Начало Идеи „Алтернативният канон“
Идеи

„Алтернативният канон“

Николай Аретов
27.07.2022
2725
проф. Николай Аретов

Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото, и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относителен окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове. И винаги има нещо подозрително, когато тези спорове биват туширани.

Осмислянето на литературата, а и на другите изкуства от миналото е само един елемент от този важен дебат. Но много съществен елемент, тъй като литературата (а и другите изкуства, на първо място вероятно киното) предлага някаква картина на миналото; за тази картина, подкрепена от образованието и други институции, се предполага, че има сериозно въздействие върху мисленето на хората. (В скоби казано, това въздействие най-често се мери на око и, пак на око, бива надценявано или подценявано.)

Ключова идея в преосмислянето на литературата от близкото минало се оказа т.нар. „алтернативен канон“, лансиран от Пламен Дойнов и възприет от Михаил Неделчев и кръга около Департамента „Нова българистика“ към НБУ. Алтернативният канон бе свързан е едно друго понятие, по-точно метафора, също лансирана от Михаил Неделчев – „литература на стоическата нормалност“. С отделни изключения, то е отнесено към автори и произведения, познати и ценени от публиката, които не са подминати от критиката и литературната история, но официалните оценки са занижени, понякога умишлено неточни и несправедливи – Пеньо Пенев, Константин Павлов, „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, т. нар. „тиха лирика“ – Екатерина Йосифова и Иван Цанев, а също и поети като Христо Фотев, Иван Динков, Биньо Иванов, Иван Теофилов, Борис Христов и особено Николай Кънчев, на когото са посветени няколко издания на Департамента.

На преден план излизат преди всичко поети, и то в определени възрастови граници, които оставят встрани авторите от 80-те години (например Георги Рупчев и Иван Методиев, ако остана само при отишлите си). За момента встрани остават и големите фигури от по-ранния период, които несъмнено са част от литературата на НРБ – да спомена само Далчев и Багряна. И ако за тях двамата може да се твърди, че важните им творби са от предишния период, то това едва ли е вярно за големия романист Димитър Талев. Очевидно е, че значимата белетристика от епохата на НРБ не може да бъде сведена до „Тютюн“ и „Хайка за вълци“.

Всяка нова концепция поражда въпроси, които могат да бъдат зададени с полемична острота, а могат и да останат приглушени. Ще се опитам да формулирам някои от тях, без да навлизам в дълбоките, но и понякога подвеждащи води на теорията. Затова и прескачам въпросите към самото понятие „канон“, изковано и наложено, но и оспорвано другаде. От липса на достатъчно кураж, а и за да не са отклонявам към конкретни казуси, доколкото е възможно, ще избягвам да се позовавам на автори и творби.

    Съчетаването на „алтернатива“ с „канон“ за мен не е безпроблемно. Канонът като че ли претендира да бъде нещо общоприето в рамките на общността, той като че ли не допуска множествено число. Това не означава, че в една литература (култура, общество) не може да съществуват различни явления, тенденции, общности, отношенията между които да са напрегнати. Напротив, подобна ситуация е нормата, монолитна култура едва ли съществува, поне не в историческото време. Въпросът е доколко тези тенденции могат да бъдат определяни като „канони“. Може би трябва да се помисли за евентуално понятие от типа на „алтернативна ценностна йерархия“ и тя да се свърже с читателските предпочитания, виждани например в класациите на книжарниците. Тогава обаче ще се наложи да се пита коя е „алтернативата“ и коя „основната“ – на читателите или на критиците и каноностроителите.
    1. Очевидно е, че алтернативен канон (в единствено число) би трябвало да съществува успоредно с „неалтернативния“ (тоест доминиращия, официалния). С основание така го мислят тези, които приемат идеята. Но тогава дали не става дума за „ревизия“, а не за алтернатива. За допълване, в някакъв смисъл и за отпадане на автори и текстове от „официалния“. А това отпадане, наистина не толкова афиширано и категорично, всъщност тече и в рамките на „официалния“. „Официалният“ (ако приемем, че той се носи от документите на Министерството на образованието и на „официалния“ Съюз на българските писатели) също прави опити да се допълни, понякога комични. Сериозен проблем е и продължаващата популярност на официални автори от епохата на НРБ, към които днешната критика се отнася най-малкото снизходително.
    2. Основният възел от проблеми за мен е свързан с определението „алтернативен“ и със смисъла, който се влага в него. Отличителен негов белег ли е „стоическата нормалност“ и, ако да, достатъчен ли е? Какво всъщност означава „алтернативно“ в контекста на литературата. Един помощен въпрос, който тук само маркирам, защото отговорът му не е лесен, е: Съществуват ли тенденции и явления, които могат да бъдат определени като алтернативни във времето преди 1944 и въобще преди Втората световна война, не само непосредствено преди нея? Същото впрочем може да се попита и за десетилетията след 1989 г., създава ли се и тогава „алтернативна“ литература, какви са отликите ѝ от предишната, има ли прилики.

