Начало Идеи Гледна точка Ален Делон
Гледна точка

Ален Делон

16779
Пабло Пикасо, „Мъж с мустаци“, 1914 г.

– Трябва да започнеш работа – каза жена ми.

– Добре – отговорих. – Къде?

– Където искаш. Омръзна ми да мажеш сополи по стената зад леглото.

Жена ми е не е лоша жена. Бързо ѝ минава. Готви добре. Но езикът ѝ е като сабя.

От друга страна, каква работа може да започне шейсет и пет годишен пенсионер без пенсия? И на практика, и на теория – никаква.

Жена ми усети, че е прекалила и седна срещу мен.

– Стани охранител. Постоянно търсят такива като теб за охранители.

Да, отговорих ѝ наум. Защото могат да ни плащат смешни заплати.

Но на другия ден се изтърсих в един голям магазин от известна верига. Намерих офиса на шефа. Почуках.

Отвори ми жена не в първа младост, но с уста, издута като спасителен пояс.

– Така и така – казах. – Търся работа като охранител. Видях, че търсите охранители.

Жената ме оглеждаше преценяващо от главата до петите. Изпъчих се, но ме преряза кръстът. Отново заех стойка „свободно”, като се молех да не е забелязала дефекта ми.

– Търсим – каза. И вдигна телефона си. – Герчо, ела!

Дойде Герчо, с униформено елече с много джобове, с радиостанция и пистолет на колана.

– Готов ли сте да застъпите веднага на смяна? Ще ви инструктираме в движение.

Усетих, че ако кажа „да”, това ще ми донесе червени точки.

– Да – казах.

– Елате тогава да получите униформа и пистолет.

– Пистолет не ща.

– Не може да не щете.

– Не ща!

Герчо разпери ръце.

– Нещо друго? – погледнах аз умоляващо шефката. Разчитах на последния си коз – сините си очи. Едно време с тези сини очи решавах всякакви административни и бюрократични проблеми за броени минути. Защо да крия, дори ми бяха казвали, че погледът ми прилича на погледа на Ален Делон. Сега очите ми наистина бяха избелели и помътнели, но с друго не разполагах.

– Герчо, свободен си – каза шефката. И отново се взря в мен.

– Имаме проблем с жълтите стотинки. Постоянно се трупат, а няма кой да ги брои. Ще ви назнача за брояч на жълти стотинки. Започвате от утре.

Вкъщи жена ми не можеше да повярва, че съм си намерил работа. Стопли ми мусаката. Дори ми изглади една риза. Аз, разбира се, не ѝ казах точната си длъжност.

Бързо свикнах с новата си работа. Тя се състоеше в следното. Трябваше да обикалям периодично касите, да прибирам жълтите стотинки, да ги сортирам, да ги броя и да ги увивам в стройни фишечета. Бяха ми отделили едно килерче два на два с луминисцентно осветление, осигуриха ми масичка и аз по цял ден чатках с монетите върху нея. Имах две почивки от по петнайсет минути за осемчасовия си работен ден. Тогава излизах навън, сядах в тревата зад магазина и започвах да я скубя с ръце като малките деца, без да мисля за нищо. Веднъж към мен се запъти един плъх. Вероятно идваше от складовите помещения. Беше голям като голяма котка, с гладка златиста козина и дълги мустаци. Приличаше на добре гледано домашно животно. Плеснах с ръце, плъхът ме изгледа с презрение и се върна обратно във владенията си.

Един ден шефката ме повика. Опитах се отново да разгоря огъня в сините си очи, защото да те вика шефът никога не е на добро, но не знам доколко успях.

– Утре ще докарат в магазина апарат за броене на жълти стотинки – каза тя. – Тоест, вашата длъжност е обезсмисля. Но аз съм доволна от вас. И затова няма да ви съкратя. Ще ви назнача за оператор на апарата.

Просълзих се, като се молех да не е забелязала сълзите ми.

На път за вкъщи изведнъж ме обзе друго настроение. Изпълних се с гордост. За пръв път през живота си ставах и аз шеф на някого. Пък макар и на един апарат за броене на жълти стотинки.

Погледът на Ален Делон и този път не ме предаде.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора