0
792

Александър Хемон се пази
от носталгията

Не сме ли всички жертви на минало, на което, ако не предложим нещо позитивно, би ни погълнало?  „Позитивно” означава да разкажем и превърнем в познание…Първа част от текст, който се вглежда как Александър Хемон, Георги Господинов, Мирослав Пенков служат на историята.

Вижте как „Проектът Лазар”, книга от босненския писател /живеещ в Америка/ Александър Хемон, служи на живота: мизерното минало тежи на раменете на будния човек и той го преработва и насочва до превръщането му от клето минало в познание за настоящето. Целта е да свали бремето на трудната, но ЛИЧНА история и да направи от нея и себе си служба, ресурс за познание и смисъл.

h1Романът започва с една буйна несправедливост. Убит е еврейски младеж  от началника на полицията в Чикаго. Взет е за анархист, който застрашава американския начин на живот. Тръгва страшна лента за сестрата на Лазар Олга, за неговата майка, която е пратила на гурбет двете си деца от Кишинев, Молдова в Чикаго, Америка. Разказът е емоционално тежък, с постоянна буца в гърлото, при това нарочен за истинска история с реално съществуващия източноевропейски емигрант Лазар Ейвърбук. Паралелно се движат още цели три истории. По стъпките на бедния Лазар е писателят Брик, босненски емигрант, който разследва „библейската” история на Лазар, пренася я в Украйна, после в Молдова. Отделно върви интрига за американското семейство на Брик, съпругата Мери, мозъчен хирург. Разказът на Рора пък, придружител на Брик в пътуването „по стъпките” на Лазар, връща войната в Босна и мизерията на случващото се в държавите от Източна Европа след  падането на Стената. Общо, конструкцията е от четири  истории, които дори не си дават труд да преминават с уговорки от една в друга, а текат направо, като подразбиращи се звена на една обща трансмисия, наречена настояще.

При широката проблематика на съвременния свят, дошъл майсторски в тези страници, романът изиграва несръчно написан. Има места, които изобщо не се срамуват да стоят съвсем аматьорски от писателска гледна точка. Не казвам, че не може да ви подразни. Обаче е симпатично, редуцира времето на читателя и насочва неговите усилия към други по-важни за смисъла на човечеството неща – душата на човека и душата на историята /му/, насилствената смърт, войната, сърцето. Иначе, за да приключа писателските /не/сгоди, езикът на Хемон е забавен, умът му е бърз и писането е ефективно. Студено за твърде горещи неща.

Романът рационализира  фигурите на паметта, показва как ги прави/използва и какво излиза накрая от романовата мелачка. Автономен смисъл за човешкото страдание и личните трагедии, които изживява повече светът, отколкото сестрата, приятелят, майката на Лазар. Какво се е случило с Лазар от Библията, след като е чул „Стани и ходи!” от устата на Иисус, Спасителя? Станал от гроба и тръгнал, и после какво? Този въпрос е за смисъла на писаното слово, какво като възкресиш нечия /твоя, тяхна, обща/ история. Има ли смисъл от възкресението на историите за общата? Ще се спасим ли, ако и докато разказваме? В случая сме Шехерезади, които не разказват, а слушат/четат романа за Лазар. Ще се спаси ли днешният човек, който стои пред монитора? Палач и жертва на себе си.  Писателят Брик наблюдава и изследва, за да стопира отвреме навреме усилието: „Бяха изчезнали толкова много неща, че беше невъзможно да се разбере какво липсва”.

