Начало Книги Изборът Алеко Константинов. Das Wunderkind
Изборът

Алеко Константинов. Das Wunderkind

Иво Милев
10.06.2024
1373
Алеко Константинов

Книгата тълкува от гледната точка на съвременника жизнения, политическия и творческия път на Алеко Константинов. Издирени са непубликувани разкази, както и единственият драматургичен опит на Алеко

На „вълшебното дете“, „вечното дете“, на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този „проблематичен българин“, на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия – какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише, на човека, „опозорил“ веднъж завинаги българина, сякаш без него ние щяхме да бъдем различни,  на него е посветена тази книга…

Иво Милев 

„Алеко Константинов. Das Wunderkind. Биография“, Иво Милев, издателство „Книгомания“, 2024 г.

Предговор

Постулат на низостта: Всичко истински велико,
добро и красиво е невероятно, тъй като е
необикновено и най-малкото подозрително.

Фридрих Шлегел

На Алеко Константинов може да съперничи единствено славата на неговия злополучен герой. Няма български писател с такова огромно присъствие в българската култура, с такова влияние върху самосъзнанието и самооценката на българина, върху самочувствието на интелигенцията ни, играл толкова успешна роля не в областта на виртуално-литературното, а в реалната сфера на живота. Сякаш без Алеко Константинов България и българинът щяха да бъдат различни.

Едва ли има по-щателно вглеждане в живота и личността на писател от това към Алеко Константинов. Няма друг, за когото критиката, литературознанието, българистиката, историографията, библиографията, културознанието, журналистиката и т.н. да са направили повече. Той безспорно е любимецът на българската критика, литературната и културната история – проучени са като че ли всички литературни и житейски следи, оставени от него, всеки прототип или лице, срещащи се в писанията му, езикът му, антропоними и топоними, вътрешни и външни текстуални връзки в произведенията му, музикалната култура, литературните му предпочитания (дори архитектурните), хранителните му навици, компаниите му и т.н. И в същото време, както пише Михаил Арнаудов близо седемдесет години след неговата смърт, „малко позната остава за поколенията и науката външната и вътрешната биография на Алеко“.

Личността му остава противоречива и неясна: от скромен и свит до горделив и дори надменен, от деликатен и внимателен в отношенията с другите до „искрен до грубост“, дори циничен и брутален, в чието присъствие събеседникът винаги трябва да е нащрек за поредната хаплива забележка или намек, от открит и честен до затворен и потаен; от „вътрешната хармония“ на личността му до дълбоките `и противоречия, неостанали скрити за близките му, „свръхдемократ“ и в същото време „аристократичен“ по рождение и характер, светъл рицар на Светия Дух, чист и безкористен идеалист, „свръх-човек“ (Кирил Христов) до същински Бай Ганю, от беззаветно обичащ България до българомразец, създател на „най-радикалния проект на антибългарското“ (Инна Пелева)… Дори не може да се определи блондин ли е бил, или кестеняв, умрял ли е девственик, или (като своя герой от „Иди му се надявай“) е пръв софийски развратник, с чиято смърт много млади мъже в София си отдъхнали (Атанас Буров)… И още: в критиката си към средата и обкръжението Алеко Константинов е безпощаден, той обича да упражнява своя литературен, обществен (дори юридически) критицизъм, но сам се бои от критиката, лесно му се утдава да бъде критичен и има заострено чувство към недостатъците на другите, но собствените рядко вижда и признава. До „милия“ и „свитичък“ Алеко – едно болезнено честолюбие, така характерно за цялото му семейство…

От видимото, външното, през характера, психиката и духовното интересът се насочва и към вътрешно телесното. И тук едва ли има подобен случай. Алеко Константинов е раз­рязан и аутопсиран, измерен е мозъкът му (забележителен с тежината и нагънатостта си, според Кирил Кръстев), измерена е подкожната тлъстина, увеличението на черния дроб и определено съдържанието на стомаха му („хедонист, един човек, който си е угаждал“, според Инна Пелева), прегледани са зъбите му, белия дроб, дори капсулираният туберкул, белег за неразвита болест, и липсващият зъб стават значими.

