Големият салон на троянското читалище „Наука“ беше пълен с хора. На сцената имаше екран, а по него се редуваха невероятни картини от филм за страховития и красив гранитен връх Серо Торе. Под една нощна лампа на първия ред в залата беше седнал някакъв човек и четеше на микрофон превода на филма. От време на време вдигаше поглед към екрана, за да бъде сигурен, че не избързва или изостава с текста.
Скалната игла Серо Торе в Патагония е една от най-красивите в света. И една от най-непристъпните. Същевременно сюжетът на филма разказваше интересна история. Но като че ли по-силно бях завладяна от очевидния факт, че някой, може би точно човекът, който четеше превода, много е искал филмът да стигне до публиката. И не просто да бъде споделен как да е, но и да бъде разбран.
Никога няма да забравя тази картина. В нея имаше нещо възрожденско. А беше есента на 1999 г. Тогава още не знаех, че присъствам на първото издание на Фестивала на планинарския филм и че един от виновниците за това събитие е човекът, който четеше превода. Петър Атанасов! Видях го добре едва когато се изправи след края на филма и… продължи да говори. Той направи такива допълнения към току-що отминалата прожекция, че реших – този човек е истинска алпинистка енциклопедия. По-късно през годините непрекъснато щях да се убеждавам в това. Петър Атанасов не само познаваше високите планини. Когато говореше за върховете им, ги назоваваше заедно с точната им височина. Разясняваше маршрути и подстъпи, сякаш сам ги е преминавал. Можеше да цитира хронологията на експедиции по дати и дори по часове. Известни му бяха биографиите на фигурите в световния алпинизъм, а мнозина от тях познаваше лично.
Вероятно трябва да съм поне професор по неврология, за да дам отговор на въпроса как е възможно един човек да съхранява толкова огромно познание. Но по-важно от всичко останало е, че той го правеше с грижа. Петър Атанасов се беше посветил на алпинизма и предаваше и някак проповядваше цялата философия на вертикалния свят. Особено през последните 20 години направи така, че сред широката общественост алпинизмът стана синоним на култура и ценности. Той създаде едно особено култивирано отношение към това занимание дори и сред самите алпинисти, които се събираха около него и го уважаваха много. Привикнаха, че щом се зададе фестивал – ще „жертват“ катеренето през уикенда и ще бъдат „на фестивала“. Петър Атанасов беше горд с българските успехи. Внушаваше, но без излишна парадност, че постиженията на нашите алпинисти могат да бъдат повод за национална радост.
Фестивалът на планинарския филм възникна във времена, когато у нас нямаше никаква култура спрямо подобни форуми – нито организационна, нито зрителска. В началото програмата беше любопитна смесица между любителски и професионални документални филми с обща много силна страна: автентичността на персонажите, местата и събитията. Постепенно селекцията започна да отговаря на високи стандарти, а фокусът ѝ, заедно с философията на събитието да кристализират до следното: „Целта ни е да приближим към българския зрител многообразието на планините от цял свят. Вярваме, че макар и да заемат малка част от повърхността на планетата, почти няма област от живота, върху която да не оказват влияние. Те са не само естествен декор за практикуването на многобройните планински спортове, а по-скоро източник на естетическа наслада и вдъхновение. Най-красивите и най-привлекателните от тях са разположени в едни от най-бедните страни. Понякога са арена на военни действия и кървави конфликти или пък терен за действия на метежнически и сепаратистки групировки.“ Това пише днес в сайта на фестивала, чиито гости, ставаха все по-невероятни. Не знам как, но Петър Атанасов успя да доведе в България дори някои от пионерите на хималаизма – Валтер Бонати, Райнхолд Меснер, Петер Хабелер.
След първите му две издания в Троян, фестивалът построи базов лагер и в Сливен, докато не се настани трайно в подножието на Пирин планина и промени името си на Банско филм фест.
През годините ценностната му система се подкрепяше от всевъзможни други медийни канали и дейности. Отново благодарение на способностите и огромната енергия на Петър Атанасов, която се проявяваше винаги, когато станеше дума за планини. Израз ѝ бяха стотици статии, преводи, презентации, интервюта и пр. Петър Атанасов беше основен сътрудник на сайта climbingguidebg.com, за който създаде точно 5977 материала. Дълго време издаваше месечното печатно списание „На ръба“, което списваше почти сам. Със същото лого на български език излязоха някои от вечните заглавия измежду книгите на алпийска тематика: „Моите спомени“ на Валтер Бонати, „Моят живот на ръба“ на Райнхолд Меснер, както и биографията на Йежи Кукучка „Ти не си втори, ти си велик“, написана от самия Петър Атанасов. Той беше полонист, а това му е помогнало да се свърже органично с една от най-силните школи във височинния алпинизъм – полската.