Демагоският език на градската олигархия и престъпното й всекидневие правят от разказа за смъртта на Лазар едно „упражнение по стил”, което преобръща дотолкова фактите, че те почти стигат тавана на съвременните начини за манипулация. Брик като един източен човек говори, от една страна, през опита, от друга страна, интерпретирайки историята на Лазар на място, на Лазаровото място. Опит и интерпретация – два начина да гледаш историята. Фотографът Рора, готиният тип, мълчи, а когато говори  – ИЗМИСЛЯ истории. Понякога Брик също измисля, явяват му се паралелни истории, но той е човекът, който разделя фиктивното от действителното, той отделя истината от измамата на историята, негов е нравственият делител. Защото, вижда се ясно, полицията в Чикаго през 1908 г. продуцира историята за смъртта на Лазар по своя си самосъхранителен, от наша гледна точка превратен, нечовешки, престъпен начин. Кой чете историята: робът или господарят? Трагическото е в липсата на независим и справедлив посредник за историческата истина. За Хемон е интересен процесът на източване на истината и как работи споменът. Не стига това, ами в романа се дублират имена, за да стане „объркването” популярна игра в четенето. Тя ни предупреждава, че възможни размени на ролите могат да бъдат не само случайност, но и всеки герои може да се случи на мястото на другия. Името Мери носи съпругата на писателя Брик, но и още една съпруга, тази на подкупен от полицията колега на Лазар. Ако идем до библейския Лазар, знайно е, че неговата сестра  е Мария, а и Дева Мария благословила Лазар, когато той след възкресението си станал епископ на Кипър. По-нататък Брик са двама души: нашият Брик, но също и преподавателят на Лазар от курса по английски; Шутлър, началникът на полицията и донорът на писателя за пътуването му на Изток в изследване на Лазаровия живот преди Америка. Когато Брик отива в Лвов, Украйна, се настанява в един безумен хотел, където превключва тв каналите, но и собствените си мито-страхове, „онтологичния тунел във времето и пространството”.

Хемон пълни романа си с жестоки спомени от детството. Това са безпощадни за сърцето операции. Лвов, Кишинев, Сараево – преди и след войната. Припомням едно изречение от филма  на Никита Михалков  „Пет вечери”: „Войната свърши. Всичко започна да изглежда минало”. За Хемон и Брик миналото е инвестиция, чиято логика извежда потребността да МОЖЕМ да бъдем себе си.

Спътникът на Брик, Рора много прилича на един друг герой на Хемон от втората издадена на български негова книга „Любов и препятствия” – от разказа „Стълба към небето”. Рора прилича на Спинели. Историята се повтаря, дори личната. Хемон е много добър описвач на Лвовската и подобен тип бивша соцмизерия, на отстоянието й от американската картина. Една от странностите на Хемон е неговият непукизъм към „писателстването”, досадата от явното предозиране  в почерка. Така той оставя читателя без официална подготовка за внезапно изскочилите прекрасно написани пасажи, забавни и брилянтно точни. Може „Проектът „Лазар” дори да ни стори някак неравноделен, нестроен. Споменавам още един навик при писането – стаяването, пропускането, премълчаването на „истини”, които „викат” да бъдат сложени на местата си. Тогава изневиделица някои части на книгата изстрелват очевидното, изказват неказаното и удовлетворяват почувстваната преди това липса. Вероятно това е хватка за изразяване на общественото лицемерие и цензурата в живота и телата ни, свикнали да се крият и оправдават.

От стр. 127: „Нямах друг избор, освен да си спомням отделни миниатюрни фрагменти и да осъзнавам, че не съществува бъдеще, в което ще бъда способен да възстановя някаква цялост от всички тях. Моите сънища не бяха нищо повече от средство за забравяне – бяха като клони, завързани за препускащите коне на дните ни, като изпразване на контейнера за боклук, така че утрешният ден – ако се приеме, че изобщо ще има такъв – да може да бъде запълнен с нов живот.”

Спомнящите герои на Хемон могат да бъдат живи хора, които уж пишат писма или получават въображаеми; мъртви, които уж си спомнят минали събития или си въобразяват бъдещи преживявания, и живи, които фантазират за миналия и бъдещия живот. Към халюциногенните спомени се промъкват и видове сънища на живи и мъртви. „Този процес често излизаше от контрол: от припомнените мигове и образи покълваха нови възможни истории.”