Въпреки че текстовете и ръкописите на Алеко Константинов отдавна и многократно са преминали през погледа на множество анализатори и коментатори, че всеки ред от неговите писания придобива значение и повече тайни и изненади в литературното му дело не могат да се очакват, дълго време (и досега) един не малък свод от негови ръкописи остава незабелязан и непубликуван. Макар да биха съставлявали спретнат том, те са останали вън от вниманието и тепърва чакат своите изследователи…

Няма начин да избягаме от целия този, понякога нездрав интерес, от всички тези противоречия и несхождания в лич­ността – всъщност именно те ще създадат неговия образ. Пръв ги открива у приятеля си Цветан Радославов. Отбелязва ги, но ги маскира достатъчно изкусно, за да не влиза прекалено остро в конфликт с изграждащия се точно тогава култ към Алеко Константинов. Характеристиката си Радославов пише именно заради опасността от сакрализация на един образ, който трябва да запази човешкото. Противоречията не са само резултат на чуждо виждане и чужда оценка – те са него самият. Алеко Константинов е в постоянно движение, така да се каже – в процес, в ставане. Той е съвременният герой: противоречив, неуловим, непостоянен, неустойчив, колеблив, със сигурност невротизиран, циничен и милостив, вярващ и толкова бързо губещ вярата си в бъдещето, в страната си, в един по-добър възможен свят, възторжен и скептичен, но неспиращ да се забавлява, да търси не трагедията и драмата, а виталното, енергията и силата на живота. Точно заради всичките си противоречия той е героят, съвременният герой, вечното дете по пътя на израстването.

Казаното за любопитството към Алеко Константинов се отнася още повече за неговия герой – изписаното за Бай Ганю, публикувано наедно, ще обхване десетки томове: статии, студии, рецензии, коментари, книги, брошури, подражания, анекдоти и т.н. Въпреки това той, както и авторът си, продължават да остават загадка и досега да предизвикват остри, встрастени коментари, анализи и дискусии. Сред много гласове няма отговор на въпроса как тази нелишена от формални недостатъци книга „придобива статут на ключово произведение в рамките на националната литературна класика и проработва като машина, генерираща още и още дебати за себе си“ (Инна Пелева) и своя автор. Още литературоведите се чудят какво именно е писал Алеко Константинов, какво е „Бай Ганю“: разкази, просто сборник от анекдоти, българският път към късия разказ или към романа с напълно съвременна, сякаш изпреварила българското време структура… Въпросите национален или социален тип е Бай Ганьо и дали въобще той е тип, отминаха и се появиха нови. Срещу Бай Ганю културата е предприела, още с появата му, самосъхранителни действия[1], отнасящи се винаги паралелно и контрапунктно към личността на Алеко Константинов. Става така, че Бай Ганю и „Бай Ганю“ не могат да бъдат разбрани без Алеко Константинов, както и Алеко Константинов не може да бъде разбран без Бай Ганю. И неминуемо се стига до там, че освобождаването от Бай Ганю, този тежък товар, лежащ върху българското, ще мине през принизяване и опит за „дискредитиране“ на личността на неговия създател. За да изчезне Бай Ганю, трябва да „изчезне“ Алеко – това е последната стратегия за справяне със злополучния герой.

Алеко Константинов умира трагично, когато свещеният пантеон на българската героика – Левски, Ботев, „епопеята на забравените“, все герои от едно славно минало – е като цяло изграден и завършен. И той става първият съвременен герой, герой на съвременността, „кумирът на младите“. Животът и смъртта му предоставят всички предпоставки за това. Той въплъщава един прастар конфликт – между един идеал и една действителност, между слабия, податлив на всякакви превратности човек и неумолимата съдба, в който той може да бъде и победител. Той е потвърждение на твърдото убеждение на Юнг, че „човек не може да изпълни предназначението си, ако не постави Аза си в служба на някакъв духовен и свръхчовешки порядък“. Един романтичен сюжет, в който той може да бъде герой от драма на Клайст или в роман на Хьолдерлин. Всичко, създадено от него, се основава върху този конфликт и същата тази драма, където се проявява един от „върховните закони на човешката природа, равен по значение на противоположния нему, все така неприложен закон: – че само недоволството от това, което имаме, това, което е – било и най-доброто – само недоволството от вече реализираното в нашето битие и живот, – само купнежът за нещо друго, нещо далечно, нещо отвъд нашата собствена душа: – само то е, което твори нови светове и издига и устремява отделния човек и обществата отвъд днешното и вчерашното“, както пише д-р Кръстьо Кръстев. Не случайно той е един от първите му изследователи, който посочва, че творчеството на Алеко Константинов трябва да бъде четено автобиографично.

