Световноизвестният френски актьор, роден на 8 ноември 1935 г., напусна този свят на 88 години. Неговият мъжки чар и талант са част от революцията в киното през 60-те години на миналия век. Особено паметни са ролите му във филми на Лукино Висконти, Джоузеф Лоузи, Рене Клеман и Жан-Пиер Мелвил.

През последните години „Самураят“, наричан така заради една от най-емблематичните си роли в киното, имаше сериозни проблеми със здравето и огромни проблеми в семейството си покрай развихрили се скандали за попечителство.

И все пак, когато прозвуча сетната клапа и камерата спря да работи, светът си даде сметка, че си отива цяла една епоха.

Ролите на Делон в киното са над 100, той многократно е заставал и зад камерата като режисьор. Но особено паметни са неговите участия във филми като „Роко и неговите братя“ (1960), „Гепардът“ (1963), „Самурай“ (1967), „Борсалино“ (1970), „Господин Клайн“ (1976).

Последната му театрална роля е през 2011 г. в „Един обикновен ден“. А официално се прощава с киното през 2017 г. Незабравими са партньорствата му на екрана с Роми Шнайдер, Клаудия Кардинале и Симон Синьоре, с Жан-Пол Белмондо, Чарлз Бронсън или Тоширо Мифуне.

Поколения зрители помнят характерната му походка с дългия до петите шлифер в полицейските филми или погледът на сините му очи в трилъра „Самурай“…
Роми Шнайдер твърди за него, че в самото му присъствие на екрана се крие някаква тайна. Американската критика го оприличава на френския Марлон Брандо.
Лаконичността в неговата актьорска игра е пословична. На Ален Делон никога не са били нужни дълги тиради пред камерата, за да пресъздаде отчаянието на своя герой – примерно на никому неизвестния „Господин Клайн“, преследван заради еврейския си произход по време на Окупацията. И ако има роля, която най-точно изразява неговия натюрел, това може би е „Човекът, който бързаше“ (1977) – свободна екранизация на едноименния роман на Пол Моран, заснета от Едуар Молинаро.
Филмографията на Ален Делон смайва, защото в нея има много от всичко. Проличава особеният му интерес към „черния поток“ и криминалното кино, в който той прави някои от най-забележителните си роли.

В същото време обаче влиза в ролята и на барон Шарлю в екранизацията на Фолкер Шльондорф по Марсел Пруст. Както и пресъздава на екрана убиеца на Троцки, партнирайки си със Сидни Ром. Без да пропускаме късното му партньорство с Жан-Люк Годар и един обвеян от меланхолия филм, носещ емблематичното название „Новата вълна“.

В началото на новия век Ален Делон сякаш се чувстваше все по-самотен като „Самурай“. Ченгетата и негодниците престанаха тъй силно да го привличат. Ето защо, подобно на Клинт Истууд, той по-често заставаше зад камерата. Но тези му опити нямаха кой знае какъв успех.

Някои от обществените позиции, които не се поколебаваше да заема, му донесоха немалко гръмове и мълнии. Въпреки това публиката по цял свят продължаваше да го обича, гледайки отново и отново „добрите му стари филми“.
Защото той беше и си остана Ален Делон. Един от последните гиганти на седмото изкуство.