В романа водещо е вписването на миналото в бъдещето чрез спомняне и изследване на исторически факти. За преработването на историческия абсурд писателят Брик се чувства отговорен. Дали е жертва на този абсурд? Не сме ли всички жертви на минало, на което, ако не предложим нещо позитивно, би ни погълнало. „Позитивно” означава да разкажем и превърнем в познание. Стимул за действие е именно горестната мъка на героите. „Основният износ на моята страна са крадените коли и мъката.” Затова емигрантът Лазар отива в Америка, да види живота си в двойна перспектива. Затова и емигрантът Брик отива в Америка и се жени за уседналата Мери, мозъчен хирург – да инвестира по един по-добър начин в мъката. „Това, което ми харесва в Америка, е как не остава никакво място за безсмислени метафизични въпроси. Там няма паралелни вселени. Всичко е това, което е – всичко се вижда и се разбира веднага.” Брик пътува, за да вижда. Връща се отново в Сараево и погледът му трансцендентира хората и местата: „Изведнъж открих, че ако гледам лицата на хората, виждам какви са били преди – виждам старите им, а не новите им лица. И когато вървях между пооправените руини и фасадите, надупчени от куршуми, също виждах какви са били преди, а не какви са сега. Гледах като с рентген през видимото и това, което виждах, беше оригиналната версия от миналото. Не можех да видя настоящето, а само това, което е било преди години. И имах чувството, че ако успея да видя нещата такива, каквито наистина са в момента, ще забравя какви са били преди.” Животът на героя е разделен на две половини – сараевско минало и американско настояще, защото „в Сарево няма настояще, няма „Макдоналдс”. И всичко това е свързано с въпроса какво знаеш и какво е нужно да научиш. Процесът е пряко познавателен. Къде е бъдещето между Сараево и Америка? Вероятно в писането, в о-познаването, в питането – все активни действия.

От Брик до Лазар размяната на смисъл става налудничаво тясна и незабележима, историите започват да си подават топката естествено и по-плавно, докато в началото се отделяха физически с части и абзаци. Всяко нещо напомня  за друго нещо. Даже сестрата на Лазар напомня сестрата на Рора, „преди нейната действителност да се промени завинаги”, защото и двете губят нелепо братята си.

Историите свидетелстват за личното изправяне в света, за личното изказване насред света и осъзнаването на писателстването като търсещ път. Наръчник за употреба на голямата история в малката и на малката в голямата.

h2Сборникът с разкази на Александър Хемон „Любов и препятствия” /преводът отново е на Богдан Русев/ е дори по-добър от романа за Лазар и Брик. Осем чудесни истории, някои от които действат като дежа вю за прочелия романа на Хемон.  На всичко отгоре разказите изглеждат свързани един с друг или може да се мислят тъкмо така, защото нещата нищо чудно и да съвпадат. Хемон обича да вкарва герои, като Рора от „Лазар” и Спинели от първия разказ в сборника, които са готини пенкилери, те не са главни герои, а странични спътници на главните, но хладнокръвно съчетават цялата култура на съвременното, мълчаливо и умерено, с категорично и цялостно поведение. В общи линии, Хемоновото  разказване е бързо, умерено, младежко, в което най-важното е точността – вярното отстояване между езика и преживяното/чувстваното. Сюжетът е страничен фактор, който оцелостява постоянното напрежение между езика/казването/писането и онова, което поради липса на по-точна дума наричаме действителност. Това са разкази с неочакван край, без това да е акцент. Акцентът е подострянето на молива – да се окаже малък процепът на отклонение  между онова, което искам да кажа, и начина, по който го казвам. В тази посока Хемон има виртуозни постижения.

Друг център е съвършеното описание на моменти, противоречиво  свързани с действителността, 2 в 1, например: „Диамантите току-що са пристигнали от Касаи – прясно изровени от земните недра. Натали докосна купчинката с върховете на пръстите си, сякаш се притесняваше тези зрънца от светлина да не изчезнат; ноктите й бяха изгризани до кръв.” Ето така Хемон прави коридор за важните характеристики на героите, забива знаменце покрай нещо, изглеждащо важно, а всъщност е маргинално. Да извади нелепицата в човешките разговори е направо специалност на Хемон заради страхотния усет да уедри глупост/превратност/съдбовност.

Хемонов специалитет е двойната игра на словосъчетанията („сополов шнур” и т.н.), през които влиза много хумор. Бистър усет събира семейното бълбукане в точка на кипене, например, семейството с интригата по купуване на фризер – при непрекъснат „хладен режим” на внимаване да не се прекали с ироничната социалистическа бутафория. След всички описания остава мечтата на младежа за място, където „неудобството ми ще бъде естествено”. Освен семейното, другите гнезда на ироничното съучастие са пубертетското и съпружеското. Чудесно боравене с носталгиите, тип соц и хотелски.