Биографията на Алеко Константинов започва да се пише непосредствено след убийството му, на съдебния процес. Там започва героизацията му и мита Алеко Константинов, там за пръв път се разгръща тоталното му противопоставяне на неговия герой в степен, че Бай Ганю убива своя автор. Прокурорът по делото Хинек Майер ще определи обвинителната си реч като последна глава от книгата за Бай Ганю, наречена „Бай Ганю побеснял“, а критици на това съчинение този път трябва да бъдат съдиите. Прокурорът нарича Алеко Константинов „апостол славянски“, „слязъл от висотата на своя гений към тези прости творения от село Радилово“: „човекът, за когото се мъчеха генерации да го родят, е паднал мъртъв от ръката на хора, на които хиляди животи не могат да се сравнят с този единствен свят живот“. Зловещо изказване, което някак с лека ръка изтрива придобивките на хуманизма и равнопоставеността на всеки човешки живот, направено все с цел да се гради йерархия от ценности, на чийто връх е Алеко Константинов, а отдолу невзрачните съществувания на „простите творения“. Неговият приятел, политикът и юристът Найчо Цанов, ще изложи в речта си на процеса основните моменти от първата биография на писателя, за да покаже каква личност е бил убитият: „личност за целий български народ, личност, която бяха почнали да познават и в последната българска колиба, личност много бляскава“.

Медийният интерес след убийството е толкова силен, че с месеци пълни страниците на правителствени, опозиционни и независими вестници, печатат се извънредни издания, некролози, брошури… На твърде висока цена, за пръв и може би пос­леден път в такива мащаби, един интелектуалец, един писател е поставен в центъра на общественото внимание, за пръв път ролята и значението на културния деец получава своята обществена санкция. Макар политическите озлобления да доминират дискусиите, те се водят именно заради повсеместно признатото значение на убития. Въпреки политическите дрязги, намесени в споровете по убийството, противниците са на едно мнение за „бляскавата, светла“ личност, която си е заминала.

Непосредствено след смъртта му д-р Кръстьо Кръстев, издателят на сп. „Мисъл“, близък негов приятел, започва да пише „портрет“ на писателя и човека Алеко Константинов. Още тук са начертани основните линии за възприемане и канонизиране на личността му: „борец за светлина, любимец на българската младеж“, „безсмъртният творец на Бай Ганя“, „душа кристал, рядък ум и нежно-чувствуващо сърце“, който е имал „всички качества да стане велик поет“, в когото се „бе вселил светия дух и бе направил от неговата душа оръжие на колективната българска душа“, „обикнал България с всичката сила, всичката нежност на оная обич, с която се обича една сестра, една майка“, „лек, общителен, отворен за всички впечатления“, намиращ „велика наслада в самия живот, в „сладкия навик на съществуванието“. Още тук д-р Кръстев прави едно важно разграничение, което ще подведе цяла линия в отнасянето към Алеко Константинов: като писател той може и да има недостатъци, но като човек и личност той е изряден: „Алека има нещо, което стои неизмеримо по-високо от неговите творения. Това нещо е неговата личност“ (курсив – Кр. Кр.). „Модата да се отрича Алеко Константинов (като писател – бел. авт.) започна веднага след смъртта му“, пише Александър Балабанов, „да се демонстрира пренебрежение към Алеко Константинов, за да се покаже сериозност и ученост“. В същото време още тогава започва да си проправя път и друга линия, която, ту криеща са, ту излизаща наяве, винаги остава актуална – принизяването (до пълно отричане) както на писателските, така и на моралните му, човешки качества.

Първата негова биография[2] пише приятелят му Пенчо Славейков и я публикува като предговор към съставения от него първи том на събраните му съчинения (1902). С изящния си прозаичен слог, на места игрива, другаде тъжна и сериозна в изводите си, творбата и досега остава една от най-добрите биографии в жанра, писани у нас.

Пенчо Славейков, използвайки документи, архива на писателя, лични и чужди спомени, стъпка по стъпка, следвайки годините от живота на Алеко, рисува образа на едно глезено от майка и роднини дете, с възпитание за ревниво пазено собствено достойнство, гледащо от високо на „гуреливите свищовлийчета“; после на един честолюбив юноша, лесно увлечен от другарите си в един разхайтен живот; нещастията, обаче, сполетели семейството му, и страданието го възраждат – „нещастието събуди, а скръбта закали тая воля“ – и още поредица от лични и служебни несполуки, както и подтикът на верни приятели отпращат най-сетне Алеко Константинов в сферата на творчеството: „енергията на жизнерадостния нехайник, пръскана тъй безумно едно време, бива насочвана сега от укрепналото съзнание към определена цел“. Като писател Алеко Константинов е небрежен, нему липсват домогванията за един изряден стил, но пък живостта на езика, непосредствеността на изказа именно спечелват тази слава и популярност на неговите произведения. И отново повтореният лайтмотив: „неговата художествена цена не е голяма, но затова пък обществено-културното му значение за нас е едно от най-големите“. Със сърце „жертвеник на идеала“, „в живота Алеко излезе убит, изцяло победен от бай Ганя, в духа и нравствено – изцяло победител“, пише Пенчо Славейков.