Сравнително ясното понятие „стоическа нормалност“ е противопоставено на „юрнато поколение“ на Михаил Неделчев, мисля, че имаше и варианти. Въпросът е какво е отношението на „стоицизма“ и „юрването“ към канона и към литературата. Такова отношение безспорно има, едва ли то самостоятелно определя ценността на текстовете и мястото на авторите им в литературата и в канона. (В скоби да кажа, че и самата „ценност“ на даден текст не е безпроблемно понятие, впрочем както и „литература“.) Пресилено и заядливо казано, всички „стоици“ ли са алтернативни, а всички „юрнали се“ – официални. Разбира се, че не. А съществува и риск негласно да се смесят идеологически и, да кажа така, „естетически“ критерии. Но разграничението наистина полезно въвежда една линия, по която „алтернативните“ могат да бъдат отграничени от „официалните“ – социалното им поведение виждано като отношение към политическото и културното статукво, което, разбира се, не изчерпва всичките му аспекти.

Друг тип алтернативна литература е свързана със затворите и лагерите, част от нея е писана там, по-голямата част – след освобождаването на авторите ѝ. Поне за момента тя като че ли не попада в алтернативния канон.

Възможен белег, сходен със социалното поведение, е начинът, по който авторите представят текстовете си на потенциалната публика. Това може да става по различни канали. Основният е чрез официалните издания (книги, списания, медии) и до голяма степен основната група от авторите, включено в алтернативния канон, се насочват към тях, страдат, когато достъпът до тях им е отказан, по правило, негласно се надяват на признание от официалните институции. Другият канал е самиздат, макар и не особено мощен у нас, той заслужава сериозно внимание, а преди това – и каталогизиране. Един допълващ въпрос към него е какво е отношението на изданията на авторите (не на издателства) преди 1944 и след 1989 към самиздат, нямам ясен и кратък отговор.

Третият възможен канал – т. нар. в Русия „тамиздат“ – струва ми се не е особено актуален на българска почва. По-съществен канал са емигрантските издания. Те не са малко, първоначално са осъждани и игнорирани, след това, в някои случаи – и надценявани. Тукашната рецепция на реализацията им по радиата е реална, алтернативна и въздействаща, страхувам се, че същото не може да се каже за повечето им реализации като книги. С основание сериозните им изследователи ги разглеждат в по-широк източноевропейски контекст; по-рядко е разширяван хронологическия им контекст, тоест насочването към изданията на българи в чужбина преди Втората световна война, доколкото ги има и доколкото са част от българската литература (например Майкъл Арлен). По-разгърнато са наблюденията върху изданията на българи, установили се в чужбина след падането на Берлинската стена. Основната част от тях не са емигранти в точния смисъл на думата, въпросът е доколко тези нови издания могат да бъдат разглеждани по отношение на по-старите емигрантски издания (ще рече, сравнявани и разграничавани с тях). В някои случаи стои и въпросът доколко са български.

