0
1245

Алиса в нощта на желанията

Репетиция на „Нощта на покера“, фотографии Елица Матеева

Касиел Ноа Ашер в „Нощта на покера“, по „Трамвай желание“ на Тенеси Уилямс, на сцената на Театър „Азарян“

За едно бъдещо изследване ми се наложи да препрочитам кино манифести и докато се изгубвах  в мислите на Андре Базен и Зигфрид Кракауер за киното в опит да прокарам пътека към „Догма 95“, след един спектакъл в Театър „Азарян“ си казах, че Касиел Ноа Ашер е жив манифест, крачещ из софийските улици. В началото на своя режисьорски път, „МАНИФЕСТЪТ КАСИЕЛ“ бе твърде радикален, досущ като филмите на Ларс фон Трир, Томас Винтерберг, Анет Олесен, Сузане Биер и пр. по време на тяхната „Догма“. Днес бих сравнила нещата, които Касиел създава, с киното на друг датчанин – Биле Аугуст, – специална е играта със светлината и тъмното в душата, тук няма умисъл, няма преднамереност. Някаква необяснима усмивка и тъга усещам в работата ѝ върху Тенеси Уилямс и пиесата му „Трамвай желание“, която стои в основата на „Нощта на покера“, спектакъл, режисиран от Касиел Ноа Ашер, а тя като Бланш е неспокойна птица, диреща бряг сред бурно море.

Така се случва в живота: понякога между актьорите и нас, простосмъртните, се пресичат релсите и току-виж открили сме се като чакащи бродници на една и съща гара. Докато учех в Театралната академия, се запознах с Касиел. Не си спомням къде и как се случи „пресичането“ помежду ни, имали сме всякакви стоп моушън срещи – силни, смешни, понякога изпълнени с горещи препирни, защото тя бе нещо като наставника за мен и постоянно ме съветваше, опитваше да ме вразумява, пък аз все се бунтувах за хората, с които работя, за преподавателите ми в НАТФИЗ, за нещата, които изискваха от мен. Имало е периоди, в които сме споделяли съвместно безсъние по телефона, имало е моменти, приседнали в кухнята на една призрачна къща, изповядвахме една на друга мечтите си за театър, кино, любов, деца. Майка ми обичаше Касиел, много се радваше, когато Касиел идваше през лятото във Варна. 2004–2005 г., бяха изключително сложни за мен – дебют на театрална сцена, после втори театрален проект, в който бе замесена една невъзможна любов, и аз като объркано пате очаквах от Касиел да измисли уникалната спасителна комбинация, но и на нея не ѝ бе леко в тези години. За разлика от мен, Касиел си остана боец, а аз развях бялото знаме и си тръгнах с чувството за пропадане. Днес сме различни – култивирахме бесовете си. Умишлено бях прекратила всякакви контакти, имах нужда от тишина и така след 15 години мълчание по някакъв странен начин съдбата ни събра заради 60 снимки и репетиция на спектакъла „Нощта на покера“.

Репетиция на „Нощта на покера“, фотография Елица Матеева

Когато разбрах от нея, че ѝ предстои бенефис с ролята на Бланш, не можах да повярвам – как времето лети! Обаче Касиел си е все същата – на пръв прочит жена терминатор – винаги уверена в това, което прави, а в същината си е крехка и ранима. Да не забравяме, че е тя е фойерверк от сгъстени емоции, които предизвикват пожар – в такива случаи за предпочитане е да сте на друга планета!

Харесвам ролите ѝ в киното – има ги и на екрана, тя може да бъде всичко – влюбено момиче, фея, съпруга, досадна сестра, добра приятелка, ужасна натрапница. Естествено всяка актриса търси повече съприкосновения с камерата, но Касиел има онзи инат: да бъде първа инстанция на сцената в качеството на режисьор – актриса и ментор едновременно. Това, че обича да „тича“ на няколко писти, по симпатичен начин ми напомня екстравагантната екзотика в театъра и киното на руската актриса Рената Литвинова, но разбира се, мащабите и целите са различни.