Така д-р Кръстев и Славейков градят първата линия или „стратегия“ в биографичното писане за своя приятел, а неговата личност се вгражда като крайъгълен камък в основата на идейния кръг концепции, изграждащи кръга „Мисъл“. Макар и не добър като писател (нямал е време да се оформи), с много слабости в художествената страна на произведенията си, Алеко Константинов е ценен за нас преди всичко като личност с високи нравствени изисквания, сам безукорно честен и чист, безстрашен рицар и жертва на идеала. Той става пример за това какво се получава, когато идеалът срещне действителността. Тази линия достига своята кулминация и повратна точка при проф. Боян Пенев. Отказващ му всякакви качества на писател и преводач, като на творец с ниска художествена и естетическа култура, той все пак му признава общественото значение, особено на неговия хумор, оставайки колеблив, що се отнася до личността му: „и кой знае дали е съвсем оправдан в морален смисъл неговият смях, дали са субективно справедливи неговите присъди“. Тази двойственост и неизясненост на Алековия образ магнетично привлича изследователя: на него и неговия „Бай Ганю“ той посвещава множество статии, има намерение да подготви цял том с изследвания за Алеко Константинов и неговите творения, но преждевременната му смърт попречва на начинанието. Наред с другото, писано от Боян Пенев, остава и една незавършена биография на писателя, публикувана посмъртно през 1937 година. През същата година излиза и книгата „Алеко Константинов. Велик реалист и гражданин“ на Иван Мешеков, в която е заложен пряк и задочен спор с Боян Пенев и „естетизма“ му, който отрича писателя Алеко Константинов. Иван Мешеков поставя знак на равенство между писател и човек, подчертано още в заглавието „реалист – гражданин“. Това е един от първите, вече категорични[3], опити на „левицата“ да се опита да притегли Алеко Константинов към себе си като социален критик и заклеймител на буржоазията, на „гешефтарския“ и „експлоататорски“ байганьовски свят, на „най-гнусната „интелигенция“ след Освобождението“. Тази линия се поддържа като цяло по времето на социализма.

Но каноничната комунистическа позиция остава на Тодор Павлов (1939), който „утвърждава един пункт, който се е превърнал в рефрен на литературната критика на „победилия социализъм“ – че Алеко Константинов е първокласен художник майстор (а не само писател моралист) и че е критически реалист, който върви по стъпките на Ботев и ако беше останал жив, за него са открити подстъпите към върховете на „социалистическия реализъм“ (Румен Даскалов). Това е първото по-значимо присвояване на Алеко Константинов от комунис­тите.

Изчистена достатъчно от социалния си патос, тезата за чистия идеалист, ненакърнена от никакво зло личност и гениален писател, кулминира в есето на Тончо Жечев „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо“ (1980), което включва в книгата си „Митът за Одисей“. То е кулминацията и на това дълго разкаяние пред светлия образ на Алеко, разкаяния и чувство на вина с патоса на първите християни: „грешни сме пред него – безгрешния“, не сме го разбрали, не сме го чели добре, забравили сме го и т.н. Както отбелязва Едвин Сугарев, Тончо Жечев няма интерес към литературата сама по себе си, той съсредоточава цялото си внимание върху нейните нравствени послания и я товари с извънлитературната функция да бъде нещо като Пития при гадаенето над националната ни съдба. И най-важното: „За сметка на това с пълен глас е изказан повече от основателния, но страхливо премълчаван преди това извод: ако написаното от Алеко се отнася не до някакъв си протоджамбазин, а до българина като такъв, то тогава ние сме чада на една калпава държава и един калпав народ“. Целта на Жечев е да раздели изконно българското от байганьовското, да ги посочи като несъвместими, да покаже, натрапи трагичната несъвместимост между автор и герой, и болезненото чезнене на Алеко в тъмната сянка на бай Ганьо. „Ако призная Бай ти Ганя – пише Тончо Жечев – поради всепобедното му шествие за общонационален тип, без да виждам спасение или утешение от заплашителната му сянка, това означава да призная, че сме пропаднали, провалили сме се като народ, че за нас няма изход. Диалектиката тук не спасява, тя може да успокоява П.Д. или Д.П., но моята душа, душата на моя народ тя няма да успокои. Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени“. Спасението е дадено– то е Алеко Константинов, „светло отрицание на самото съществуване на тъмния герой на епохата“. Алеко се е обрисувал именно цял-целеничък в „Бай Ганя“ – само че трябва да постъпите като фотографа, от негатива да получите позитивен образ, вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алеко, пише Тончо Жечев: „Той самият като личност е по-голямо и важно произведение на изкуството, на своя род, на своя народ и самовъзпитание от всички произведения, които е създал“.

