0
8528

„Американа“ или една история за идентичността през XXI век

„Американа“, Чимаманда Нгози Адичи, превод Бистра Андреева, издателство „Жанет 45“, 2020

Чимаманда Нгози Адичи

Името на нигерийската писателка Чимаманда Нгози Адичи беше познато у нас, много преди да излезе първата ѝ книга на български език. Защото лекцията, която тя представи  на една ТЕД конференция през 2009 г., не можеше да не бъде запомнена. Чимаманда Нгози Адичи говореше за „опасността от единствената история“ –  The danger of a single story, или за опасността да имаме една-единствена гледна точка към света и да съдим света според собствения си – най-често нисък, хоризонт.

„Преди да отида в САЩ, не се идентифицирах като африканка. Но в Америка, когато ставаше дума за Африка, хората се обръщаха към мен, независимо че не знаех нищо за места като Намибия. Затова в крайна сметка прегърнах тази нова идентичност. И в много отношения сега мисля за себе си като за африканка. Макар че продължавам да се дразня, когато споменават Африка като една-единствена държава, а не като континент“, казва Чимаманда Адичи през 2009 г.

„Американа“ е третият ѝ роман (2013) и въпреки че на пръв поглед Адичи разказва историята на двама влюбени, които губят пътя един към друг, това е роман за проблемите на имиграцията и за търсенето на идентичност. Би било грешка да четем „Американа“ като автобиография, въпреки че очевидно има много допирни точки между живота на героинята Ифемелу и авторката, която на 19 години също заминава да учи в САЩ и остава да живее там. Въпреки че не е трудно да открием образа на Адичи зад острата политическа и социална позиция, която заема героинята ѝ – известна блогърка, която пише за расовите проблеми в Америка. В същото време заради своята позиция по актуални съвременни въпроси Адичи пък е обявена за един от водещите глобални мислители на 2013 г. според списание Foreign Policy и сред стоте най-влиятелни личности в света за 2015 г. според списание „Тайм“.

 „…Въпреки че отговорила с „да“ на всички симптоми от формляра, който лекарят ѝ дал, тя отказала да приеме диагнозата „панически атаки“, защото панически атаки получават само американците. Никой в Киншаса не получавал панически атаки. Дори не ставало дума за това, че го назовавали другояче, просто не го назовавали. Дали пък нещата не започват да съществуват едва когато им дадеш име?“, пише Чичачанда Адичи в „Американа“.

Историята на Ифемелу, която се опитва да започне нов живот в Америка и историята на училищната ѝ любов Обинзе, който се опитва да се установи във Великобритания – опит, завършил с унизителна депортация, са разказани паралелно със статии от блога, които анализират внимателно колко чувствителни са хората днес на теми като раса, културни и политически различия, толерантност и дори класа. Гласът на Ифемелу е силен и дързък, тя говори директно, не само когато пише за политика и за равни права, но и когато пише за това как чернокожите жени се опитват да опитомят косата си – да не бъде толкова буйна, да не бъде толкова къдрава и най-вече да не бъде толкова „афро“.

„Добре, греша ли, или това тук е съвършената метафора за расите в Америка? Косата. Забелязали ли сте как по телевизията, в риалити шоутата тип „Голямата промяна“, които преобразяват и разхубавяват жени, на първата, грозна снимка „преди“ черните са с естествената си коса (суха и жилава, на спиралки или масури, или ситно къдрава), а на хубава снимка „след“, някой е взел нажежено парче метал и горил косата, докато я изправи? Има чернокожи жени, било то американки или не, които по-скоро биха тичали голи по улицата, отколкото да се покажат пред хората с естествената си коса“, пише Чимаманда Адичи.

В „Американа“ тя създава цяла галерия реалистични образи – не само на мигрантките, които говорят счупен английски и се хранят с традиционна нигерийска или китайска храна във фризьорските салони в Америка, но и на средната класа, на университетските преподаватели, изключителни привърженици на Барак Обама. Тук са и новобогаташите в Нигерия и всички онези хора, които добре са се устроили на новото място и въпреки това страдат от депресия или носталгия, но когато се завърнат по родните си места, старите им приятели ги наричат с насмешка „американа“.

А добрият превод на „Американа“ е на Бистра Андреева, която деликатно е преминала през всички нюанси на културните кодове на езиците и наречията, които се говорят не само в Африка, но и в Америка.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияСловото – будител
Следваща статияИзборите в САЩ