Среща с легендарната през 90-те трупа за съвременен танц Амарант данс студио се състоя на 21 ноември в ДНК – пространството за съвременен танц и пърформанс, в НДК. Тя беше организирана от ДНК и Платформата „Нови драматургии“ в лицето на Мира Тодорова и Ангелина Георгиева като част от проект, проследяващ развитието на съвременния танц у нас, както и от международната програма „Мигриращото тяло“. В дискусията участваха основателите на Амарант данс студио Красен Кръстев, Лилия Стефчева, Теодора Иванова, Теодора Стефанова и Росен Михайлов. В уютно оформеното пространство на ДНК се събраха представители на съвременното танцово изкуство у нас, студенти и ученици от НУТИ и приятели на трупата като Десислава Стойчева (Британски съвет) и Хермина Азарян (НДК).
Спомените винаги са субективни, те са персоналната ни рефлексия към миналото. Пречупването на множество ретроспективни визии е способно да оформи сравнително обективна картина на миналото… Черно-бели и цветни снимки и видео записи с различно качество ни върнаха назад, в началото на 90-те, когато един млад танцьор, завършил хореографското училище в София, решава да създаде трупа със свои колеги от Арабеск.
Годината е 1993. Мястото НДК, където Амарант представят първата си премиера „Дебюти“. Танцьорите от Амарант като че ли възпроизвеждат примера на Арабеск, създаден през 1967 г. от солисти на Операта, които започват да създават нов, модерен репертоар, вдъхновени от видяното по европейските сцени по време на своите турнета. По подобен начин, предизвикани от участието си в един конкурс за съвременен танц в Париж, Красен Кръстев с подкрепата на Теодора Иванова и още няколко танцьори от Арабеск решават да се автономизират естетически и да започнат да се развиват самостоятелно, създавайки нова трупа Амарант – неувяхващият…, пише в програмата им, в която те заявяват основните си естетически възгледи.
„Ама, ти не знаеш да хореографираш, казваше ми Теодора…“, споделя днес Красен със смях. „Ами, ще измисля нещо, ще опитам….“, отговарял той, а опитът му оставя следи, които вълнуват до днес.
Амарант творят интуитивно. Изтънченост, непресторена музикалност и изобретателност характеризират първите им опити върху музика на Перголези – Стабат матер, Ян Гарбарек, електронна музика и пр. Техният чувствен, лиричен и силно експресивен стил се забелязва и харесва веднага от младите театрални режисьори, които започват да ги канят в свои постановки.
През този период, средата на 90-те, се забелязваше неимоверен подем във всички области на изкуството у нас, като естествена реакция от случващото се на политическата сцена. Берлинската стена беше паднала като декор в спектакъл на Пина Бауш. „Забранени” до този момент артистични тенденции започнаха да навлизат и да се усвояват с невероятна бързина, включително в танцовата сфера. Появиха се нови, смели експерименти, които се стремяха да догонят изпуснатото по времето на социализма развитие в изкуството, разчупваха се табута, освобождаваше се енергия, задържана десетки години.
Част от този ентусиазиран процес бяха и опитите на Амарант данс студио, което заяви на сцената индивидуалното си разбиране за танца. И днес са пред очите ми такива, каквито ги видях за пръв път на сцената на Народния театър. Препълнената зала следеше с интерес движенията, професионално изваяни, одухотворени, екзистенциално изразяващи ги. Нямаше съмнение, че се ражда нов танцов феномен, снабден с известна доза ексхибиционизъм, но спазващ културната рамка на „западната щампа“.
След заминаването на Красен, за да продължи обучението си в школата Мудра на Морис Бежар, с трупата работят и други хореографи. Един от тях имах удоволствието да бъда и аз с постановката „Спасението Моцарт“ през 1995 г. в НДК. След като бях преживяла разпадането на две предишни „неформални трупи” – Ек и Его, Амарант ми изглеждаше като един пореден, извънредно смел и трогателен опит да се разчупи танцовият пейзаж чрез нови естетически визии. Това ме правеше особено съпричастна към съдбата на младата трупа, на която сътрудничих няколко години до заминаването си за Италия. След още няколко години и няколко постановки Амарант се разпадна в края на 90-те. Но дори само за тези няколко години Амарант изгради свое разпознаваемо присъствие и предизвика интереса и адмирациите на артистичните среди, оставяйки трайна следа в развитието на танца у нас.
Разговаряйки днес с тях и за тях обаче, пред нас неизбежно изникват някои тревожни въпроса. Защо не просъществува Амарант? Защо подобни на Амарант „независими“ трупи, преди и след тях, не оцеляват във времето? Защо за толкова години българската среда не допусна трайното съществуване на нито една трупа са съвременен танц, освен държавната трупа Арабеск, която също е с доста неустановен статут? Защо арт полето не съумя да съхрани и развие в дълбочина спонтанно породените от демократичното разкрепостяване импулси? Защо условията за развитието на съвременния танц все още са твърде неясни, неустановени, нефинансирани и не приоритетни за държавната културна политика?
Разговорът със и за Амарант данс студио остава незавършен и отворен за тълкуване, разбиране и осмисляне, с многократно изстрадан оптимизъм…
Амарант данс студио е създадено през 1993 г. в София като първата независима танцова компания в България след 1989 г. Неин инициатор е танцьорът Красен Кръстев, който привлича някои от най-изявените млади изпълнители на балет Арабеск и Националната опера – Теодора Иванова, Лилия Стефчева, Росен Михайлов, Теодора Стефанова, Капка Гочева, Милен Петров, Калина Калчева, Дарина Бедева и Калоян Бояджиев. Сред най-известните им спектакли са: „Муда земя“ с хореограф Красен Кръстев, „Спасението Моцарт“ с хореограф Мила Искренова, „Привличане“ съвместно с Рикошет Данс Къмпани от Лондон, Homo Xerox Rank Sapiens II съвместно с Танц Колектив от Берлин и др.