Точно в противоположната посока от считаната вече за „свръхидеологизирана статия“ (Румен Даскалов, 1992) на Тончо Жечев и неговото разбиране за историята като „жива-памет“, ще тръгнат (с малки изключения) всички анализи, коментари, разбулване на тайната за личността на Алеко Константинов и за неговия герой след 1989 година. Преуреждания на сметките с тях двамата е задължително за всяка еволюционна стъпка, скок или обрат в обществената и културната ни история. И затова са толкова чести.

След 1989 г. започват две тенденции в деидеологизацията на образа на Алеко Константинов и смъкване на (идеологическото) було от неговия герой и книга: снижаване на явно привидяната като свръх идеализирана личност на Алеко и отхвърляне на Бай Ганю като гнусно изопачаване и опит за дискредитиране и срутване на българското. За демистифициране личността на Алеко Константинов се използва основно инструментариумът на фройдизма, неофройдизма (като цяло това, което Рикьор нарича „херменевтика на подозрението“, т.е. принципното разбиране, че под повърхността на даден текст или проява стои нещо скрито, което е важното за тълкувателя и е много по-малко идеалистично или възвишено, отколкото само си предписва) и поведенческата психология, включително коварните теории за ролево поведение, които като цяло заменят автентичната човешка личност с наложени или избрани (съзнателно или не) социални роли. Деидеологизацията предполага и отричане на автентичността на всякакви идеали – идеалите са вече компенсаторни психологически продукти на репресии срещу Аза, чрез които той се опитва да се справи с травмите си. Саботирано е безусловното упование в един идеален свят и конфликтът му – през и в човека – с една действителност, подхранващ дълго плодотворната литературна традиция на модерността от Данте, Сервантес, Шекспир, Шилер до Достоевски и т.н. От персонализирани ценности „идеалите“ се превръщат във въпрос чисто психологически и дори патологичен. Думите на Алеко Константинов, „а идеали трябват, те не са празна приказка, както си мисли жадната за облаги сволач“, от изстрадал вопъл стават присвоена позиция да съдиш от една виртуално по-висока реалност света и средата, към които си неадекватен и които те отхвърлят. Един вид удобна и неприкосновена, хитро избрана поза, от която да се защитиш и укрепиш проблематичния си Аз. Ако и отношението ти при това е саркастично, сатирично, иронизиращо или насмешливо, т.е. редукционно и опростителско – още по-ясно: това е само твоето семпло, банално оръжие да отговаряш реципрочно на външната репресия. Като не можеш да се справиш със света и неговата натрапчива реалност, една от стратегиите е да му се присмиваш; като не можеш да се адаптираш, т.е. да бъдеш конформист – ти си създаваш идеали… А мястото без ценности, йерархии и идеали е останало пусто?

Първият, отдавна трупан и едва въздържан, ропот срещу „Бай Ганю“ (и косвено срещу Алеко Константинов) се отприщ­ва след 1989 г. от Димитър Камбуров в статията му с каламбурно заглавие „Бай Ганьо: опосредстваната посредственост на непосредствеността“ (1997). Основният патос е насочен към книгата „Бай Ганю“, „към справянето с едно простовато, недодялано, случайно и скучно произведение с неефективен хумор“. В този контекст не може да остане незасегнат и авторът, макар и опосредствано, чрез разказвачите на „срамните истории“ за съвременния българин, „устрашаващо-призрачната „Весела България“. Във всеки случай проблематичната „Бай Ганю“ се явява „симптом за случая Алеко“. Възмущението на Камбуров е как така все още тази книга, „написана лошо по срамен начин“ и способна да буди само отвращение, може да бъде в канона на българската класика, а отдавна не е заела полагащото ù се място между „24 часа“ и Христо Калчев. Проблемът не е с героя, а с разказването за него. В крайна сметка проблемът са: авторът, реалните или мними повествователи, безбройните критици, валидизиращи тази книга, образователната система, всички ратници за монументализирането ù в поредица от най-български книги. При цялата нейна „нелитературност“ тя се е превърнала в еталон, бидейки преуспяла. Така тя компрометира цялата българска литература като „винаги недостанала, недонаправена, недоизпипана“. Тя, както и героят ù са медиен продукт, което им осигурява „непомерното социокултурно битие“. Димитър Камбуров продължава: свръхприсъствието на Бай Ганьо в „Бай Ганьо“, пък и във всички останали произведения на Алеко, превръща ганювската обсесия в психотерапевтичен проблем за Алековия приятелски кръг, както и за всички кръгове наследници. То се е превърнало в опасна обсесия за литературознанието ни и за цялата ни хуманитаристика.