Всички изброени дотук канали използват традиционните медии – книги и периодични издания, както и радиопредавания. Много слабо изследвано е използването на други медии (не само и не толкова на по-новите дигитални медии) в контекста на литературата. Сещам се за неофициални устни четения, за вицовете (и други фолклорни форми), да песните, за графитите, днес и за мултимедийни инсталации и пр. Очевидният консенсус е че, дори и да имат отношение към литературата, те не са и не могат да бъдат част от „канона“. Все пак, отношението към тях е по-сложно. Спомням си реплика от статия на Блага Димитрова, която откриваше поезия в някои неологизми в графитите.

Понякога реакциите към тях са комични или поне странни: когато беше публикувана сериозна подборка от текстове на Джон Ленън, събрани и преведени от поета Георги Рупчев, те бяха възприети като литература; когато обаче Боб Дилън получи Нобелова награда, мнозина реагираха на определянето на текстовете му като литература. Въпреки че са публикувани в няколко книги (бърза и вероятно не съвсем точна справка открива 59, само на английски), не са малко и книжни преводи.

Ленън и Дилън все пак принадлежат към високите пластове на популярната (?) култура. Успоредно с тях съществуват и специфични субкултурни пластове, които имат своите текстове, устни или писани. За да не усложнявам картината, оставям настрани словесните изяви на реално съществуващите етнически и религиозни общности и въпросат дали те имат свои канони. Проблемът е как да бъдат определена словесността на субкултурните и други общности, ако определението „алтернативен“ е свързано със „стоическата нормалност“, която едва ли може да се отнесе към тях.

Тук все пак ще спомена имена. Мисля си за авторските и фолклорните текстове на песните на Ангел Ангелов-Джендема, за групи от типа на „Черно фередже“, ранната Милена, по-новата Миленита. Още по-рано – някои текстове на Атанас Славов, Петър Манолов, Димитър Воев (от когото посмъртно излязоха няколко книги, има и документален филм за него), със сигурност има и други. Нещо по-различно са текстовете на това, което определяме като „попфолк“ и „рап“, пък и „пънк“. Малко високомерно литературната критика предпочита да не ги забелязва, но отношението на публиката е по-различно и предполага осмисляне, не само социологическо.

Разграничаването между официално и алтернативно предполага и различна поетика. В някои случаи това е така, но далеч не винаги. Опасявам се, че немалко от най-изключените от литературния живот (например лагерниците) като поетика не се различават драстично от образците на социалистическия реализъм.

И така, очертават се няколко линии на разграничаване: 1. Социално поведение (включително и идеологически пристрастия). 2. Използване на различни канали за достигане до публиката. 3. Поетика. Възможно е да бъдат формулирани и други. Струва ми се, че границата би била най-ясна, когато тези критерии се съчетаят. Но и тогава картината няма да бъде напълно ясна и подредена. Защото и трита критерия са динамични, един автор може да промени социалното си поведение и заявените идеологически пристрастия (по конюнктурни, но и не само по конюнктурни мотиви, може да потърси други канали за достигане до публиката, може е да промени начина си на писане. А може и просто някак да не се вписва в разглежданата дихотомия. Само един, по-безболезнен за споменаване пример – Димитър Талев, писател, едва не загинал в затвори и лагери, а след това – основна фигура в официалния канон, пишеш по-скоро по традиционен начин, въпреки че между първите и класическите му книги има разлика, вероятно той изживява известна идеологическа еволюция, която впрочем очаква задълбочено осмисляне. Още по-сложна става картината, ако литературата се мисли в по-широко ветрило от обхвата между Левчев и Лъчезар Еленков, от една страна, и Николай Кънчев, Веселин Тачев от друга.

 

Проф. Николай Аретов (род. 1954 г.) е литературовед, критик и изследовател на Българското възраждане. Главен редактор на списание „Литературна мисъл“ и главен редактор на издателство „Кралица Маб“. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, а също и на книгите: „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“ (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления“ (1994), „Българското възраждане и Европа“ (1995), „Васил Попович. Живот и творчество“ (2000), „Национална митология и национална литература“ (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане“ (2009), „Асен Христофоров: от Лондон до Мацакурци през Белене (2011), „Софроний Врачански. Живот и дело“ (2017) и др.

Николай Аретов
27.07.2022

Свързани статии

Още от автора