Интересно е, че голямата му любов – алпинизмът и хималаизмът в частност, не му попречиха да подкрепя всички останали планински спортове и екстремни занимания на открито. Нещо повече, тези активности, които иначе нямат зрители, намериха широка публика, която фестивалът посрещна в читалища. Това, разбира се, е съвсем функционално решение. Най-подходящите зали за подобни събития, и в Троян, където беше създаден, и в Банско, където се установи фестивалът, са сградите на местните читалища. Както е известно читалищният модел е възникнал в България в средата на XIX век. Познавам антрополог, проследил подобни културни точки в Русия, Куба, Бразилия и пр. Едва ли някъде по света обаче читалища са се превръщали в средище за обмен на планинарски приключения. У нас се случи. Всеки, минал поне веднъж маршрута на фестивала, след това е напускал пагубната инерция на всекидневието. Преставал е да бъде в лесното, което не може да те контузи, но и не може да те развие. Фестът стана мощен инструмент за актуализация на смели планове и мечти, т.е. екстремното намираше не само публика, но и последователи. Някои направо са скачали бънджи (или просто са скачали) в съвсем нови ролеви модели. Изпитвала съм тези ефекти върху себе си и дори отбелязах някои постижения. Бях част от екипа на „Да стъпиш на Мон Блан“, който през 2010 г. спечели наградата на Банско филм фест за най-добър български филм (филмът е разказ за изкачването на най-високата точка на Алпите от Иван Кожухаров и група български алпинисти). През 2011 г. се озовах в Тегернзее, Германия, за да получа наградата за „Кота 42“, обявен за най-добър филм в категорията „Планинарски опит“ на тамошния фестивал (филмът е биографична картина на живота на алпиниста Иван Кожухаров). Тогава един от членовете на журито ме извика настрана и ми каза: „Очаквах човека от България. Поздравете специално Петър Атанасов и съпругата му Натали Петрова. Те правят голям фестивал. Виждате ли? Райнхолд Меснер никога не е идвал в Тегернзее. И може би няма да дойде“.
Точно така. В своите начинания Петър Атанасов не беше сам. Фестивалът се разрасна с пътуващи прожекции, презентации и премиери. А до Петър винаги са били Натали Петрова, а когато пораснаха, че и преди това – техните дъщери Александра и Паулина. Именно в тази семейност се крие част от чара и стойността на създаденото.
Преди няколко години написах на Петър Атанасов благодарствен имейл. Казах му, че любовта ми към планината и нейните хора е възникнала от първите филми, които съм гледала в Троян и че без нея животът ми щеше да бъде беден. Че чувствам фестивала като роден, не само защото възникна в родния ми град, но и защото ми даде смисъл, който може би нямаше да открия сама. Или поне не толкова лесно.
Той ми отговори буквално следното: „Заради такива думи си струва да се живее и да се полагат усилия. Благодаря ти! На добър час на новия филм!“
Петър Атанасов живя седем години след тези изречения. Напусна ни през юли. От тогава все се питам дали щеше да живее още, ако ние, стотиците и стотици хора, които е вдъхновявал и подкрепял, му бяхме благодарили по-често.
…
Буквално преди дни, от 21 до 25 ноември тази година, в Банско се проведе осемнайстото издание на фестивала на планинарския филм. Със 100 заглавия, много от които премиерни, от 30 държави. И с гости с неповторим, предимно катерачески, но не само… чар: Марио Виелмо, Урко Барандиаран, Фредерик Жентет, Николай Петков, Томас Хубер, Георги Георгиев и Алесандро Филипини.
Председател на филмовото жури бе Михаел Паузе, продуцент и водещ на предаване за алпинизъм, автор на текстове със същата тематика. Много фин, начетен и авторитетен човек. Директор на друг голям международен фестивал – този в Тегернзее…
Мястото на Петър Атанасов на първия ред в салона на банското читалище остана празно. Но той беше в залата. До всеки гост, до всеки зрител, до екипа на фестивала, до Натали, Александра и Паулина.
Петър Атанасов! Пепи! Благодаря!