Няма да се спирам и на други текстове, вписващи се в подобен контекст (още повече, освен някои нововъведения в аргументацията, те не представляват нещо ново по същество от времето на Алековите критици: Александър Теодоров-Балан, Стоян Михайловски, Боян Пенев и др.). Нас ни интересува друго – пикът на паралелната линия (наред с тази за Книгата и Героя), започнала (или по-скоро възстановена) също през 90-те години на миналия век, занимаваща се вече конкретно с демистификация (по-късно и с „деконструкция“) на Автора, на Алековата личност в хода на деконструиране на всякакви идеологии. Тя започва със статията на Иван Еленков „Един възможен прочит на „Бай Ганьо“ след прочит на Алековата биография“ (1997). Макар авторът все още да се придържа като биографична стратегия към „модела Славейков – Кръстев“ и да изхожда от вкорененото до догма разбиране, че няма как да се разбере Алеко без Бай Ганьо, както и обратното, тя все пак за пръв път така сигурно подкопава, „дегероизирайки“ личността на автора. „Представата за Алековата личност прогресивно е обеднявала в едностранчивостта на един подправен идеал“, пише Еленков, а всъщност тя е една нещастна, незряла личност, в която винаги инфантилно надделява „принципът на удоволствието“, „у него надделява декадентският вкус към наслада, природа, свобода“. В тази връзка книгата „Бай Ганю“ се разглежда като една немирна игра, „като авангарден нихилистичен жест в културата“.

Всичките тези тенденции за преразглеждане на Книгата, Героя и Автора са снети по забележителен начин в обемната публикация на Инна Пелева „Алеко Константинов. Биография на четенето“ (2002), с която парадоксално приключва (засега) така мечтаното от Тончо Жечев (макар и не според неговите очаквания) затваряне на поредния „одисеевски цикъл в нашата култура“. Поддържайки традицията („Бай Ганю“/Бай Ганю е по-важен от писателя), Инна Пелева чете едновременно биографиите на Алеко Константинов и на Бай Ганю – Автора и Героя, между които стои Книгата. Между неслучилата се личност Алеко Константинов и злощастно принизения Бай Ганю има пряка връзка. Героят е компесаторно следствие в нещастния живот на едно не успяло да съзрее, вечно дете (нещо като архетипния puer aeternuis на К.Г. Юнг), инфантилен в реакциите си, неприемащ и неприспособим към външния свят и средата. Болезнено обременен с психични травми, които той не може да отреагира по друг начин, освен реактивно да се озлоби срещу света и неговите обитатели и да създаде (като отмъщение) най-антибългарския проект в култура ни, който атакува „българското“ по всички точки на изконното: символи, език, бит и душевност… Инна Пелева пише: „Критикът, който иска да оспори правото на книгата да консумира изключителна власт в българското културно пространство, трябва да оспори и високия и силно идеализиращ разказ за Алеко Константинов. Който иска да оспори високия и силно идеализиращ разказ за Алеко Константинов, трябва да оспори правото на книгата да притежава изключителната си власт в българското културно пространство“.

Все с оглед „оспорване“ личността на Алеко Константинов, снемането ù до нивото на тривиалното и патологичното, изследователката сама заема свръхконсервативната позиция на краен конформист, която едва ли ù е присъща.