През годините „Трамвай желание“ е спирал на различни български сцени, самата Касиел като дете има силен спомен за Бланш от играта на майка си – актрисата Рут Рафаилова. Размишлявах върху избора на заглавие на спектакъла и направих малкото си лично откритие: в играта на покер се отключва онова, което иначе прикриваме – желанието да доминираш, да си нещото, а позицията господар-слуга винаги води и до отключване на бесовете ни. Там някъде в тъмното всички вече сме повече демони, отколкото приятни създания. Когато всичко е на шега, няма забранени територии за играчите.

Героите играят с хек, докато публиката влиза в салона на Театър „Азарян“. Играта като възможен хоризонт за среща със смъртта вероятно ще усетите и на финала на представлението. В играта всеки е нещо друго, най-много и най-малко себе си. На сцената освен познатите Стенли, Стела, Бланш и пр. има и ангели, които предвещават пътя на всеки към изгубената магистрала на бъдещето. Сцената се върти, картите настървено се хвърлят на масата, Бланш се потапя в своите любовни манипулации, Стенли Ковалски с размах ни демонстрира мускули и обноски по мачизъм, хорът от паднали ангели, редуциран в музикален дует, ни подготвя за следващата картина. Единственото спасение от тази нестихваща лудост, която наподобява филм на Дейвид Линч, се крие в самотата – да избягаш от света, да напуснеш мястото, да го изтриеш с гумичката на презрението си, в противен случай някой друг ще направи същото с теб.

Бланш на Касиел Ноа Ашер е особена, специална жена, тялото ѝ е пронизано от стъпките на тълпата. Тя е разбита, но не си позволява да казва истината за себе си, тя е жена клоун, от онези, които играят, че животът е прекрасен, защото вярват в тази сладникава илюзия. Клоуните обаче са наясно, че отвъд сладникавостта на нещата има страх, страдание, унижение, отчаяние. И ако мога да сравня каква е Бланш на Касиел в „Нощта на покера“, препратката ми е към една друга прекрасна вълшебница от световното кино – Джулиета Мазина в „Нощите на Кабирия“. Бих искала да направя едно уточнение: всеки актьор е неповторим, защото всеки има своята истина за живота, всеки е брулен от своя вятър, всеки гори в своя огън и когато търся аналогия на играта, картината, атмосферата чрез кино образи, то е по причина на визуалността и енергията, които работят в полза на представите ни за представлението.

Бланш в „Нощта на покера“ е една прелюбопитна Алиса, попаднала в свят на разбити огледала – тук нощите са с аромат на блудкаво вино и уморени тела, а хората приличат на животни, избягали от зоологическа градина. Пейзажът на този изкривен свят се допълва с присъствието на Бланш, тя е нещо като черешката на тортата – леко изгнила, но все пак стоически оцеляла, въпреки обстоятелствата. Бланш се появява от нищото, внезапно, без предупреждение нахлува в света на Стела и Стенли и съвсем естествено пребиваването ѝ е белязано с крах – Бланш е заплаха за установения ред. Бланш е радикален жест, който трябва да бъде елиминиран. Радикалността в своята природа изисква усилия, изисква нов ред, а това не се толерира в тази среда.

Репетиция на „Нощта на покера“, фотография Елица Матеева

Убедена съм, че след ролята на Бланш предстоят други роли, които изкушават заради нюансите, заради множествеността от аз-ове в тях. Във филма на Педро Алмодовар „Всичко за майка ми“ Мариса Паредес изпълнява ролята на актриса, която играе Бланш в „Трамвай желание“, и точно това разбиране на Алмодовар за жената, за всички жени в нашия живот, се доближава до идеята ми за търсещата актриса, потопена в патетиката на своята героиня. Театърът, пребиваването в театъра, днес е безумна игра, която си заслужава всяко дихание именно заради каузата, че изкуството ни доближава до същността ни, до истината за душата и може би Касиел Ноа Ашер е родена под щастлива звезда, защото в „Нощта на покера“ тя сияе като Бланш благодарение и на своите невероятни партньори: Мартина Апостолова, Ели Колева, Йордан Ръсин, Кристиян Негалов и Теодор Каракачанов – заради тях е необикновена всяка минута от торнадото „Касиел“!