояще-живеещо-с-миналото-си, настояще-съхраняващо-ден-след-ден-миналото-си; домът е био-графия, гравирана в пространство. Домът е пластичен иероглиф“ на нашите жестове и движения – интимната и традиционна динамика на тялото ни. Домът е архитопосът на земните места“. Домът е трапезата, домът е леглото – пунктовете на моята плътска в-корен-еност. Трапезата и леглото са най-силно пронизани от ларите на моя живот. А ларите са моето траене-в-прехождането. Губейки тях в пожара, аз губя и част от жена си, част от тялото си. Домът е далеч не само имот“ – той е външната сфера на тялото ми, той е ипостасно съоръжение. Ето защо, когато той изгори, нищото оставащо след него е, тъй да се каже, по-дълбоко, по-всеобхватно, по-вътрешно. С изгарянето на дома, в някакъв смисъл изгаря и нашата биография, нашата плът-на памет; изгарят, в някакъв смисъл и нашите привични движения – изгаря нашето тяло.

Забележително е, че едно типично разстройство след пожар е своеобразното изгубване на координираността на най-елементарните телесни движения, катастрофата на тяхната осмисленост и целенасоченост. Настъпва своеобразен сомнамбулизъм на тялото. Претърпелият пожар се щура“ – той сякаш не знае как да държи ръцете си, тръгва без цел на някъде, върти се в кръг, понякога дори извършва нелепи подскоци и танцови“ стъпки в пепелището. Той не знае как да се движи в това внезапно-ничие пространство сега. В огъня са изгорели и неговите моторни навици, той е изгубил похватите си, жестовете си, почерка“ на стъпките си. Налага се такъв човек да бъде воден за ръка от съседите си – като слепец, като заспал.

Забележително е, че загубата при пожар се изживява като загуба на базисна идентичност. Заедно с дома е изгорял и човекът. Редица събития, които са били минало и преди пожара, едва сега – след него – стават същински и окончателно свършили. Отдавна е била нашата сватба, но след като е изгоряло леглото, одеялото, снимката на стената – сякаш някой е разтрогнал брака ни, сватбата ни е станала призрак и дори в лицето на жена ми, след пожара, ми се привижда един чужд човек. Децата ми, които са покрай мен, сякаш са станали сирачета, изгубили са баща си, въпреки че аз съм жив. Но мога ли да им бъда баща без своето място в къщата, без масата, на която седях, без леглата, в които ги слагах вечер? Баща ли съм – прав и гол като прът в тази ничиевост?

От гледката на пепелището се издимява някакво жестоко разочарование. Нещо подобно на изневяра – и по него аз разбирам с потрес, че моята свързаност с всичко това, не е била напълно истинска. Всичко това са били все пак вещи – студени и чужди вещества, които само наужким“ са били кресла“, килими“, легло“, само наужким“ са били мои родственици“. Всъщност те през цялото време са били безразлична прах“.

Особено потресна е гледката на някоя обгоряла, деформирана, позната и любима до вчера вещ. Нейната овъглена гримаса излъчва сега такова бездънно безразличие към погледа ми, към пръстите ми, такава глухота към призива на сърцето ми, каквато чувстваме само пред разобличен прелюбодеец. Та това, което е могло да се огъне и да се сгърчи така, не може да бъде друго, освен ламарина, просто ламарина. То е лъгало, че е било нашият свещник“, нашата Коледа от онази година“, нашият тих свидетел“ в интимните вечери. И аз едва сега истински прозирам това. Всичко това не е и никога всъщност не е било имот“ – нещо, с което сме се имали. То е вещество.

Лошо пробуждане за веществото е пожарът. И колко е показателно, че намирайки в пепелта някоя случайно пощадена вещ от покъщнината, стопанинът вече не успява да й се зарадва. Той я гледа като нещо вече далечно, като нещо фатално изневерило. Тази вещ има странният, нажаляващ до сълзи, и все пак, леко отвращаващ – нечист облик на привидението.

Но тъкмо това особено чувство на разочарование и отвращение пред пепелището на дома, ни отвежда към другата – неразделно-противоположна, символична посока“ на пожара. Той е обновяване и дори – обновяване до ново младенчество. Има една особена – немотивирана, направо налудна веселост, която ни обхваща при гледката на пожар. Пламъкът, в който изгаря покъщнината ни, носи някаква катартична радост, някакво чисто детско психомоторно“ веселие. Пред пепелището аз съм станал отново малък, аз нямам биография, нямам пътеки, нямам ходове“, нямам места“. Аз трябва отново да се уча да ходя. Вдъхнатият в утрото след пожара въздух – на онова същото място, където снощи цареше дългогодишния мирис на мен и на годините, е с особено отчетлив аромат на въздух. Сега го откривам. Сега, след пожара аз ясно усещам как мирише въздуха – сега усещам колко гол и колко стихиен е този аромат. И странно – аз съм целият в този аромат, аз съм целият навън, в него – без-именния, без-паметния, без-словесния, и сякаш нямам тяло, а съм разтворен в аромата.

След пожара аз по някакъв начин не съм нито женен, нито родов – нямам положение, нямам памет, нямам фамилно име – аз съм сам. Аз съм само аз и това не е гордото аз“ на имущия“, а голото, младенческо, нищенско аз“ – непростиращо се отвъд елементарните си усещания, но затова пък едва сега, отново усещащо. Защото да усещаш“ това означава да се сещаш“ за себе си, за самия себе си – след самозабравата“ в думите, в нещата, във фамилията“.

След катастрофата на моя еон“, моето аз“ вече не е изпълнено с нищо налично“ – нито едно вчера“ вече не го тласка нататък“, нито една вещ не го държи“ в жеста си, нито един портрет не го всмуква“ назад в чертите си. Моето аз“ е изпълнено само с пред-чувствия и с огромно, безоснователно, тревожно-детинско доверие. Аз чакам – изоставен от вчера“, гол в днес“. Животът ми отново целият е застанал пред мен и сега – съм само аз“, едно нищенство. И в моята безпомощност има нещо необяснимо радостно.

Може би радостното на самото е“ като такова. Дълбоко личните ми сили, дремещи до днес под дебелата кора на положението“, на стереотипа“, на биографията“, на дома“, са извадени сега на повърхността – и все още влажни, тръпнещи, настръхнали от открития въздух, очакват слънчев лъч.

Калин Янакиев
09.01.2017

Свързани статии

Още от автора