Непонятно остава как един отдавна мъртъв писател може да докарва толкова живи емоции и страсти, да предизвиква толкова усилия за собственото си дискредитиране. Странен е този жарък патос на отрицание, срам и отвращение на Димитър Камбуров (той само еманципира един възглед), тези целеположени академични усилия на Инна Пелева за развенчаване на социално неадаптираната и неслучила се Алекова личност, което съответства напълно на разбирането на изследователката за „слабостта“, „непригодността“ на българския интелектуалец, на когото му липсва „сила“ да се вписва и участва активно в обществения живот, предопределящи неговото маргинализиране в социалното. Тук има нещо друго. То е същата интелектуална надменност, предписвана на Алеко Константинов и родила Бай Ганю. Има и още – комплексът на българската интелигенция от Алеко Константинов и тази недобре написана, но преуспяла книга. Бай Ганю създава травма в българското общество, но авторът – у българския интелектуалец. Никога текст на интелектуалец (и досега) не е произвеждал такъв обществен отзвук с такива последици, никога на живот на интелектуалец-писател не е придавано такова всеобщо обществено значение приживе и години напред след смъртта му. А стремежът и мечтата на интелектуалеца са да съди, да има влияние, да бъде чут, да е общественозначим, да променя с жестове и слово. Това не се случва с настоящата българска интелигенция. Случило се е и не се повтаря. Българският интелектуалец иска и трябва да разруши тази мощна травмираща спойка на автор и герой, трябва да обезкърви посмъртния образ на автора и да обезсили героя, като го обяви за идеологически конструкт, „Франкенщайн“, както се изразява литературният изследовател Митко Новков. От друга страна, това е напълно разбираемо – впрягането на толкова научен и изследователски потенциал в развенчаване на един мит и едни писания, които вече са станали неудобни. Неудобни както от „дясно“, така и от „ляво“. Още Владимир Василев е убеден, че „появяването на Бай Ганю днес (текстът е писан през 1938 г. – бел. авт.) би било невъзможно. Авторът ѝ щеше да бъде обявен за враг на „родното“ и на България, майсторите на „кампании“ щяха да организират цялата преса срещу него и той сигурно щеше да бъде принуден да се въдвори на местожителство в Даръдере или, ако е богат, да се изсели. И щяха да се дигнат тъкмо ония, за които е най-удобно да бъдат там, дето е бай Ганю, и за които преодоляването на собствените им духовни измерения не е никак по сметка. Защото байганювщината си остава и днес, само че Ганю не е вече бай, а носи учени титли, които го правят авторитетен и неприкосновен“. Алеко Константинов не може вече да издържи и съвременния („ляв“) тест за политическа коректност, коментира неговият изследовател Пламен Антов: и по отношение на жените, и на цветнокожите, и на евреите, и на колониализма… и трябва да загине. В хода на развенчаване на идеологиите той отново става жертва на идеологията. Сега биха го обвинили (и го правят), че е един самозван аристократ, и мним демократ, поставящ йерархии между себе си „простите творения“. Така Алеко Константинов не спира да бъде употребяван – и в утвърждаването и в отричането; неговият живот и драма са смлени и претопени за други цели, стигащи далеч отвъд прекия, неподправен интерес към неговата личност.

Всякакви други опити в съвременността за поддържане, актуализиране и пренаписване на мита „Алеко Константинов“ са без особено значение. Дори и впечатляващата трудолюбивост – в три обемни тома – на Гавраил Панчев да развенчае досегашните усилия и компетентност на „т.нар. алекознание“ и започне наново разбулването на тайната и мистерията на Алековата личност.

От тук насетне, според изследователката Инна Пелева, стратегии за биографично писане спрямо Алеко Константинов са: или да се продължи дългият, отдавна започнат и сякаш нямащ край текст на биографията, в която той е герой и може да направи от него весел бохем, безгрижен, артистичен, влюбен в страната и народа си културен човек, честен до наивност и с трагическия жребий на неоценен и пожертван гений или „да ни покаже един трагикомически безпомощен пред социалната реалност индивид, имащ прекалени очаквания от и прекомерни изисквания към околните и себе си, терзан от хипертрофирано самомнение и ограниченост, от невъзможност да изтърпява страната и сънародниците си“, тезата, която тя явно споделя. Разбира се, „животописецът би могъл и да колажира участъци от двата щрихирани портрета в разнообразни пропорции в зависимост от предпочитанията към първия или втория“. Подобна пределна изчистеност в тезата и антитезата, подобна яснота на бъдещето ме тревожи. Не толкова защото звучи догматично, а по-скоро защото клони да редуцира логически възможностите на света и живота в него. В същото време на логически абстрактните теза и антитеза им е отнета възможността да се снемат в нещо трето, живо и единно: „едно в много“, едно и винаги различното, както го нарича Хераклит: „единно и противоположно на себе си“.

