Миналия път припомних алтернативните „съборни“ (младежки) места в София през годините на соца. И казах, че тяхната „топография“ се простира по протежение на цели три генерации. Тук ще добавя първо, че по някаква странна и едва ли можеща да се обясни случайност в столицата ни тогава се бяха съхранили и топоними буквално от времето „преди Девети“. Как точно бяха устояли те в съзнанието на хората, пресирани от режима, аз не зная, но ето: имаше поне две централни столични улици, за които дори заселилите се след „второто ни освобождение“ провинциалисти, а по-възрастните столичани още повече, не можеха да обърнат езиците си и да ги нарекат с официалните им имена. В миналия текст споменах за улица „Солунска“ (която официално се наричаше „Коларовска“), но тя все пак е по-малка в сравнение например с – да, така се наричаше – улица „Жданов“ (за по-младите – на името на един отвратителен и много тъп идеологически шеф от времето на Сталин). Та улица „Жданов“ практически никой не наричаше така. По някаква необяснима благодат към нея тази улица бе запазила за всички преддеветосептемврийското си име „Пиротска“ (което носи и днес).
По същия начин тръгващият от площада пред мавзолея и Партийния дом и стигащ до Орлов мост булевард „Руски“, както го бяха нарекли комунистите, всички (или почти всички), дори без да разбират защо, наричаха „Царя“ (с ударение на последната сричка), тоест с порусеното, но още отпреди Девети съкращение на старото му име „Цар Освободител“, което, разбира се, новата власт не би могла да остави.
Имаше обаче и още по-странни и необяснимо резистиращи имена. Така например днешният площад „Журналист“, през всички години на соца именуващ се на „славната ремсистка“ Йорданка Николова (преди смъртта на Сталин – Чанкова), мнозина, без да си дават сметка защо, наричаха… „Баядерка“. Трябва да е имало нещо особено привлекателно в тази преддеветосептемврийска кръчма на онова място, та името ѝ да е останало в словесността дори на ония като мен, които никога не са я виждали.
Днес обаче искам да припомня и за особената (разбира се, конспиративно практикувана, но и известна на всички) словесна съпротива по отношение на различните социалистически монументи, „светилища“ и дори „артикули“ в столицата.
Днешните млади спонтанно са наследили нещо от тази съпротива, когато наричат – вече напълно открито – остатъка от позорния Паметник на съветската армия (завоювала ни през 1944 г. и държала ни под руско иго почти половин век) „МОЧА“. Тоест място, в което удовлетворяваш малката си нужда, когато си в тази градина, защото паметникът е много удобен за това.
Преди Десети ноември обаче със създадените подигравателно-снизяващи имена показваха своето истинско отношение към идолите на комунизма всички алтернативни млади генерации, за която говорих миналия път. Всъщност ще припомня, че никой освен „другарите“ (а пък нормалните граждани – освен публично и официално) не наричаше мавзолея на Георги Димитров – в самия център на София – „мавзолей“. В разговори помежду си (и, разбира се, с полуглас) всички го наричаха „Мумията“.
Но и далеч по-малко забележителния островръх паметник в дълбочината на Борисовата градина, който носеше името „Братската могила“ (неясно на кои по-точно комунистически „братя“), всички млади хора, уреждащи си любовни срещи някъде в околностите му, наричаха „Пилата“, на каквато и днес, вече доста рухнал и буренясал, той прилича. Вече извън София, но величан като основно комунистическо „светилище“, монументът на Бузлуджа се наричаше чисто и просто „Чинията“.
Макар да не е свързан с паметник, булевард или улица, особено комичен епизод от тази словесна съпротива по времето на соца, започнала в София, но разпростряла се и извън нея, представлява историята с името на един тогавашен… сандвич. Филия, намазана със запечена кайма, която социалистическите служби за обществено хранене през ранните 80 години бяха – крайно непредпазливо – нарекли „принцеса“, а алтернативното гражданство бързо бе преименувало на „людмилка“ (по името разбира се на „принцесата“ Людмила Живкова). В този случай – това е описано с невероятно чувство за хумор в споменатата и в миналата колонка мемоарно-есеистична книга на моята съпруга Слава Янакиева „Музеят на моето време“ – между словесната съпротива на алтернативното гражданство и властите се бе развързала същинска „политическа“ битка. Уловили политическия „виц“, сътворен от хората, въпросните власти бързо преименуваха „принцесите“ във – видиш ли – „странджанки“, за да осъзнаят съвсем скоро, че пак са изгубили битката, защото младите хора започнаха да ги наричат сега „сакарки“ (с намек за „грандиозния соц проект Странджа-Сакар“, за чиято цел властите се готвеха да „населват“ тази покрайнина полунасилствено именно с подобни съчинители на нови имена). Но за това, повтарям, в книгата на Слава Янакиева.
Разбира се, върхът на този съпротивително-граждански хумор в ония години бе достигнат по отношение на онзи странно абстрактен монумент пред НДК (тогава „Народен дворец на културата“), вдъхновен от гностико-окултно-тъпанарските увлечения на въпросната „принцеса“ Людмила Живкова и за чието събаряне следдесетоноемврийските комунисти и инфантилните, непомирисвали реалния соц млади левичарчета особено се бяха „възпалили“. С какво ли не проглушиха ушите ни тогава: „творение на големия скулптор…“, „модерно, уникално произведение“ и т. н.
Аз няма да се впускам в каквито и да било дискусии за неговите художествени достойнства или недостойнства, защото онези, които го бранеха тогава, не си даваха сметка (или се правеха, че не си дават сметка), че гражданската съпротива срещу този „монумент“ бе съпротива не срещу „произведение на изкуството“, а срещу властен „паметен знак“ на „епохата Людмила Живкова“, който през 90-те години не можеше да бъде повече търпян.
Та именно по отношение на този „монумент“ пред НДК творчеството на народната словесна съпротива достигна своя издевателски връх. Помним, нали, как го наричаха всички, макар тогава шепнешком: „Шестокрил петох*йник“.
В края на тези мои две колонки още веднъж ще кажа: алтернативната топография на София, алтернативната ѝ тригенерационна младежка субкултура, алтернативната топонимия на местата и „светилищата“ от времето на соца заслужават едно по-подробно и задълбочено (може би дори осъществено от екип) изследване. А подобни изследвания би било интересно да се извършат и за алтернативната топография и топонимия на другите ни големи градове.
Историята на соца още далеч не е написана.