Портретите на героите обаче са много добри – остри и описани така, сякаш е изключено нещо да е убягнало на описвача. Читателят изпитва задоволство от пълната картина, сигурен, че има героя за себе си в неговата абсолютна роля. Но това не означава, че оттук нататък героят не може да изненадва, напротив, железните забивки не довършват героя, а го започват.

Финалът на първия разказ е патетичен, все едно някак старомоден и лош, а може би нарочно проигран. Идеята е да бъде отказано консуматорството, целта на победителя.

Все пак да кажа, че разказът с фризера леко дразни с преекспонирането на стила и оставянето на една бивша упражнителност. Възможно е да решим, че това е по-скоро симпатично и получава „читателско разбиране” като „етап”. Личи изискване за перфекционизъм на погледа, който се чувства длъжен да „забележи” най-дребното, но „естествено отличителното за него”. Пубер в джоба с едно противозачатъчно тръгва  да купува семеен фризер – от Босна до Мурска Собота, град в Словения, бивша Югославия.  Двойното сюжетиране идва оттам, че младежът не само наблюдава, но и пише стихотворения, така се получава двоен „художествен проект”. Разказът  „Диригентът” е отново за млад поет и неговите наблюдения върху казионния писателски съюз и по-точно върху един утвърден писател в него. Разказът на пръв поглед е скучен, без специален сюжет, освен отношенията между млад опитвач в писането и заклет официоз. Хемон говори бързо за бавни неща и се получават изпипани, усърдни пасажи, наистина хубави и топли. Целият четвърти разказ от „Любов и препятствия” „влиза” в „Проектът Лазар”. Да повторим, Хемон не е комплексиран на тема правене на литература, той не крие, че прави. Зад себе си обаче има море за казване, има нещо монументално за изразяване и оттам увереност в писането.

„Стаята на Шмура”  е най-странният разказ, за един украинец от Босна, който бил „доставен в Чикаго по някакъв отчайващо тесен канал за бегълци”. Бързо модерно говорене/писане, като някъде са пръснати „студени” изрази, завършващи със сърцераздирателни „опашчици”, една игра на топло и студено без вреден носталгизъм, но с предана връзка към сърцето. Балканското семейно е разиграно в „Пчелите, част 1”. Това е жив и стилен текст за детството през няколко семейни истории. Колкото хумористичен, толкова и точен. Хемон казва в едно интервю, че писането е „търсене на форма, отговаряща на изискванията на опита”. Със сигурност търсенето му „там” и пренасянето му „тук” дават храна за писане и горещ материал, който ще скъсява все повече разстоянието между себе си и изреченията в разказа. Съществува тази интрига на приближението, която прави от писането напрегнато действие. До този разказ в книгата е поставен „Американски командос”. Неслучайно, защото той довършва, от една страна, метафорите на бягството в Америка, от друга страна, напомня хубавите детски филми от соца за момчешките банди. Остроумните изречения от детските години не стоят препарирано.

За Хемон определящо е желанието да слепи нещата. Разказът, с който книгата завършва, се нарича „Благородната истина за страданието”. Американски писател, носител на „Пулицър”, отива на гости на босненско семейство. Така книгата рамкира историите –  първият разказ беше за готин младеж в къщата на американския посланик в Африка, тук готиният младеж е в подобна, наблюденческа емигрантска позиция. Чужденец, при това млад, при това още някак дете на своите родители. Когато си дете, коментарът и иронията спрямо света са най-сочни и жестоки, най-изгодни за явяването на истината.

Двете книги на Хемон „слепват” конфликтно. Езикът е бърз и на пръв поглед не позволява на миналото да натежи. Изпреварва го в полза на една историческа терапия без носталгия и художествено излишество. В следващия момент обаче споменът е задействан, разказът вече е утаил своя „бавен”опит, механизмът е заработил насрещно. Без предразсъдъци в сърдечната област на миналото.

 

Още за Александър Хемон