Сред толкова много реконструкции и възстановки, деконструкции и интерпретации проблемът е, че в този натрупан исторически хаос, който всеки нов изследовател си поставя отново и отново непосилната задача да изброди, не се дава сметка за променените условия на възприемане на Автора и Героя, и оттам на Книгата. Всички те (с изключения – Владимир Василев напр.) остават вплетени и заплетени в условностите на нейното раждане, нейната предистория (възрожденска) и нейната история във времето, но не и в нейното (и от там на авторовото) битие в настоящето – все по-крехко и по-разпадащо се. Просто времената са се променили…

Нормите за поведение, за осъдително, прилично и неприлично са се променили драстично от времето на написване на „Бай Ганю“, а ние сякаш не сме забелязали това. Високият буржоазен морал на XIX век. (дълго нападан като лицемерен), заквасен от аристократическа сдържаност и надменност, след толкова атаки отдавна е рухнал. Светът се е свръхдемократизирал, масовизирал, поведението се е освободило от задръжки и комплекси на буржоазното възпитание. Излишно е да говоря за начина на обличане, за модата, още за музиката, която печели класациите, за начините на общуване и говорене, за хранителните навици, упражняването на кулинарните умения и т.н. Алеко Константинов е буржоа, български и европейски буржоа от края на XIX век, с всички негови предразсъдъци, условности, с неговото самочувствие и строгост. Той изповядва морал, етикет, европеизация, отдавна надмогнати… Подкопае ли се този морал, възпитание и устойчивост – подкопава се вездесъщността на неговия герой и стабилността на авторовата личност. Накратко: Бай Ганю е безнадеждно остарял и неговите „маймунджилъци“ едва ли сега биха обърнали внимание на някого, още повече – светът глобално отдавна върви и се доближава до Бай Ганю. По същия начин е подкопана и основата на Алековата личност. Алеко вече не може да служи за кумир – обаянието, което е имал някога, вече не е обаянието на настоящето. Единственият възможен интерес ще остане личната история на Алеко Константинов, трагедията на този човек, постигнал толкова много сякаш на шега, с лека ръка, умрял „в разцвета на силите си“ от напосоки изстрелян, „братски“ куршум и най-важното – драмата на човешката личност по пътя на израстването, „вечното дете“ става знак на онази част от човешкото, която се стреми към цялост, „защото превръщането в личност не е нищо друго освен съвършеното разгръщане целостта на индивида“ (Юнг).

За значението на един живот не би следвало да съдим нито по върховете, нито по паденията, а да ни интересува волята и силата, вложени в израстването, това непрестанно сноване между горе и долу, всичките наши богати възходи и падения. Алеко Константинов не е „неслучилата“ се личност, озлобена, изтласкана, безсилна в мизерната периферия на живота, откъдето гримасничи на сполучливите и успешните, а пътят, процесът на собствената си реализация. Затова е интересен и важен за нас. „Вечното дете“ в мъжа, пише Юнг, е едно неописуемо преживяване, една несъвместимост, пречка и божествена привилегия; едно противоречие, което определя крайната стойност или липсата на стойност на една личност. То не може да бъде съдено, то винаги остава „две в едно“ и трябва да се приеме като „един противоречив фактор“ – „вечното дете“ и неговата сянка, нещо неопределено – mixtum compositum – което нашето съзнание не е в състояние да схване и възприеме едновременно в неговата противоречивост.

На „политическото дете“, „вечното дете“, на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този „проблематичен българин“, на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия – какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише – и когото всеки безскрупулно използва, на човека, „опозорил“ веднъж завинаги българина, сякаш без него тези недостатъци и пороци на едно закъсняло, винаги закъсняващо и догонващо развитие, тази още несмляна и непреглътната неадекватност във вечното съпоставяне и съизмерване с другите, щяха да останат скрити, та на него са посветени тези страници…

[1] Някак незабележимо дори името на героя от „Ганю“, както Алеко Константинов не случайно го изписва, започва да се замества в текстове и публикации с „Ганьо“ до превръщането си в езикова норма; така се е отнело още от зародиш, още в именуването авторовото отношение към персонажа му (бел. авт.).
[2] Първата въобще публикувана биография на Алеко Константинов е на приятеля му Михаил Увалиев: „Алеко Константинов. Биографийка“, Пловдив, 1900. Тя представлява малка брошура и повече изпълнява задачата да възбуди спомена за Алеко, отколкото да има някакъв приносен характер.
[3] За Димитър Благоев „по възрение“ и социална принадлежност Алеко Константинов ще си остане един „дребно-буржоазен“ писател; може би клонящ към социализ­ма, в чието лоно той истински би се разгърнал като творец и човек.

Иво Милев
10.06.2024

Свързани статии

Още от автора